Стръв за алигатори

83.

Луси се изкуши да побегне от сградата, когато разбра, че леля й се качва с асансьора.

— Успокой се — каза Бъргър.

— Тя не знае, че съм тук — прошепна разстроената Луси. — Не искам да научи, че съм тук. Точно сега не мога да се срещна с нея.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с нея. Защо да не е сега?

— Но тя не знае, че съм тук — повтори объркано Луси. — Какво ще й кажа?

Бъргър й хвърли многозначителен поглед, докато стояха пред входната врата и се вслушваха за асансьора.

— Толкова лошо нещо ли е истината? — каза ядосано Бъргър. — Би могла да й признаеш всичко, например. От време на време признаването на истината има терапевтичен ефект.

— Аз не съм лъжкиня. Поне това не съм, освен ако не е заради работата.

— Проблемът е, че границите се размиват — отвърна Бъргър при пристигането на асансьора. — Влез и седни в дневната — добави тя, сякаш Луси бе дете. — Остави ме първо да поговоря с нея.

Площадката на етажа на Бъргър бе облицована в мрамор и в средата, точно срещу безупречно чистия асансьор с месингови плоскости, бе поставена масичка със свежи цветя. Не бе виждала Скарпета от няколко години и се стресна, когато тя излезе от асансьора. Кей изглеждаше уморена, с измачкан костюм и разтревожен поглед.

— Вече никой ли не вдига телефоните на тази планета, когато звънят? — бяха първите й думи. — Звънях на Марино, Луси, на теб. В твоя случай линията беше заета, и то цял час. Тъй че предположих, че поне един от вас си е вкъщи.

— Бях го изключила… Не исках да ме прекъсват.

Скарпета не разбираше нищо.

— Толкова съжалявам, че нахълтвам така, но направо съм луда, Джейми.

— Личи ти. Преди да влезеш, искам да ти кажа, че Луси е тук. — Тя го произнесе нехайно. — Не исках да те шокирам, но предполагам, че ще си отдъхнеш.

— Не напълно. В агенцията се държаха с мен като цербери.

— Кей, заповядай, моля те.

Двете пристъпиха в дневната.

— Здрасти! — Луси прегърна леля си.

Реакцията й бе хладна.

— Защо се държиш така с мен? — попита тя, без да се интересува, че Бъргър ги слуша.

— Как се държа с теб? — Луси седна отново на дивана. — Ела! — Тя направи знак на Скарпета да седне до нея. — Ти също, Джейми.

— Не и ако не й кажеш — отсече Бъргър. — Иначе не желая да участвам в разговора.

— Какво да ми каже? — Скарпета седна до Луси. — Какво да ми кажеш, Луси?

— Сигурно си научила, че Роко Каджиано е извършил предполагаемо самоубийство — каза й Бъргър.

— Никакви новини не съм научавала днес. Бях или на телефона, или в самолета, или в таксито. А сега съм тук. Какво значи предполагаемо?

Луси гледаше в краката си, без да продума. Бъргър бе застанала на прага на дневната и мълчеше.

— Ти изчезна, нямаше те с дни. Никой не пожела да ми каже къде си — започна тихо Скарпета. — В Полша ли си била?

Последва дълга пауза, сетне Луси вдигна поглед.

— Да, бях.

— Мили боже! — промълви Скарпета. — Предполагаемо самоубийство значи?

Луси й разказа за информацията, отнасяща се до убитите журналисти, която Шандон бе разкрил в писмото си, както и че й бе издал къде се намира Роко. След което спомена за Червеното съобщение.

— И така двамата с Руди го открихме в хотела, в който винаги отсяда, когато се занимава с мръсния си бизнес в Шчечин. Казахме му за Червеното съобщение и той разбра какво означаваше. Край. Защото кланът Шандон, независимо дали е уплашен или не, щеше да намери начин да го ликвидира бързо.

— Значи се е самоубил — произнесе Скарпета, като се вгледа изпитателно в очите на Луси.

Луси не отговори.

Бъргър излезе от стаята.

— Интерпол е пуснал информацията — съобщи Луси някак неубедително. — Според полицията е самоубийство.

Това донякъде успокои Скарпета, но само временно, тъй като нямаше сили да рови по-нататък.

Тя отвори куфарчето си и показа на Луси писмото от Шандон, след което Луси отиде до кабинета на Бъргър.

— Моля те, ела! — подхвана тя.

— Не — отвърна Бъргър и в очите й се четеше разочарование и укор. — Как може да я лъжеш?

— Не я излъгах и не съм лъгала.

— Но премълчаваш истината. Цялата истина, Луси.

— Ще стигна и до нея. Когато й дойде времето. Шандон е писал и на леля ми. Трябва да видиш писмото. Тук става нещо странно.

— Със сигурност. — Бъргър се надигна от бюрото.

Върнаха се в дневната и разгледаха писмото и пликовете, като използваха гумени ръкавици.

— Не е същото като писмото, което аз получих — забеляза веднага Луси. — Моето беше с печатни главни букви. И не беше изпратено нормално по пощата. Предполагам, че Роко го е пуснал вместо него. Роко е изпращал много неща от негово име. Защо Шандон ще пише на мен и на Марино с печатни главни букви?

— Как изглеждаше хартията? — попита Скарпета.

— Лист от тетрадка с редове.

— Затворническата хартия е чисто бяла. От евтината. Същата, каквато използваме за принтерите.

— Ако той не е изпращал тези писма до Марино и мен, тогава кой ги е изпратил? — Луси се почувства преуморена и умът й започна да дава заето.

Бе планирала смъртта на Роко, като изхождаше от информацията в писмото до нея. Докато го държаха като заложник в хотелската стая, Роко всъщност нито веднъж не призна да е убивал журналистите. Луси си спомни, че той само извърна очи към тавана — това бе единствената му реакция. Нямаше как да е сигурна, че информацията, която бе изпратила до Интерпол беше вярна.

Онова, което им прехвърли, беше достатъчно за арест, но не и непременно за присъда, защото Луси всъщност не знаеше фактите. Дали Роко наистина се беше срещал с журналистите часове преди убийствата им? Дори и така да е, дали именно той ги бе застрелял?

Луси носеше отговорността за червеното съобщение. Именно тя беше причината Роко да разбере, че с него е свършено, независимо от признанията му. Той вече беше извън закона и ако Луси и Руди не го бяха убили, фамилията Шандон щеше да се погрижи за това. Налагаше се да умре. Необходимо беше да умре. Луси си повтаряше, че светът се е превърнал в по-добро място, защото Роко вече го нямаше.

— Кой ми е написал това проклето писмо? — възбудено попита тя. — Кой е написал писмото до Марино и първото писмо до теб? — Тя се обърна към Скарпета, за да поясни: — Онези, които пристигнаха в пликовете на Националната юридическа академия с предплатена такса? Звучаха, сякаш са писани от Шандон.

— Съгласна съм. И шефът на следствената служба е получил едно.

— Може Шандон да е сменил почерка и хартията при написването на това. — Луси посочи писмото с красив калиграфски почерк. — Може кучият син въобще да не е в затвора.

— Чух за телефонните обаждания до офиса ти. Зак успя да ме хване на мобилния телефон. Според мен Шандон не може да е в затвора — изтъкна Скарпета.

— Няма как да разполага с листове на редове и пликове на Националната юридическа академия, ако все още е в затвора. Трудно ли е да се изработят компютърни копия на тези пликове с предплатена такса?

— Господи, чувствам се толкова глупава — каза Луси. — Направо не е за вярване. Разбира се, че може да се направи. Само сканираш плика, после набираш адреса, който ти е нужен и го принтираш върху същия вид плик. Мога да се справя за пет минути.

Бъргър я изучаваше продължително.

— Ти ли го направи, Луси?

Луси бе зашеметена.

— Аз да го направя? Защо да го правя аз?

— Току-що призна, че би могла — отсече трезво Бъргър. — Излиза, че си способна на доста неща, Луси. Информацията в писмото до теб, после заминаването ти в Полша, за да откриеш Роко, който сега е мъртъв. Напускам стаята. Прокурорът в мен не желае да чува повече лъжи и признания. Ако двете искате да поприказвате, моля заповядайте. Аз трябва отново да включа телефона, защото имам да провеждам разговори.

— Не съм излъгала — настоя Луси.