Стръв за алигатори

87.

Името на изчезналата жена бе Катрин Брус. Вече се смяташе за отвлечена — последната жертва на серийния убиец вероятно беше мъртва. Съпругът й, бивш военен пилот, в момента на работа в „Континентал“, отсъствал от града и след двудневни безуспешни опити да се свърже с жена си, се разтревожил. Изпратил свой приятел да провери в дома им. Катрин не била вкъщи, колата й също липсвала и по-късно била открита на паркинга на „Уол Март“ близо до Държавния университет на Луизиана. Никой не й бил обърнал внимание, тъй като паркингът бе пълен с коли двадесет и четири часа в денонощието. Ключовете й висели на стартера, вратите били отключени, а чантата и портмонето липсвали.

Вече се развиделяваше, сякаш молекулите на утрото се трупаха по небето и то обещаваше да бъде ясно и яркосиньо. Ник не знаеше нищо за отвличането, преди да чуе новините в шест часа. Все още не можеше да повярва. Приятелката на Катрин Брус, според подадената на медиите информация, се обадила незабавно на полицията в Батън Руж още вчера сутринта. Информацията трябваше да бъде разпространена веднага, при това в цялата страна. А какво правеше идиотският спецекип? Подлагаше приятелката, чието име не се споменаваше, на детектор на лъжата, за да се увери, че Катрин наистина е изчезнала?! Разровиха ли задния двор, за да са сигурни, че нейният съпруг, пилотът, не е убил и заровил жена си, преди да отлети от града?

Убиецът беше получил допълнителни осем часа. Обществеността бе загубила осем часа, Катрин бе загубила осем часа. Може все още да е била жива, след като се приема, че вече не е. Все пак някой би могъл да види нея или убиеца. Човек никога не знае. Ник не спираше да снове из паркинга и да търси улика, която да й проговори. Огромната сцена на престъплението бе безмълвна, колата на Катрин отдавна беше откарана и задържана за проверка неизвестно къде. Не откри нищо, освен боклуци, дъвки и стотици фасове.

Часът бе 7:16, когато попадна на нещо, което би я зарадвало, ако беше дете — две монети от четвърт долар. И двете „ези“. Това се смяташе за по-голям късмет от „тура“. В момента бе готова да подхранва всяка своя надежда за късмет. След като снощи чу новините, моментално се отправи насам. Ако монетите са били върху асфалта снощи, фенерът й не ги бе засякъл. А и тази сутрин не ги бе забелязала в тъмното. Тя ги снима с тридесет и пет милиметров фотоапарат и с „Полароид“ и описа мястото на монетите, както ги бяха учили в Академията по криминалистика. Надяна хирургически ръкавици и постави монетите в пликове за веществени доказателства, след което изтича до магазина.

— Трябва да говоря с управителя — каза тя на една служителка, заета с описването на цял кашон детски дрехи, докато една жена с уморен вид — вероятно майка — вадеше кредитна карта.

Ник се сети с угризение за дрехите на Бъди.

— Натам. — Служителката посочи един кабинет зад летящите дървени врати.

Слава богу, че беше вътре!

Ник му показа значката си с думите:

— Трябва да видя точното място, на което е била открита колата на Катрин Брус.

Управителят бе млад и дружелюбен. Определено имаше разтревожен вид.

— С удоволствие ще ви покажа. Знам със сигурност къде беше. Полицията стоя там с часове да оглежда мястото, после я изтеглиха. Това е направо ужасно.

— Наистина е ужасно — съгласи се Ник на излизане от магазина, докато слънцето вече показваше грейналото си лице на изток.

Черната „Максима 1999“ на Катрин Брус бе стояла приблизително на двадесетина стъпки от мястото, където намери монетите.

— Сигурен ли сте, че беше тук?

— О, сигурен съм, мадам. Паркирана беше точно тук, пет реда встрани от входа. Много жени, които пазаруват, след като се стъмни, гледат да паркират по-близо до входната врата.

В нейния случай това не беше помогнало. Жената може и да е била загрижена за сигурността си, но може и да не е била. Повечето хора обичаха да паркират колкото може по-близо до входа на магазина, освен ако не караха скъпи коли и не искаха вратите им да бъдат ожулени. Обикновено мъжете се тревожеха повече за това. Ник винаги се бе чудила защо жените не се интересуват нито от коли, нито от поддръжката им. Ако имаше дъщеря, щеше да научи малкото си момиченце да разпознава марките на всички екзотични коли и щеше да й обясни, че ако работи усилено, може би един ден ще кара „Ламборгини“ — това казваше и на Бъди, който имаше различни модели спортни коли и обичаше да ги търкаля по стените.

— Случи ли се нещо необичайно вечерта, когато е пристигнала с колата на паркинга? Някой виждал ли е Катрин Брус? Изобщо някой видял ли е нещо? — попита Ник управителя.

— Не. Мисля, че едва ли е стигнала до магазина — отвърна той.