Стръв за алигатори

76.

Жан-Батист се изтегна върху тънкото вълнено одеяло, което попива потта му нощ след нощ. Облегна се на твърдата студена стена. Реши, че Роко не е мъртъв. Нямаше да се хване на поредната им манипулация, макар да не бе сигурен каква е целта й. А, страх, разбира се. Сянката на баща му се криеше зад тази лъжа. Значи предупреждаваше Жан-Батист, че страданието и смъртта са отплатата за предателството, дори и ако предателят бе собственият син на всемогъщия мосю Шандон.

Предупреждение.

По-добре бе Жан-Батист да не говори на тема скорошна смърт.

Ха!

Всеки час, всеки ден, врагът се мъчеше да накара Жан-Батист да страда и да умре.

Не говори.

Ще говоря, ако искам. Ха! Аз, Жан-Батист, съм този, който управлява смъртта.

Можеше лесно да се самоубие. Можеше да усуче чаршафа само за минути и да го завърже около врата си и за крака на стоманеното легло. Хората не бяха наясно с обесването. Не бе нужна височина, а само поза — например да седне с кръстосани крака на пода и да се наведе напред с цялата си тежест и по този начин да упражни натиск върху кръвоносните съдове. Безсъзнанието идваше за секунди и след това следваше смъртта. Страхът не можеше да го докосне и ако трябваше да прекъсне биологичния си живот, първо щеше да се издигне над него и душата му да направлява всичко, което ще прави от там насетне.

Жан-Батист нямаше да прекъсне биологичния си живот по този начин. Той очакваше с нетърпение твърде много неща и с радост напускаше малката килия в смъртното отделение и пренасяше душата си в бъдещето, в което стоеше зад витрина от плексиглас и жадно поглъщаше с очи доктор Скарпета. Съживяваше спомена за това колко блестящо я бе надхитрил и си бе проправил път към прекрасния й замък, вдигайки чука, за да разбие главата й. Тя сама се бе отвърнала от екстаза. Тя се бе отвърнала от Жан-Батист, като го лиши от кръвта си. Сега щеше да дойде при него със смирение и любов, осъзнала какво е направила, глупостта на постъпката си, радостта, от която се е лишила, когато го осакати още повече, като изгори очите му с формалин — химикалът на мъртъвците. Скарпета го лисна в лицето на Жан-Батист. Злокобната течност го размагнетизира за кратък миг и болката го принуди да премине през ада на живот, ограничен само в тялото.

Мадам Скарпета щеше да прекара цяла вечност в обожание на по-висшето му състояние. Неговото по-висше същество щеше да наложи превъзходството си над другите хора в цялата вселена, както бе писал По под псевдонима Филаделфийския джентълмен. Разбира се, анонимният автор бе По. Невидимият агент, трансцендентният По, се бе пренесъл в Жан-Батист, докато е бил в състояние на делириум, затворен в болницата в Ричмънд. Беше отраснал в Ричмънд. Душата му бе останала там.

По бе казал на Жан-Батист: „Прочети вдъхновените ми слова и ще бъдеш независим от разума, който повече няма да ти е нужен, приятелю. Силата ще ти вдъхне живот и болката и вътрешните усещания няма повече да отвличат вниманието ти“.

Страници 56 и 57. Краят на ограничения поход на мисловната мощ на Жан-Батист. Без повече болести и странни оплаквания. Вътрешният глас и божествената светлина.

Кой е там?

Косматата ръка на Жан-Батист се движеше все по-бързо под одеялото. Обилната му пот издаваше още по-силна смрад и той изкрещя от яростно разочарование.