Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

– Е, така е по-добре.

Ричард Пфорд се настани в семейната дневна в Ийстърли около девет часът същата вечер, а Джин направи физиономия и му каза, че нравите му подхождат повече на петдесетте години на миналия век. Но истината беше, че беше останала, за да говори с него и докато го гледаше как отива към бара, сякаш е господар на имението, си напомни колко много го презира.

След като си наля бърбън, той се настани в кървавочервения кожен стол до дивана, на който се бе сгушила тя. Стаята не бе голяма, а маслените картини на наградените чистокръвни коне на семейство Брадфорд, които висяха по стените с ламперия, я караха да изглежда дори още по-малка. Физическата близост на Пфорд обаче я смаляваше толкова, че й се струваше, че широкоекранният телевизор, по който предаваха „Истинските съпруги от Бевърли Хилс“[49], е заврян в лицето й.

— Защо гледаш тази безсмислица? — запита той.

— Защото ми харесва.

— Загуба на време — взе дистанционното и смени канала. Сега на екрана се виждаше някакъв финансов специалист с червена вратовръзка и светлосиня риза. — Трябва да гледаш неща, които имат стойност.

„Тогава ми позволи да откъсна поглед от теб“, помисли си тя.

— Трябва да поговорим за приема — тя присви очи. — И трябва да те запозная с Амелия.

— С кого? — запита той, без да откъсне очи от екрана.

— Дъщеря ми.

Това привлече вниманието му, той я погледна и повдигна едната си тънка вежда.

— Къде е тя? У дома ли?

— Да.

Джин протегна ръка към вътрешния телефон, дискретно скрит зад лампа, изработена от сребърен трофей от миналия век. Вдигна слушалката и се обади на иконома.

— Мистър Харис? Бихте ли довели Амелия тук? Благодаря ви.

Затвори и погледна Ричард.

— Трябва да платиш приема, който ще дадем в събота. Можеш да ми напишеш чека. Около петдесет хиляди. Ако ми трябват повече, ще дойда отново при теб.

Ричард свали чашата си и я погледна.

— Защо да плащам за каквото и да било?

— Защото ще се женим. Двамата.

— В твоя дом.

— И няма да допринесеш с нищо?

— Вече съм допринесъл.

Тя погледна пръстена си.

— Ричард, живееш под този покрив, ядеш храната ни…

Той се засмя и завъртя чашата си.

— Не подхващаш сериозно този спор, нали?

— Ще напишеш чека и това е.

— Предлагам да сдържиш дъха си, докато мастилото изсъхне, скъпа — Ричард вдигна чашата си за тост. — А сега това ще е шоу, което заслужава да се види.

— Ако не платиш, ще отменя всичко. И не ме лъжи. Очакваш с нетърпение вниманието.

Трофеите все пак имат нужда от церемония по представянето.

Ричард седна на ръба на стола, като с това накара кожата леко да скръцне.

— Не знам дали знаеш, но компанията ви има проблеми.

— О, така ли? — престори се, че не знае. — Някой е изгубил ключа за килера с провизиите? О, каква трагедия.

Нямаше да спечели нищо, ако му кажеше за промяната в състоянието им. Със сигурност не и преди брачното им свидетелство да бъде подпечатано.

Той се усмихна и за първи път в очите му проблесна нещо, подобно на радост.

— Познай кой ми се обади днес? Приятел от „Шарлмонт Куриер Джърнъл“. Искаш ли да знаеш какво ми каза?

— Че пише статия за имплантите за пенис и ти си доброволец за изпитанията?

— Това е грубо.

— Така ли? Мисля, че може и да помогне.

Ричард се облегна назад и кръстоса крака, челюстта му бе здраво стисната.

— Първо, тя, а не той. И второ, тя ми каза, че компанията ви има много сериозни проблеми, Джин. Големи финансови проблеми. Утре сутринта ще има статия във вестника. Така че не се опитвай да ми ги пробутваш тези с чека за приема. Баща ти умря, завещанието още не е влязло в сила, не можете да пипнете фонда на майка си, докато тя не умре, а компанията се бори да оцелее, така че дивидентите ти паднаха. Ако искаш да допринеса с нещо, по-добре кажи, че си банкрутирала, за да мога да пресметна загубите. В противен случай няма да дам и долар. Скъпа.

— Не знам за какво говориш.

— Не знаеш? Е, в такъв случай прочети статията утре и ще научиш нещо — посочи телевизора. — Или по-добре гледай този канал. Сигурен съм, че утре ще ви покажат и по телевизията.

Джин вирна брадичка, макар сърцето й да бе съкрушено.

— Нямам представа за какво говориш. Имаме много пари тук, в къщата, но не виждам причина да не платиш за нещо. Ако не си готов да си делим разноските, ще отменя приема.

Ричард отпи от бърбъна.

— Ще ти подскажа нещо за преговорите. Ако ще отправяш заплахи, погрижи се да бъдат подплатени с нещо, от което другата страна ще загуби.

— Искаш да се покажеш пред мен. Да докажеш, че ме притежаваш. Не се преструвай, че не съм награда за теб.

— Но веднага, щом мастилото изсъхне, си моя. И това също ще бъде във вестниците. Всички ще прочетат. Нямам нужда от коктейлно парти, за да го докажа.

Джин поклати глава.

— Толкова си плитък.

Смехът, който изпълни стаята, извика у нея желание да хвърли нещо по него и тя изгледа сребърната лампа.

— Тези думи от теб ли идват? — запита той. — Мила моя, единствената причина да се омъжиш за мен е заради благоприятните договори, които компанията ви ще подпише с мен. И ми се иска да знаех за затрудненията ви. Вероятно щях да те получа за нищо. Освен пръстена, който е достатъчно красноречив.

В този момент на вратата се почука и мистър Харис въведе Амелия.

Момичето бе облякло костюм с панталон на „Гучи“, занимаваше се с телефона си, пръстите му се движеха бързо по екрана.

— Мис Амелия, мадам — каза англичанинът. — Ще има ли нещо друго?

— Не, благодаря — освободи го Джин.

— За мен е удоволствие.

Икономът излезе и вратата се затвори, но момичето не вдигна поглед.

— Амелия — каза Джин остро. — Това е годеникът ми, Ричард.

— Да — отвърна момичето. — Знам.

— Трудно ми е да го повярвам, след като не поздравяваш.

— Новината е в нета — свиване на раменете. — Както и да е, поздравления и за двамата. Просто съм очарована.

— Амелия — сряза я Джин. — Какво е толкова очарователно, по дяволите?

Момичето завъртя телефона си и екранът светна като старомодна Лайт Брайт[50].

— Диамантите.

— Трудно ми е да оспоря това — измърмори Джин. — Но проявяваш грубост.

— Тази игра е нова за мен.

Джин посочи Ричард.

— Няма ли поне да поздравиш така, както трябва?

— Мога да видя приликата — каза Ричард. — Много си красива.

— Трябва ли да бъда поласкана? — Амелия наклони глава. — О, много благодаря. Много се радвам, че имам нещо общо с нея. Това е амбицията на живота ми — да бъда като майка си, когато порасна. А сега, ако ме извините, предпочитам виртуалната реалност с фалшивите диаманти пред това да съм близо до човек, който доброволно ще се ожени за нея. Желая ти късмет.

Амелия бе вън след секунда, но не защото тичаше.

Амелия не бягаше от нищо. Точно като баща си.

— Мисията завършена — каза Ричард, стана и отново отиде до бара. — Крушата не пада по-далеч от дървото, що се отнася до нея. И нека да бъда ясен, няма да ти напиша никакъв чек. Отмени приема, щом искаш, и ще сключим брак в общината. За мен няма значение.

Джин не откъсваше поглед от екрана, умът й препускаше. И все още гледаше в празното пространство, когато Ричард застана пред нея.

— Помни едно — каза той. — Имаш способността да бъдеш креативна в моменти като този. Мога ли да ти напомня, че не понасям неуважението и може би ще си спомниш какви ще бъдат последиците от всяка отправена ми обида.

„О, но ти харесва, болно копеле такова“, помисли си Джин с горчивина. — Наслаждаваш се на всяка минута.“

— Благодаря, Джон. Страхотно момче си.

Като чу гласа на Лейн, Лизи отмести поглед от празния хладилник. Той седеше до кръглата маса в кухнята в къщата й и говореше на отворения пред него лаптоп, смръщил вежди.

— Моля? — запита тя и затвори хладилника.

— Джон Ленгхе. Богът на зърното. Каза ми, че ще ми предостави цялата информация, с която разполага, за „WWB холдингс“. И ето я.

Той обърна екрана, а тя се наведе и хвърли поглед на имейла, който изглеждаше с обема на книга.

— О! Има доста имена.

— Сега трябва само да ги намерим — Лейн се облегна назад и изпъна ръце над главата си, а нещо изпука толкова силно, че тя трепна. — Заклевам се, това е като нямащо край пътешествие с влакче на ужасите — от онези, които не свършват и след като повърнеш.

Тя застана зад него и започна да масажира раменете му.

— Говори ли пак с репортерката?

— Да — отпусна рамене. — О, Господи, хубаво е.

— Толкова си напрегнат.

— Знам — издиша. — Да, говорих с нея. Ще публикува историята. Не мога да направя нищо, за да я спра. Трябва да е проговорил някой от вицепрезидентите. Защото тя знае дяволски много.

— Но как е възможно да я публикува. „Брадфорд Бърбън Къмпани“ не е публична компания. Не е ли нарушение на правото на поверителност?

— Няма такова, когато става въпрос за бизнес. И всичко ще е наред, ако спазва определени условия. Нещо като „според непотвърден източник“…

— И какво ще стане после?

— Не знам и наистина не мога да се тревожа за това. Всичко, което искам, е, утрешният ден вече да е свършил, а после следващата криза ще получи цялото ми внимание.

— Е, готови сме. С мистър Харис се погрижихме за всичко, а мис Аврора е готова в кухнята. Погрижихме се за тревата и градините. Утре сутрин ще приключим с последните приготовления. Всичко е готово за нашествието от хора. Колко се очакват?

— Хиляда може би. Поне толкова — о, ето. Дааа — главата му се наклони на другата страна и тя се възхити на линията на силния му врат. — Поне колкото бяха за обяда след дербито. Хората обожават да бъдат свидетели на падението. А след утрешната статия ще сме като заклано животно на тезгяха на месаря.

Лизи поклати глава.

— Помниш ли моята фантазия, в която оставяме зад гърба си всичко това?

Лейн се обърна и я взе в скута си. Отметна косата от лицето й и я погледна, а усмивката му почти стигаше до очите му.

— Да, о, да. Разкажи ми я отново.

Тя погали брадичката му, врата му, раменете му.

— Живеем във ферма някъде далеч. Прекарваш дните си като треньор по баскетбол. Аз садя цветя, които продаваме в града. Всяка вечер седим заедно на верандата и гледаме как слънцето залязва над царевичните стъбла. В събота ходим на пазара. Може би продавам разни неща. А може би ти продаваш. Купуваме си хранителни продукти от малък магазин, където смятат рагуто за чуждестранен деликатес, приготвям много супи през зимата и картофена салата през лятото.

Той затвори очи и кимна.

— И ябълков пай.

Тя се засмя.

— Ябълков пай, да. И се къпем в езерцето отзад.

— О, тази част ми харесва.

— И аз мислех, че ще ти хареса.

Ръцете му започнаха да бродят по тялото й, да галят кръста й, да се придвижват по-нагоре.

— Може ли да ти призная нещо?

— На всяка цена.

— Всичко това няма да се отрази добре на характера ми — смръщи още по-силно вежди. — Но пък, от друга страна, и настоящият момент също не ми се отразява добре.

— Какво има?

Мина известно време, преди да отговори.

— Когато бяхме в офиса на баща ми, исках да пратя всичко от бюрото на пода и да правя секс с теб върху проклетото нещо.

— Наистина ли?

— Да — сви рамене. — Поквареност?

Лизи се замисли.

— Всъщност, не. Макар че не мога да реша дали е еротично, или просто ще създаде бъркотия на пода, която ще ми е трудно да оправя.

Той се засмя, тя стана, но краката й все още го бяха обкрачили.

— Но имам идея.

— О?

Тя изви гръб и бавно съблече блузата си през главата.

— Тук има маса. И макар че върху нея няма нищо, освен лаптопа ти, а няма да предложа да го запратиш на пода, все пак можем… сещаш се.

— О, дааа…

Лизи се изтегна на кухненската маса, а Лейн се наведе над нея и устата му намери нейната.

— Между другото — каза тя тихо, — в моите фантазии правим това много често…