Стръв за алигатори

42.

Шофьорът на таксито не се понрави на Марино и той го попита откъде е.

— Кабул.

— Къде точно е Кабул? — поинтересува се Марино. — Искам да кажа, че знам в коя страна е — всъщност не знаеше, — но не знам къде точно се намира.

— Кабул е столицата на Афганистан.

Марино се опита да си представи Афганистан. Но се сети единствено за диктатори, терористи и камили.

— И с какво се занимаваш там?

— С нищо не се занимавам там. Аз живея тук. — Очите на шофьора го стрелнаха в огледалото за обратно виждане. — Родителите ми работеха във фабрика за вълнено сукно, а аз пристигнах тук преди осем години. Трябва да видите Кабул. Много е красив. Да посетите стария град. Аз се казвам Бабур. Ако имате някакви въпроси или ви трябва такси, обадете се в моята компания и попитайте за мен. — Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

Марино усети, че шофьорът го занася, но не можа да схване шегата. Личната му карта бе закрепена за сенника над мястото до шофьора и той се опита да я прочете, но не успя. Зрението му вече не бе същото, както преди, но той отказваше да носи очила. Независимо от съветите на Скарпета отказваше и лазерна хирургия, която според него щеше да го ослепи или да повреди предния дял на мозъка му.

— Този път ми изглежда непознат — каза Марино с обичайния си нелюбезен тон, докато край прозореца се редяха непознати сгради.

— Свиваме за по-пряко през пристанището, покрай кейовете и оттам по шосето. Много красиви гледки.

Марино се наведе напред върху твърдата седалка, като гледаше да избегне пружината, която се опитваше да си пробие път през тапицерията от изкуствена кожа и да убоде левия му бут.

— Ти караш на север ей, Мохамед ли беше, все едно, боклук такъв! Може да не съм от Бостън, но знам къде е дигата, а ти даже не си от дясната страна на шибаната река!

Таксиджията, който нарече себе си Бабур, не обърна никакво внимание на пътника и продължи пътя си, като сочеше весело към различни забележителности, в това число затвора, Масачузетската обединена болница и центъра „Шрайнърс Бърн“. Когато стовари Марино на Стороу Драйв, близко, но не съвсем, до блока на Бентън Уесли, таксиметровият апарат регистрира сумата 68,35 долара. Марино отвори вратата и хвърли смачкана банкнота от един долар върху предната седалка.

— Дължите ми шестдесет и седем долара и тридесет и пет цента. — Таксиджията изглади банкнотата върху крака си. — Ще извикам полиция!

— А аз ще ти спукам черепа. И не можеш да се оплачеш, защото си нелегален, нали така? Покажи ми зелената си карта! И ако искаш да знаеш, аз съм полицията и под мишницата ми има пистолет. — Той измъкна портфейла си и размаха значката, която не върна, след като си подаде оставката. Беше им казал, че я е загубил.

Гумите изсвистяха, когато таксиджията запраши с колата, сипейки ругатни през отворения прозорец. Марино тръгна към моста Лонгфелоу и сви на югоизток, като за кратко време вървя по същия тротоар, по който бяха минали с Бентън по-рано през деня. Той хвана заобиколния път през Пинкни и Ревъри, като по навик се ослушваше и оглеждаше непрекъснато, за да е сигурен, че не го следят. В момента Марино не мислеше за картела Шандон. По-скоро се оглеждаше за обичайната улична измет, въпреки че не забеляза признаци за присъствието на такава в Бийкън Хил.

Когато сградата на Бентън се откри пред очите му, Марино забеляза, че прозорците на апартамент 56 са тъмни.

— Мамка му! — промърмори той и метна цигарата си, без да си направи труда да я стъпче.

Бентън сигурно бе излязъл да вечеря или е отишъл на фитнес, или на джогинг. Но това бе необичайно и тревога стягаше гърдите на Марино с всяка измината крачка. Знаеше дяволски добре, че Бентън би оставил лампите да светят, когато излезе. Той не е човек, който ще влезе в напълно тъмна къща или апартамент.

Изкачването на стълбите до петия етаж се оказа по-трудно от предишния път, тъй като адреналинът и бирата бяха учестили ударите на свитото му сърце до такава степен, че едва дишаше. Когато стигна апартамент 56, той удари по вратата. Отвътре не се чу никакъв звук.

Заудря по-силно и извика:

— Ей, Том!