Стръв за алигатори

39.

В Бостън бе едва осем часа вечерта. Пийт Марино седеше до бариерата на „Ю Ес Еър“, нагъваше шоколадови пурички и слушаше поредното извинително съобщение, с което компанията обещаваше, че неговият полет ще се осъществи след кратко забавяне от два часа и десет минути. Отлагането на полета го държеше като заложник на летище „Лоугън“ вече час и двадесет и пет минути след официално обявения час.

— Мамка му! — възкликна той, без да се интересува дали някой го слуша. — Досега да съм стигнал пеша!

Марино рядко разполагаше с време да се замисля върху живота си и сега се сети за Бентън (което отвлече вниманието му от собствения му яд и безсилие), за добрата му физическа форма и твърдото мускулесто тяло. Изглеждаше даже по-добре отпреди, реши потиснато Марино. Как е възможно такова нещо след шест години самотно изгнание? Марино просто не го проумяваше. Той лапна какаова бисквитка от кошничката „Вкусни десерти“ марка „Гейнсвил“, на която попадна в магазина за подаръци на летището, и се почуди какво ли ще стане, ако престане да работи за Луси и се откаже да върви по петите на мръсниците. Бяха като хлебарките — смачкваш една и на нейно място се появяваха още пет. Дали да не да стане рибар или професионален състезател по боулинг (веднъж беше постигнал почти пълния сбор точки), да си намери добра жена и да си построи ранчо в гората?

Някога, преди много време, Марино също беше обект на възхищение и огледалото не го мразеше. Но жените, както и мъжете — допускаше той, едновременно объркан и отвратен — се зазяпваха по Бентън и си падаха по него. Сигурен беше в това. Не можеха да му устоят, когато става дума за хубава външност плюс много акъл, да не говорим за статута му на клечка от ФБР или по точно бивша клечка от ФБР. Марино отметна назад посивелите си кичури и изведнъж осъзна факта, че никой вече не се среща с Бентън, нито знае името му, да не говорим за възхищение от бившата му кариера във ФБР. Той бе никой. Това, че Бентън липсваше толкова много на Скарпета, причиняваше на Марино тъпа болка някъде около сърцето и го потапяше в още по-дълбоко отчаяние. Той страдаше заедно с нея. Страдаше и заради себе си. Ако умреше, тя щеше да тъгува, но не вечно. Никога не бе била влюбена в него и никога нямаше да бъде, и не желаеше тлъстото му космато тяло в леглото си.

Марино се размота из още един магазин за подаръци и грабна някакво списание за фитнес от купчината, натрупана на пода. Върху корицата имаше снимка на млад мъж, сякаш изваян от гладък камък. Сигурно си е избръснал цялото тяло, освен косата, и е лъснал загорялата си кожа с плажно масло. Марино се върна отново в близкото барче, поръча още една „Будвайзер“, намери същата маса, отстрани трохите от пица и постави списанието отгоре, страхувайки се да го отвори. Накрая събра кураж и го вдигна, но тънката му корица залепна за масата.

— Ей! — провикна се Марино към бармана. — Някой тук бърше ли масите?

Всички в бара се обърнаха към него.

— Току-що платих три и петдесет за тая изветряла бира, а масата е пълна отврат, списанието ми залепна за нея!

Посетителите на бара зяпнаха към списанието на Марино. Няколко младежи се побутнаха ухилени. Изнервеният барман, който трябваше да се превърне в октопод, за да се справи с поръчките, хвърли към Марино една мокра изтривалка. Марино избърса масата и му я метна обратно, като едва не уцели главата на една старица, която си пийваше бяло вино, потънала в забрава. Марино запрелиства списанието. Може би бе твърде късно да си възвърне формата, да направи мускули, които да перчи като паун. Като момче в Ню Джърси оформяше мускулите си с коремни преси, лицеви опори и вдигане на тежести, които майстореше сам от дървени трупи и дръжки на метли. Повдигаше задниците на колите, за да оформи мускулите на гърба и бицепсите си, държеше в ръцете си торби, пълни с тухли, докато изпълняваше клякания или изкачваше и слизаше по стълбите. Боксираше се с окаченото на простора пране във ветровито време, когато дрехите и чаршафите оказваха съпротивление.

— Питър Роко! След като наби прането и го захвърли в калта, сега трябва да го изпереш!

Смътно си спомняше фигурата на майка си с ръце на хълбоците. Опитваше се да звучи строго, когато дясното кроше на сина й откачаше мокрите фланели на баща му от дървените щипки и ги запращаше в някой храст. Когато поотрасна, Марино започна да увива ръцете си в парцали и да забива с все сила юмруци в стария матрак, който държеше под навеса на къщата. Ако можеше да умира, този матрак сигурно е умирал стотици пъти, подпрян на верандата, докато накрая не се разпадна от свирепите удари. Марино преравяше кварталните боклукчийски кофи за изхвърлени матраци и млатеше своите лекясани упорити съперници, сякаш бяха извършили непростим грях към него.

— Кого се опитваш да убиеш, драги? — попита го майка му един следобед, когато плувнал в пот и разтреперан от изтощение, отвори хладилника, за да си вземе студена вода. — Не пий направо от каната. Колко пъти да ти казвам? Нали знаеш какво са микробите? Малки грозни буболечици, които изпълзяват от устата ти и влизат право в каната. Нищо че не ги виждаш. И тези малки микроби могат да причинят на теб и на всички останали грип и детски паралич и накрая да свършиш с апарат за изкуствено дишане…

— Татко пие направо от каната.

— Добре де.

— Какво „добре“, мамо?

— Той е мъжът в къщата.

— Я виж ти. Като че ли той няма малки грозни буболечици както всички останали хора, щом като е мъжът в къщата. Освен това, пукната пара не дава кой ще свърши с апарат за изкуствено дишане.

— Кого се опитваш да пребориш като блъскаш тоя матрак?

Марино си купи още една бира, докато се успокояваше с мисълта, че моделите в списанието за мускули не правят нищо друго, освен да вдигат железни тежести, и да позират на фотографите и да се тровят със стероиди. И все пак Марино нямаше нищо против стомаха му да е като утъпкана скиорска писта. Освен това какво ли не би дал косата му да се завърне на мястото си — върху главата му, а не да мигрира неумолимо към други части на тялото му. Пиеше и пушеше, докато слушаше дриблирането, скърцането на кецове и виковете на публиката от големия телевизионен екран. Прелисти шумно още няколко страници на списанието, забеляза реклами на афродизиаци, различни начини за по-добро сексуално представяне и покани за голи партита и волейбол със стриптийз.

Когато стигна до средата на списанието, където показваха обезкосмени задници, обути в прашки и къси като бикини слипове от мрежести материи, Марино го затръшна шумно. Бизнесменът, който седеше през една маса, стана и се премести в другия край на бара. Марино довърши бирата си с удоволствие, след което стана, протегна се и се прозина. Хората в бара наблюдаваха как си проправи път към бизнесмена и пусна списанието върху неговия „Уолстрийт Джърнъл“.

— Обади ми се — намигна му Марино и се запъти към изхода на бара.