Стръв за алигатори

8.

Офисът на началника на следствената служба на Батън Руж гледаше към дълъг прав отрязък от река Мисисипи и бившата сграда на щатския парламент в стил арт деко, където бе убит лукавият, безстрашен и деспотичен Хюи Лонг.

Застанал пред прозореца на кабинета си на петия етаж, д-р Сам Лание се бе вторачил в мътните бавнотечащи води на реката, които го отвеждаха първо към речното казино, после покрай бойния кораб „Кид“ и оттам към стария мост над Мисисипи в далечината. Беше здрав шейсетгодишен мъж с посивяла коса, която се разделяше естествено на път отдясно на главата. За разлика от повечето мъже с подобна власт, той не обичаше да носи костюми, освен когато бе в съда или изпълняваше политически функции, които не можеше да избегне.

Заеманият от него пост можеше и да е политически, но той презираше политиката и всички, които се занимаваха с нея. Опак по природа, д-р Лание носеше едни и същи дрехи почти всеки ден, дори и на срещи с кмета — удобни обувки, с които можеше да гази из неприятни места, тъмен панталон и поло с избродирания герб на следствената служба на Батън Руж.

Тъй като бе предпазлив човек, в момента обмисляше как да подходи към странното послание, което бе получил вчера сутринта — препоръчано писмо в плик на Националната юридическа академия (НЮА). Д-р Лание бе неин член от години. Големият бял плик на НЮА беше запечатан и никой не бе правил опити да го отваря, преди д-р Лание да го стори и да открие вътре друг плик, също запечатан. Беше адресиран до него с изписани на ръка главни печатни букви и обратен адрес: Тексас, Управление за углавни присъди, сектор „Полунски“. Справката в интернет му показа, че сектор „Полунски“ е отделението на затвора за смъртните присъди. Писмото, написано също на ръка с главни букви, гласеше:

Д-р Лание бе чувал за Жан-Батист Шандон. Не познаваше Пийт Марино, но не бе проблем да го опознае, след като го откри в интернет. Информацията в писмото се оказа вярна. Марино бе водил следствието по времето, когато Шандон бе убивал жени в Ричмънд. Онова, което обаче заинтригува д-р Лание, бяха тесните професионални контакти на Марино с д-р Кей Скарпета — талантлива патоложка. Тя бе човек, когото д-р Лание уважаваше открай време. Бе повече от впечатлен, когато чу лекцията й на една регионална среща на следователите, разследващи смъртни случаи. Повечето патолози, особено онези от ранга на Скарпета, гледаха на съдебните следователи като на управители на погребални бюра, избрани чрез гласуване. Е, някои от тях бяха.

Но преди няколко години малшансът подложи крак на д-р Скарпета и тя доста пострада. А това й спечели симпатиите на д-р Лание, тъй като малшансът ежедневно го съпътстваше.

А сега един прочут сериен убиец изглежда смяташе, че д-р Лание се нуждае от помощта на нейния колега Марино. Може и така да беше. А може и да му крояха номер. От изборите не бяха изминали и шест месеца и д-р Лание бе подозрителен към всяко отклонение от начертания път. А писмото от Жан-Батист Шандон го направи двойно по-бдителен. Единствената причина, поради която не изхвърли писмото, бе съвсем проста: Жан-Батист Шандон (ако писмото бе от него) знаеше за Шарлот Дард. Нейният случай вече бе забравен от публиката и не направи кой знае каква сензация извън Батън Руж. Причината за смъртта й не беше установена. Д-р Лание бе уверен, че става дума за убийство.

Вярваше, че единственият начин да различиш воден мокасин от обикновена водна змия, е да надникнеш в устата му. Ако е бяла отвътре, най-добре му откъсни главата. Иначе създанието си е просто безобидна водна змия.

Можеше да се поразрови за истината и да види какво ще изскочи. Набра номера и откри, че Марино пет пари не дава дали някой ще го намери. Който искаше да го открие, трябваше да иде при него. Представи си го, яхнал мощен „Харли“, по всяка вероятност без каска. Телефонният секретар на ченгето не отговори със стандартната фраза „Не може да ви се обади, защото отсъства“ или „защото говори по другата линия“, която повечето учтиви делови хора записваха вместо поздрав. Ръмжащ мъжки глас произнесе „Не ме търсете вкъщи“ и даде друг номер, на който да го открият.

Д-р Лание пробва на него. Гласът, който се обади, беше същият като записания.

— Детектив Марино?

— Кой се интересува?

Той бе от Ню Джърси и не се доверяваше на никого. По всяка вероятност и никого не харесваше, каза си д-р Лание. Представи се, като внимаваше какво говори. Що се отнася до доверие и харесване, Марино си бе намерил майстора.

— Имаше едно убийство преди около осем години. Да сте чували за жена на име Шарлот Дард?

— Не.

Д-р Лание изреди някои подробности по случая.

— Не.

Даде му още някои.

— Нека ви попитам нещо. Защо, по дяволите, трябва да знам нещо за свръхдоза наркотици в Батън Руж? — Марино бе зарязал любезностите.

— И аз се питам същото.

— Да не си някой задник, който се опитва да ме работи?

— Доста хора ме мислят за задник — отвърна д-р Лание. — Но не ви работя.

Поколеба се дали да каже на Марино за писмото на Жан-Батист Шандон. Реши, че няма смисъл. Вече бе разбрал каквото му трябваше: Марино не знаеше нищо за Шарлот Дард и се дразнеше, че го безпокои някакъв следовател.

— Само още един въпрос и няма да ви отнемам повече от времето — каза д-р Лание. — Знаете се от доста време с д-р Кей Скарпета…

— Какво общо има тя с това? — Цялото държане на Марино се промени. Вече бе откровено враждебен.

— Разбрах, че дава частни консултации. — Д-р Лание бе прочел краткото съобщение в интернет.

Марино не отговори.

— Какво ви е мнението за нея? — попита д-р Лание. Бе сигурен, че въпросът ще предизвика вулканична реакция.

— Слушай, задник, имам достатъчно високо мнение за нея, за да не го обсъждам с непознати лайнари!

За д-р Лание нямаше по-убедително потвърждение за възможностите на д-р Кей Скарпета. Тя бе добре дошла тук.