Стръв за алигатори

120.

Скарпета не можеше да пропъди Албърт Дард от мислите си. Представяше си белезите по малкото му тяло и беше съвсем наясно, че самонараняването е пристрастяване и ако продължаваше да го прави, бе много вероятно да го изпращат отново и отново в психиатрични клиники, докато не станеше толкова психичноболен, колкото пациентите, чиито диагнози оправдаваха въдворяването им в лечебни заведения.

Албърт Дард не се нуждаеше от лечение. Нуждаеше се от помощ. Нужно му бе някой поне да направи опит да разбере защо безпокойството му се е повишило толкова рязко преди година, че се е затворил в себе си, потиснал е чувствата и може би спомените си до такава крайност, че изпитваше нужда да си причинява болка, за да си върне усещането за самоконтрол, за да потвърди собственото си съществуване. Скарпета си припомни състоянието му в самолета, когато бе почти изключил външния свят, докато играеше с картите, пълни с насилие и брадви. Представи си мъката му при мисълта, че никой няма да дойде да го посрещне, мъката от изоставянето, която не беше отскоро.

Обземаше я все по-силен гняв към онези, които би трябвало да се грижат за него, и се уплаши още повече за безопасността му.

Докато ровеше из бележника си и пиеше кафе в гостната на д-р Лание, откри телефонния номер на лелята, която не бе възнамерявала да го посрещне, а вместо това се бе погрижила Скарпета да го отведе у дома. Вече нямаше значение какви конспирации е преследвала г-жа Гидон. Можеше да е било просто примамка, за да доведе Скарпета в онази къща и да разбере какво знае за смъртта на Шарлот Дард. Навярно г-жа Гидон бе доволна, че Скарпета не знае нищо повече за смъртта й от останалите.

Тя набра номера и се стресна, когато чу гласа на Албърт по телефона.

— Обажда се жената, която седя до теб в самолета — каза му тя.

— Здрасти! — поздрави той изненадан и много зарадван. — Как така се сети да ми се обадиш? Леля ми каза, че няма да се обадиш.

— Къде е тя?

— Не знам. Излезе някъде.

— С колата ли тръгна?

— Не.

— Мислех си за теб, Албърт. Все още съм в града, но скоро ще си заминавам и се чудех дали мога да мина да те видя.

— Сега ли? — звучеше направо щастлив. — Ще дойдеш да видиш само мен?

— Удобно ли е?

Той отговори нетърпеливо, че няма проблеми.