Стръв за алигатори

13.

Жан-Батист седеше напрегнато върху тоалетната чиния, сякаш чуваше подигравателните подмятания, въпреки че извън килията бе тихо.

„Изстуденият сок“ бе мръснишка тайна на медицинския екип, който биеше интравенозните инжекции на осъдения — малка садистична закачка при всяка екзекуция. Този, който отговаряше за смъртоносния серум, го поставяше в хладилна кутия при пренасянето му от запечатания хладилник до камерата. Жан-Батист бе чул други осъдени на смърт затворници да си говорят, че серумът се изстудява повече от необходимото, почти до точката на замръзване. Екипът смяташе, че е честно осъденият на смърт да усети ледения интравенозен удар като отрова, достатъчна да убие четири коня. Ако осъденият не възкликнеше „О, Господи!“ или „Исусе Христе!“, или нещо друго, когато почувстваше вледеняващото идване на смърт, членовете на екипа за екзекуция се чувстваха разочаровани и раздразнени.

— Няма начин последното приятелче да не е получило главоболие от сладоледа. — Чуваха се крясъците на затворниците, които подскачаха край вратите, докато слушаха разказите на други осъдени.

— Оня пищеше. Чухте ли го как се вкисна, когато го удари дозата?

— Няма начин да не са го пуснали по радиото.

— Викаше майка си.

— Доста курви, които оправих, викаха майка си. Последната пищеше: „Мамо! Мамо! Мамо!“ — изфука се отново затворникът, наричан от другите Звяра. Вярваше, че историите му са смешни.

— Я трай бе, ебалник. Не мога да повярвам, че губернаторът ти е дал още цял месец!

Звяра бе източникът на повечето разкази за екзекуции, които се предаваха от уста на уста в килиите на осъдените на смърт. Той беше докаран в специална бронирана затворническа кола и вече ядеше последната си вечеря, състояща се от пържени скариди, пържола, пържени картофи и орехов пай в килия с решетки, непосредствено до смъртната камера, когато губернаторът ненадейно отложи екзекуцията до приключването на ДНК анализите. Звяра бе наясно, че анализите са загуба на време, но продължаваше да дои каквото можеше от последните си дни на земята след връщането си в сектор „Полунски“. Той не спираше да говори за процедурата, която трябваше да бъде пазена в тайна. Дори знаеше имената на членовете на екипа, както и на лекаря, който щеше да започне инжектирането и да обяви смъртта на Звяра.

— Ако се измъкна оттук, ще оправям подред всички курви и ще си ги записвам на видео! — не спираше с хвалбите Звяра. — Колко жалко, че не можах да запиша онези, дето вече ги оправих. Мамка му, бих дал всичко за една видеокасета! Как не помислих за това навремето, та тези психиатърчета и задници от ФБР да се изядат, когато се приберат вкъщи при своите женички и дечурлига.

Жан-Батист никога не бе филмирал убийствата си. Нямаше време, а и колкото и да бе глупаво, просто не му бе дошло наум. Това бе единственото, което не можеше да си прости. А толкова рядко му се случваше да проявява глупост…

— Espece de sale gorille…

— Тъпа горила.

Жан-Батист затискаше ушите си с ръце.

— Кой е там?

Ех, как не запечата на филм своето кърваво изкуство или поне снимки да бе направил!

И този копнеж, това безпокойство, което не можеше да облекчи, защото не можеше да преживее наново техния екстаз, когато умират. Самата мисъл предизвика нетърпимо напрежение в слабините му. Защото не можеше да облекчи мъката. Родил се бе с дефектно запалване — със сексуални бутала, които даваха искра, но не палеха. Задъха се от напъване върху тоалетната и лицето му плувна в пот.