Ангелският дял

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Имате ли някакви въпроси към мен?

Мак седеше на стола си в офиса и отново гледаше безименния пръст на жената, която интервюираше. На него нямаше пръстен. Предполагаше, че Бет е все така неомъжена, каквато бе и в началото на срещата им.

„Време е да се държиш като професионалист, Макалън.“

— Ще има ли нужда да оставам до късно? — ръцете й бяха обърнати с дланите нагоре. — Искам да кажа, кандидатът. Ще има ли нужда кандидатът да остава до късно? И задавам въпроса не защото се страхувам от работата. Грижа се за майка си и трябва да съм при нея след пет часа. Мога и да уредя въпроса, но трябва да го знам предварително, това е.

— Съжалявам да чуя, че някой има… — Не знаеше много за политиката на отдел „Човешки ресурси“, но знаеше, че не може да й задава много лични въпроси. — Че майка ви…

— Претърпя катастрофа преди две години. Месеци наред беше на животоподдържащи системи и сега пред нея има много когнитивни предизвикателства. Преместих се в дома й, за да се грижа за нея и знаете ли, получи се. Но имам нужда от работа, за да…

— Наета сте.

Бет се поотдръпна назад и вдигна вежди. После неочаквано се засмя.

— Какво? Искам да кажа, о. Не очаквах…

— Имате четири години опит като секретарка на компания, притежаваща сгради и земя. Имате представителен външен вид, говорите добре и сте професионалистка. Не търся нищо по-различно всъщност.

— Не искате ли да погледнете препоръките ми?

Той сведе поглед към резюмето, което му бе дала.

— Да. Разбира се.

— Чакайте, това звучи така, сякаш се опитвам да ви разубедя… но съм толкова развълнувана. Благодаря ви. Няма да ви разочаровам.

Тя се изправи, той стори същото и се застави да не откъсва поглед от нейния — защото, ако им дадеше воля, очите му щяха да обхождат тялото й. Господи, беше висока — и това бе много привлекателно. Като дългата й коса. И очите й, които…

Боже. Вероятно я харесваше прекалено много, та да я наеме. Но пък бе наистина квалифицирана.

Протегна ръка през бюрото и каза:

— Добре дошли на борда.

Тя пое ръката му.

— Благодаря — промълви тя. — Няма да съжалявате.

Господи, надяваше се това да е вярно. Той не бе женен, тя може би не бе омъжена и двамата бяха възрастни… но, да, вероятно идеята да добавят към тази бъркотия и връзка работник/работодател не бе добра. Или по-скоро, да добавят първото към второто. Боже!

— Ще ви изпратя — поведе я през приемната към вратата и я отвори широко. — Можете ли да започнете…

— Утре? Да, мога.

— Добре.

Колата, паркирана на малкия, покрит с чакъл паркинг, беше киа на няколко години, но като приближи, видя, че е чиста и спретната отвътре, чиста отвън и без нито една драскотина.

Точно преди да седне зад кормилото, Бет вдигна поглед към него.

— Защо е толкова тихо? Искам да кажа, идвах тук като туристка — миналата година всъщност. Имаше толкова много хора наоколо дори през делничните дни.

— В траур сме. Вярвам, че сте чули.

— За? — поклати глава. — О, чакайте, да. Объркана съм. Разбира се. Смъртта на Уилям Болдуин. Съжалявам.

— Аз също. Ще се видим утре сутринта в девет?

— В девет. И отново благодаря.

Мак искаше да я гледа как потегля, но това действие бе подходящо за мъж, с когото тя излиза, а не за човек, който току-що я е наел. Обърна се и бе близо до вратата, когато реши, че няма нужда да седи още зад бюрото си.

Смени посоката и отиде до една външна сграда, около която имаше висок жив плет. Сградата нямаше прозорци, стените й не бяха измазани с хоросан, нито покрити с дърво, а със съвременна стоманена обшивка. Той извади карта пропуск, прокара я през четеца и чу ключалката да се превърта. Имаше преддверие с разни предпазни средства, обаче не си направи труда да се занимава с тях. Никога не си даваше труда, макар и другите да го правеха.

„За бога“, беше мислил винаги. Когато първите членове на семейство Брадфорд са произвеждали бърбъна си, не са имали нужда от такива неща. Произвеждали са го в гората и пак се е получавал прекрасен резултат.

Втора стъклена врата водеше към лаборатория, подобна на тези, които бихте могли да видите в някой център за медицински контрол. Но тук не изследваха и не лекуваха болести.

Тук той отглеждаше разни неща. Тайни неща, за които никой друг не можеше да знае.

Основният проблем беше, че всички съставки на бърбъна бяха необходими и важни, но само една бе наистина заменима. Ако предположим, че запазвате процентите в малца едни и същи, зърното си е зърно, ечемикът си е ечемик, ръжта си е ръж. Водоизточникът, който използваха, бе уникален за Кентъки, но количеството на водата не се променяше нито през годината, нито през годините, скалата въобще не се променяше. Дори буретата, направени от отделни дървета, бяха все от един и същи вид дъб.

Маята обаче беше нещо различно.

Макар винаги да бе от вида, наречен Saccharomyces cerevisiae[28], в това семейство имаше много различни сортове и в зависимост от това кой се използва за ферментирането на малца, ароматът на уискито може силно да варира. Да, етанолът винаги е страничен продукт от метаболитния процес, но се освобождаваха още безброй други съединения, докато захарите в малца бъдат погълнати от маята. Наречете го „алхимия“, наречете го „магия“, наречете го „ангелско докосване“, в зависимост от това каква мая използвате, продуктът ви може да варира от добър или превъзходен до… откровено епичен.

„ББК“ използваха една и съща мая за своя номер петнайсети, фамилния резерв, „Черната планина“ и различните марки „Брадфорд I“.

Но понякога промяната не беше нещо лошо.

Когато баща му почина, Мак работеше върху нови видове мая, отстраняваше плесента от орехи и дървесна кора и от различни почви на Юга, а после отглеждаше скъпоценните организми в тази лаборатория и анализираше ДНК-то им освен многото други неща. Изолираше подходящите видове и провеждаше ферментации, за да види какъв ще бъде крайният продукт. Процесът се забави, когато прие работата на майстор дестилатор, но през последните три месеца поднови усилията си — и накрая, след цялото това време, бе доволен от един от резултатите.

Докато гледаше всичките стъклени контейнери със станиоловите им тапи, различните стъкленици, в които отглеждаше плесента, пробите, микроскопите и компютрите, откри, че му е трудно да си представи, че такава красота може да идва от толкова голо помещение. Но пък, от друга страна, това тук бе като инвитро лаборатория, където човешките чудеса получават малко помощ от науката.

Мак отиде до тезгяха и застана пред бебето си, единствената бутилка с първия нов вид мая, която щеше да бъде използвана за бърбъна на „Брадфорд“ след двеста години традиция. Беше толкова добра, толкова специална, че смекчаваше по неповторим начин вкуса на бърбъна и премахваше всякакви серни нотки. И никой друг, нито един друг производител на бърбън още не бе я открил.

Щеше да я патентова.

Това бе другата причина, поради която „ББК“ не можеше да се провали.

Проклетата компания трябваше да продължи да съществува достатъчно дълго, за да пусне на пазара този бърбън.

Неговото откритие щеше да промени всичко.

— Трябва да се храниш.

Беше пет часът, когато полицията си тръгна, и първата мисъл на Лейн, след като влезе в кухнята на Ийстърли, беше, че има нужда от питие. Мис Аврора обаче беше на друго мнение.

Силното й тяло прегради пътя му, а черните й очи го гледаха сурово и той веднага се върна към времето, когато бе петгодишен. И беше забавно — тя изглеждаше както винаги, косата й — на плитки, прилепнали плътно до главата, червената й престилка с логото на Чикагския университет, завързана около кръста върху свободната бяла дреха на главен готвач.

Тя го избута към коридора за персонала и той не се възпротиви. Не защото бе изморен, макар наистина да беше, и не защото искаше да хапне нещо, а защото никога не можеше да й откаже каквото и да било. Тя бе сила в този свят, така безспорна като гравитацията, която го бе дръпнала от онзи мост.

Трудно беше да повярва, че умира.

За разлика от официалната семейна трапезария, стаята за почивка на персонала бе само бели стени, борова маса, около която можеха да седнат дванайсет души, и дървен под. Имаше два прозореца, които гледаха към един тъмен ъгъл на градината, макар целта да бе повече да запазят симетричността на задната част на сградата, отколкото да осигурят гледка на хората, които се хранят там.

— Всъщност не съм гладен — каза той на гърба й, след като тя го остави да се настани сам.

Минута по-късно пред него бе поставена чиния, съдържаща около две хиляди калории. Той вдъхна дълбоко и си помисли…че мис Аврора вероятно е права.

Лизи седна до него пред собствената си чиния.

— Това изглежда удивително, мис Аврора.

Майка му зае мястото си начело на масата.

— Има и допълнително на печката.

Пиле, пържено в плитка метална тенджера. Задушено зеле. Истински царевичен хляб. Грах с ориз. Бамя.

И какво знаете вие. След първата хапка той откри, че умира от глад и после настъпи дълъг период на мълчание, докато поднасяше вилици с ястието към устата си.

Звънът на телефона му подейства като електрически шок, който го прикова към стола. После отново. Напоследък звънът бе като сирена, предупреждаваща за бедствие, която не означава нищо друго освен лоши новини и единственият въпрос беше кого засяга този път.

По линията до него достигна провлеченият и дълбок като океана глас на помощник-шерифа Рамзи.

— Ще ви върнем тленните останки най-късно след четиридесет и осем часа. Въпреки новите разкрития, медиците са си свършили работата.

— Благодаря. Нещо изненадващо в предварителния доклад?

— Канеха се да ми изпратят копие. Ще се свържа с теб веднага щом узная нещо.

— От отдел „Убийства“ си тръгнаха преди около половин час. Мислят, че някой е убил баща ми, нали? Не казаха нищо, но това бе проклетият пръстен на баща ми…

Мис Аврора рязко прочисти гърлото си и той трепна.

— Съжалявам, мем.

— Какво? — запита Рамзи.

— Майка ми е тук — Рамзи каза „аха“, сякаш прекрасно знаеше какво е да ругаеш пред мис Аврора Томс. — Искам да кажа, детектив Меримак заяви, че ще разпита разни хора. Колко време ще мине, преди да добият представа какво се е случило?

— Не мога да кажа — настъпи пауза. — Знаеш ли кой може да го е убил?

— Не.

— И дори не подозираш?

— Говориш като онзи следовател.

— Съжалявам, професионална деформация. И така… познаваш ли някого, който да има мотив?

— Знаеш какъв бе баща ми. Имаше врагове навсякъде.

— Отрязването на пръста обаче е прекалено лично. И заравянето му пред къщата.

Под прозореца на майка му, не по-малко. Той обаче нямаше да се впусне в това.

— Имаше доста бизнесмени, които също го мразеха — Господи, звучеше така, сякаш се защитаваше. — И е дължал пари на разни хора, Рамзи. Големи пари.

— Защо тогава не са запазили и заложили пръстена? В него има много злато.

Лейн отвори уста. После я затвори. Имаха нужда от пиратски откуп в злато, ако искаха да се справят с дълговете.

— Струва ми се, че се отклоняваме от темата.

— Не съм толкова сигурен.

— Какво трябва да означава пък това?

— Нека просто да кажем, че и преди съм защитавал членове на семейството ти. И нищо няма да промени това.

Лейн затвори очи.

— Как ще ти се отплатя?

— Аз съм този, който изплаща дълг. Сега обаче не е моментът за това. Има и друга причина, поради която се обадих. Днес прибраха тялото на Розалинда Фрийланд.

Лейн побутна чинията си встрани.

— Майка й?

— Синът й. Току-що е навършил осемнайсет, така че е законно.

— И?

Оше една пауза, този път по-дълга.

— Бях там, когато дойде. Виждал ли си го?

— Не съм сигурен дори дали съм знаел, че има дете.

— Снимката му ще бъде на първа страница утре.

— Защо? Искам да кажа освен поради факта, че майка му е извършила самоубийство, преди тялото на баща ми да бъде открито.

— Да, ще ти изпратя снимка, след като затворим. Ще ти се обадя по-късно.

Лейн сложи край на връзката и погледна мис Аврора през масата.

— Познаваш Мич Рамзи, нали?

— Да. Познавала съм го през целия му живот. И ако иска да ти каже защо, ще ти каже. Това е негова работа, не моя.

Лейн остави телефона на масата и се отказа от темата — като че ли имаше друга възможност? Погледна Лизи и каза:

— Мислиш ли, че можем да приемем хората тук в четвъртък?

— Абсолютно — кимна Лизи. — Градините и игрищата са в страхотно състояние след обяда за дербито. Лесно е да се направи всичко останало за толкова кратко време. Ти какво мислиш?

— От четири до седем в четвъртък вечер. Можем да направим погребението само за членовете на семейството в петък или събота. Искам обаче поклонението да ми се махне от главата.

Мис Аврора се наведе и постави чинията пред него.

— Яж.

Но не му се удаде възможност. Преди да е започнал да спори, мистър Харис, икономът, отвори вратата.

— Мистър Болдуин, имате гост в предния салон. Предполагам, че не е очакван, но отказва да си тръгне.

— Кой е?

— Мистър Монтеверди от „Проспект Тръст“.

Лейн се изправи и взе чинията със себе си.

— Идвам веднага.

Мис Аврора издърпа чинията от ръката му.

— Това ще те чака, когато свършиш. Не се яде в онази част от къщата.

— Да, мем.

Лейн целуна Лизи по устата и излезе, прекоси с широки крачки коридора, който минаваше покрай стаите на мистър Харис, покрай офиса на Розалинда Фрийланд — където се бе самоубила — и покрай едно от трите перални помещения на имението. Пресичаше официалните обществени помещения, когато получи съобщение.

Докато прекосяваше фоайето с черните и бели мраморни плочки по пода, той вкара паролата си и тъкмо влизаше в салона, когато на екрана излезе изпратената от Мич Рамзи снимка.

Лейн се закова намясто.

Не можеше да повярва на очите си.

Синът, който бе взел тялото на Розалинда… можеше да му бъде близнак.