Стръв за алигатори

75.

Диетата на Аткинс се отразяваше добре на Луси, тъй като никога не обичаше сладки неща и нямаше нищо против да пропусне макароните и хляба.

Най-опасната й глезотия бяха бирата и виното и тя се въздържа и от двете в луксозния мезонет на Бъргър в Сентръл Парк Уест.

— Няма да те насилвам — каза Бъргър и върна бутилката Pinot Grigio върху най-горната лавица на хладилника в красивата й кухня с шкафове от кестенов фурнир и гранитни плотове. — И аз се чувствам по-добре без него. Вече нищо не мога да запомня.

— Ще се чувствам по-добре, ако от време на време забравяш по нещо — заяви Луси. — Ще се чувствам много по-добре, ако и аз забравях.

За последен път бе идвала в апартамента на Бъргър преди три месеца. Съпругът на Бъргър се напи и двамата с Луси започнаха да се заяждат, докато накрая Бъргър помоли Луси да си тръгне.

— Вече е забравено — увери я Бъргър с усмивка.

— Той не е вкъщи, нали? — застрахова се Луси. — Обеща ми, че няма да има проблеми, ако дойда.

— Мислиш ли, че бих те излъгала?

— Ами…

Шеговитите реплики, които си разменяха, прикриваха ужаса им от случката. Бъргър никога не бе ставала свидетел на подобни изпълнения в едно предполагаемо цивилизовано общуване. Беше истински разтревожена, че Луси и съпругът й ще започнат да си разменят удари и Луси ще победи.

— Той ме мрази — отбеляза Луси и извади от задния джоб на отрязаните си джинси сгънати листове хартия.

Бъргър не отговори, докато пълнеше две високи бирени чаши с искряща вода и се върна до хладилника за купа с току-що нарязани лимонови резенчета. Дори когато бе облечена неглиже в мек бял памучен анцуг с къси чорапи на краката, тя не изглеждаше размъкната.

Луси започна да се суети и тикна листовете обратно в джоба си.

— Мислиш ли, че някога ще се отпуснем истински, Джейми? Вече не е същото…

— Няма как да бъде същото, нали?

Бъргър изкарваше стотинки като прокурор. А съпругът й правеше далавери с недвижими имоти и по мнението на Луси бе само с една идея по-добър от Роко Каджиано.

— Сериозно, кога ще се върне вкъщи? Защото ако е скоро, аз си тръгвам — каза Луси, като я гледаше право в очите.

— Нямаше да си тук, ако щеше да се връща скоро. В момента е на една среща в Скотсдейл, Аризона. В пустинята.

— С влечугите и кактусите. Там му е мястото.

— Престани, Луси. Моят неудачен брак няма никаква връзка с ужасните мъже, които майка ти предпочете пред теб, докато ти растеше. Вече сме го обсъждали.

— Просто не разбирам защо…

— Моля те, не зачеквай темата. Миналото си е минало. — Бъргър въздъхна и върна бутилката „Сан Пелегрино“ в хладилника. — Колко пъти да ти го повтарям?

— Да, миналото си е минало, ами я дай да се захващаме с това, което наистина има значение.

— Не съм казвала, че няма значение. — Бъргър пренесе напитките им в дневната. — Сега се радвам, че си тук. Тъй че нека да ни е добре, ти какво ще кажеш?

Прозорците гледаха към река Хъдсън и тази страна на сградата се смяташе за по-малко привлекателна от фасадната, която бе с изглед към парка. Но Бъргър обичаше водата. Обичаше да гледа как кръстосващите кораби спират на доковете. Ако бе искала дървета, както много пъти беше обяснявала на Луси, нямаше да живее в Ню Йорк. А ако бе искала вода, обикновено парираше Луси, не е трябвало да живее в Ню Йорк.

— Хубав изглед. Никак не е зле за по-евтината страна на сградата — заяде се Луси.

— Невъзможна си.

— Това го знам.

— Как те търпи горкият Руди?

— Това не го знам. Сигурно си обича работата.

Луси се просна върху кушетка, застлана с кожа от щраус и кръстоса голите си крака, чиито мускули говореха свой собствен език, подчинявайки се на движенията и нервите й, докато тя продължаваше да живее, без да се интересува как изглежда. Работата, към която се бе пристрастила, я освобождаваше от демоните й.