Стръв за алигатори

15.

Водите на река Чарлз отразяваха младата пролетна зеленина покрай дигата в Бостън и Бентън Уесли наблюдаваше младежите, които гребяха в пълен синхрон.

Мускулите им потрепваха като бавното течение, а веслата се потапяха с едва доловим плисък. Можеше да ги наблюдава цял следобед, без да продума. Денят бе идеален, без нито едно облаче, а температурата — двайсет и шест градуса. Бентън бе станал близък приятел със самотата и мълчанието и до такава степен се стремеше към тях, че разговорите го изморяваха и често натежаваха от дълги паузи, които стряскаха или дразнеха хората. Рядко имаше да каже нещо повече от клошарите, които спяха под моста „Фидлър“, увити в камари парцали. Дори успя да обиди шумния и общителен Макс, който работеше в кафе „Еспланада“. Бентън понякога си купуваше оттам бира, карамелизирани пуканки или солети. Бе разбран погрешно още с първата си реплика.

— Другото — само измърмори Бентън, клатейки глава.

Макс бе германец и често бъркаше английския. При това бе твърде докачлив и изтълкува неясната забележка на този умник с размъкнати дрехи и тъмни очила като желание да изтъкне, че всички чужденци са мошеници и си иска рестото от петдоларовата банкнота, която Макс мушна в чекмеджето. Или с други думи, че трудолюбивият Макс е крадец.

А Бентън имаше предвид, че карамелизираните пуканки в кафе „Еспланада“ се продават в пликове, а не в кутии и струват един, вместо четвърт долар. Рекламните изненади, които сега пъхаха в тях, бяха разни напечатани и сгънати бели хартийки, тъпи колкото си искат. Отдавна се бяха изнизали дните, когато лепкавите му пръсти се ровеха из карамелизираните пуканки и фъстъци за съкровища като пластмасова свирка, бейзболна карта или най-хубавото — магически пръстен, който малкият Бентън слагаше на показалеца си и си представяше, че може да чете мислите на хората. Бентън имаше дарбата да насочва интуицията и ума си към психичните бездни на хора с нервни или душевни разстройства, и то към възможно най-лошите. Обект на ловната му страст бяха изплъзналите се от закона престъпници, чиито сексуални посегателства бяха толкова чудовищни, че паникьосани полицаи от Щатите и чужбина се редяха на опашка, за да изложат случаите си пред него в катедрата по психопрофилиране към Академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. По това време Бентън Уесли беше легендарният шеф на катедрата, който носеше консервативни костюми и голям златен пръстен, гравиран със знака на ФБР.

Хората вярваха, че е способен да извлече от докладите и чудовищните снимки уликата, която убягваше на следователите. Сякаш ставаше дума за вълшебна награда, която трябваше да се изкопае по време на заседанията във влажното помещение без прозорци, където се чуваха само строгите гласове, шумът от листовете, които обхождаха заседателната маса и далечните приглушени изстрели от закритото тренировъчно стрелбище. Светът на Бентън през по-голямата част от кариерата му във ФБР беше бившето бомбено скривалище на Дж. Едгар Хувър — подземен бункер, лишен от свеж въздух, където тръбите от тоалетните на горния етаж на академията понякога мокреха протрития килим или се стичаха на вонящи струйки по грапавите стени.

На петдесет години Бентън достигна до горчивия извод, че психопрофилите нямат нищо общо с науката, а са най-обикновени догадки, базиращи се на данни, трупани с десетилетия. Така нареченото „профилиране“ не беше нищо друго, освен реклама и маркетинг. Чиста измама. Само още една пазарна хватка за отклоняване на федерални долари от лобистите на ФБР, прекрачили прага на Капитолия. Самата дума „профилиране“ караше Уесли да скърца със зъби. Той не можеше да се примири с факта, че онова, което бе вършил, остава неразбрано, принизено, превърнато в шаблонен холивудски номер, извлечен от изтъркана и погрешна наука за човешкото поведение, анекдоти и дедуктивни предположения. Съвременното психопрофилиране не водеше от конкретни факти до обобщаващи изводи. То бе показно и подвеждащо като физиономиката и антропометрията или опасните и смехотворни вярвания, останали от векове, че убийците приличат на пещерни хора и могат да бъдат недвусмислено разпознати по обиколката на главата или дължината на ръцете им. Профилирането бе злато за глупците. С това си убеждение Бентън се приближаваше до свещениците, които решаваха, че няма Господ.

Независимо какво казваха другите, независимо какво подсказваше статистиката и епидемиологичните изследвания, независимо какво постановяваха интелектуалните светила, единствената останала константа бе промяната. В днешно време човешките същества извършваха повече убийства, изнасилвания, отвличания, терористични актове и най-обикновени прегрешения за лично облагодетелстване, от когато и да било в историята на свободния свят. Бентън се впрягаше твърде много на тази тема. Разполагаше с достатъчно време, за да го прави. Според Макс Бентън (чието име той не знаеше) бе шантав сноб, най-вероятно професор в Харвард или Масачузетския технологичен институт, при това без чувство за хумор. Макс не схващаше подхвърлените суховати остроумия, с които Бентън някога беше известен.

Макс вече не разговаряше с него, само му вземаше парите и правеше голямо шоу с преброяването на рестото към парчето пица със сирене, содата или плика пуканки. И не пропускаше случай да каже нещо по негов адрес.

— Онзи ден ши купи шолети — разправяше Макс на Нозмо Кинг, доставчика на минерална вода, — та яде ши той шолетите — Макс изгаси цигарата си в стария дъбов тезгях — и се вжира като жомби в ей този schtuck, хвърчилото — той посочи с цигарата си към опърпаното червено хвърчило, закачено високо в клоните на стар дъб, — шякаш е някакво природно явление или божи жнак. Може и НЛО!

Нозмо Кинг, който тъкмо нареждаше касите с бутилирана вода се спря и засенчвайки очите си от слънцето, погледна към цигарата на Макс и към скъсаното хвърчило.

— Като дете се побърквах от тая работа — припомни си Нозмо Кинг. — Тъкмо ти купят ново хвърчило и след пет минути вече се е заплело в електрическите жици или в някое шибано дърво. Това е то животът. В един момент нещата вървят добре, а в следващия вятърът те издухва като комар.

Независимо къде се намираше и какво вършеше, сетивата и умът на Бентън бяха завладени от черни мисли и сенки от миналото. Той живееше в изолационна камера, която толкова го притискаше и обезсърчаваше дълбоко, че имаше мигове, часове, дни и седмици, в които не се интересуваше от нищо, нямаше апетит и само спеше. Изпитваше нужда от слънце и зимата го плашеше. Благодарен бе, че ранният следобед бе сякаш полиран до блясък и не можеше да погледне към река Чарлз или към наситеносиньото небе, без очите му да са затъмнени (както бе в повечето случаи) от тъмни очила. Нехайно отвърна поглед от младите спортисти, окупирали реката, и с болка си даде сметка, че е изминал половин век и вече не е обзет от кураж и желание за победа, а от безсилие и усещане на невъзвратима загуба.

Аз съм мъртъв, казваше си той всяка сутрин, докато се бръснеше. Независимо от всичко съм мъртъв.

Казвам се Том. Том Хавиланд. Том Спек Хавиланд, роден в Гринуич, Кънектикът, на 20 февруари 1955 г. И двамата ми родители са от Салем, Масачузетс. Пенсиониран психолог, отвратен от човешки проблеми, номер на социалната осигуровка ала-бала-ала-бала, неженен, хомосексуалист, ХИВ положителен, обича да гледа как красиви момчета се оглеждат в огледалата на гимнастическия салон, но не предприема нищо, не завързва разговори, не посещава гей барове и не си определя срещи. Никога, никога, никога.

Всичко бе лъжа.

Бентън Уесли вече шест години живееше в лъжа и изгнание.

Той се приближи до една дървена маса, седна върху нея и подпря лакти върху коленете си, преплел здраво тънките си пръсти. Сърцето му заби силно от вълнение и страх. Десетилетията, прекарани в добросъвестно търсене на справедливостта, бяха възнаградени с изгнание, с принудителното приемане на факта, че самият той и всичко, което знае, вече не съществуват. Имаше дни, когато почти не помнеше кой е. Прекарваше повечето време в мисли, развличаше се с четене на философски и духовни книги, история и поезия, с хранене на гълъбите в градския парк или се смесваше с местните хора или туристи.

Вече нямаше нито един костюм. Бръснеше гъстата си сребриста коса до кожа и имаше изрядно подрязани мустаци и брада. Опитваше се да изглежда по-отпуснат и стар, отколкото беше, но тялото и държането му го издаваха. Лицето му бе обветрено, но гладко, а стойката — по войнишки изправена. Тялото му бе здраво и жилаво, вените по него изпъкваха като корените на младо дърво, което се опитва да пробие почвата. Бостън бе пълен с фитнес клубове и места за джогинг и спринтиране, а той държеше на добрата форма. Физическото натоварване му напомняше, че е жив. Не си създаваше навици относно това кога и къде да бяга, да излиза, да пазарува или в кои ресторанти да се храни.

Бентън се обърна надясно и развитото му периферно зрение улови набитата фигура на Пийт Марино, който вървеше към него. Бентън затаи дъх. Беше наелектризиран от вълнение и радост, но не му махна с ръка, нито се усмихна. Не бе контактувал със стария си приятел и бивш колега, откакто се водеше за умрял и изчезнал по така наречената Програма за защита на свидетелите — първо ниво, създадена специално за него и контролирана съвместно с лондонската полиция, Вашингтон и Интерпол.

Марино се настани върху масата до Бентън, като първо провери дали по нея няма курешки, и извади с тупване цигара от пакета „Лъки страйк“. Успя да я запали след няколко щраквания на запалката еднодневка с ниско пламъче. Бентън забеляза, че ръцете на Марино треперят. Двамата мъже седяха прегърбени и гледаха платноходката, която се отдалечаваше плавно от гребната база.

— Случайно да си идвал на откритата рок сцена? — попита Марино с вълнение, което се опитваше да прикрие с кашляне и шумно издухване на дима.

— Слушах „Бостън Попс“ на четвърти юли — отвърна тихо Бентън. — Нямаше как да не ги чуя, живея наблизо. Ти как си?

— Значи не си идвал. — Марино се опита да звучи нормално както едно време. — Разбирам те. И аз не бих дошъл, като си помисля за тълпите от идиоти. Мразя навалицата. Като в пешеходните зони. Стигнах дотам, че вече не мога да пазарувам в тях. — Той издиша огромен облак дим, а цигарата без филтър потрепери в дебелите му пръсти. — Поне не си толкова далеч, че да не можеш да чуеш музиката, приятелю. Можеше да бъде и по-лошо. Винаги така казвам: можеше да бъде и по-лошо.

Красивото слабо лице на Бентън не издаде неуловимата смесица от мисли и чувства, таящи се в дъното на душата му. Ръцете му не трепнаха. Той контролираше както нервите, така и изражението на лицето си. Бентън не беше ничий приятел. Тази мисъл го изпълваше с остра болка и гняв. Марино го нарече „приятел“, защото не знаеше как да се обърне към него.

— Ще те помоля да не ме наричаш „приятел“ — подчерта Бентън с равен глас.

— Естествено. Какво толкова съм казал? — Марино вдигна засегнат рамене.

За голямо и кораво ченге бе прекалено чувствителен и възприемаше думите лично. Способността му да тълкува една честна забележка като обида, предизвикваше досада у онези, които го познаваха, и ужас у всички останали. Марино бе дяволски избухлив и гневните му изблици не познаваха граници. Единствената причина да не бъде убит в подобно състояние бе фактът, че физическата му сила и умението му да оцелява бяха примесени с голяма доза опит и късмет. Но дори и при това положение късметът не е вечен. Докато попиваше всяка подробност от поведението на Марино, Бентън продължаваше да храни старите тревоги от миналото. Някой ден Пийт щеше да умре или от куршум, или от сърдечен удар.

— Сигурен съм, че не мога да те нарека Том — контрира го Марино, — не и директно.

— Защо, опитай. Свикнал съм.

Челюстта на Марино се сгърчи, докато пушеше.

— По-добре ли се грижиш за себе си или по-зле, откакто те видях за последно? — Бентън се загледа в отпуснатите между коленете му ръце. Пръстите прехвърляха бавно една отчупена от масата треска. — Макар че отговорът е очевиден — додаде той с усмивка.

По оплешивялата глава на Марино се стичаше пот. Той се размърда и усети пистолета „Глок“ четиридесети калибър, преметнат под масивната му лява мишница, както и силно желание да свали якето с емблемата на отбора по боулинг. Целият бе плувнал в пот, а сърцето му биеше учестено, понеже тъмносинята найлонова материя поглъщаше слънчевата светлина като гъба. Марино издиша облак дим, надявайки се, че той няма да отиде по посока на Бентън. Но димът се насочи право към лицето му.

— Благодаря.

— Няма защо. Не мога да те нарека Том.

Марино погълна с поглед младата жена с плътно прилепнали шорти и спортен сутиен, която бягаше пред тях, а гърдите й подскачаха. Така и не успя да привикне към гледката на жени, разкарващи се по бельо. За детектив, занимаващ се с убийства, при това ветеран, видял стотици голи жени през живота си — повечето от тях по стриптийз барове или върху масата за аутопсии — бе изненадващо, че се впечатляваше толкова, когато видеше на публично място оскъдно облечена жена.

— Ако дъщеря ми тичаше в тоя вид, щях да я убия — промърмори той, загледан в отдалечаващите се трептящи задни части.

— Светът е благодарен, че нямаш дъщеря, Пийт — отвърна Бентън.

— Без майтап. Ако приличаше на мен щеше да стане кечистка и да обърне резбата.

— Не съм сигурен. Носи ти се славата, че на времето си бил хубавец.

Бентън бе виждал снимки на Марино като униформен полицай от нюйоркското полицейско управление в онези далечни дни от кариерата му. Беше широкоплещест, с хубави черти — истински жребец, преди да се запусне и да започне да се самоунищожава, сякаш мразеше собственото си тяло и искаше да го убие, за да му се разкара от пътя.

Бентън скочи от масата и двамата поеха към пешеходния мост.

— Ох! — Марино се ухили лукаво. — Бях забравил, че си гей. Май трябва да внимавам с кечистките лесбийки? Ще ти скъсам главата, ако се опиташ да ме хванеш за ръка.

Марино винаги бе имал фобия към хомосексуалистите, но никога не се бе чувствал толкова неуверен и толкова объркан по отношение на тях, колкото в сегашния етап от живота си. Убеждението му, че гейовете са перверзни, а лесбийките могат да се излекуват чрез секс с мъже, бе еволюирало от ясно като бял ден до тъмно като нощ. Не можеше да разбере истинската природа на хора, изпитващи влечение към собствения си пол, и циничните му грозни коментари звучаха категорично като камбана, излята от олово. Повече нищо не му бе толкова ясно. Малко бяха нещата, които му изглеждаха неоспорими. Когато беше фанатично убеден, поне не си задаваше въпроси. В началото живееше според евангелието на Марино. През последните години бе станал агностик — компас без стрелка. Убежденията му се лутаха от едната до другата крайност.

— Какво е усещането да знаеш, че хората те мислят за… знаеш какво? — попита Марино. — Надявам се, че никой не се опитва да те тъпче.

— Не ме интересува какво мислят хората за мен — каза тихо Бентън, докато оглеждаше хората, които ги подминаваха по моста, както и профучаващите коли под тях, сякаш всеки човек в периметър от тридесет метра можеше да ги наблюдава и подслушва. — Кога за последен път си ходил за риба?