Стръв за алигатори

113.

„Суомп Мамас“ бе воняща на бира кръчма със стари сепарета от изкуствена материя и мръсен нелакиран дървен под.

Докато студентът, работещ като келнер, вземаше поръчката им, Ерик и д-р Лание изчезнаха в мъжката тоалетна.

— Казвам ти — обясняваше Ерик, докато буташе вратата на тоалетната, — бих я взел вкъщи по всяко време. Какво ще кажеш за довечера?

— Не се интересува от теб — заяви д-р Лание с интонация, която се извиси накрая и изречението прозвуча като въпрос, какъвто не бе. — Я стига!

— Тя е неомъжена.

— Не се забърквай с моите консултанти, особено с тази. Ще те схруска жив.

— О, господи, нека го направи!

— Всеки път, когато те изхвърли поредната ти приятелка, ставаш за психиатрията.

Водеха този разговор над писоарите, едно от малкото места на планетата, където не възразяваха да са с гръб към вратата.

— Мъча се някак си да я опиша — заяви Ерик. — Не е с хубостта на жена ти. С по-силни черти е, а няма нищо по-секси от едно страхотно тяло, скрито под костюм или униформа.

— Оглупял си като муха на лайно. Недей да бръмчиш из нейните географски ширини, Ерик.

— Харесвам и малките й очила. Чудя се дали ходи с някого. Този костюм не скрива важните неща, забелязваш ли?

— Не, не забелязвам. — Д-р Лание търкаше ожесточено ръцете си, сякаш щеше да прави сърдечна трансплантация. — Сляп съм. Не забравяй да си измиеш ръцете.

Ерик се разсмя, приближи се до мивката, пусна топлата вода с всичка сила и изля в ръцете си розов течен сапун.

— Без майтап, какво ще стане, ако я поканя да излезем, шефе? Какво лошо има в това?

— По-добре опитай с племенничката й. По ти подхожда на възрастта. Много привлекателна и дяволски умна. Само че май е прекалено голям залък за теб. А е и с някакъв мъж. Само дето не спят в една стая.

— Кога ще я видя? Може би довечера? Ти ли ще готвиш? Или да отидем в „Бутен“?

— Какво ти става бе човече?

— Снощи ядох стриди.

Д-р Лание грабна една хартиена салфетка от металната поставка на стената и остави няколко на края на умивалника до Ерик. На излизане от мъжката тоалетна погледна към Скарпета. Всичко в нея бе необикновено, дори начинът, по който се пресягаше към кафето — подчертано бавно, излъчвайки увереност и сила, които нямаха нищо общо с пиенето на кафе. Тя преглеждаше някакви записки в бележника си с черна кожена подвижна подвързия, на която само сменяше листовете. Подозираше, че тя постоянно подновява този бележник. Беше от хората, които биха записали всяка подробност или разговор, които според тях можеха да се окажат важни. Тази нейна педантичност не идваше от обучението й. Той седна на стола до нея.

— Препоръчвам ти да хапнеш гумбо — каза той, при което мобилният му телефон изсвири механична версия на Петата соната на Бетовен.

— Ще ми се да си смениш мелодията — каза Ерик.

— Лание — отговори той. Слуша една минута навъсен, с насочен към Ерик поглед. — Тръгвам веднага.

Той се надигна от сепарето и хвърли салфетката на масата.

— Хайде! Имаме тежък случай.