Ангелският дял

ГЛАВА ОСМА

Самюел Тиодор Лодж III караше скъпия си и луксозен ягуар с подвижен покрив по пътя край реката с нищожните четиридесет километра в час. Движението не бе нито по-бързо, нито по-бавно от обичайното, но той бе много по-малко ядосан от обикновено на забавянето тази сутрин, защото не му се налагаше да изминава целия път до адвокатската си кантора в Шарлмонт. Не, днес щеше първо да спре, за да се срещне с един от клиентите си.

Макар че, за да бъдем честни, Лейн бе по-скоро член на семейството, отколкото клиент.

Големите имения нагоре по хълма останаха вляво от него, калните води на река Охайо бяха отдясно, а над главата му млечносиньото небе обещаваше още един горещ и влажен майски ден. Лекият бриз рошеше косата му, защото покривът бе свален. Той включи радиото на местната станция за класическа музика, за да чуе „Ноктюрно оп. 9, номер 2“ от Шопен.

Пръстите свиреха частта за лява ръка по бедрото му. А тези на дясната свиреха по кормилото.

Ако не беше адвокат като баща си, чичо си и дядо си, щеше да бъде класически пианист. Уви, не такава бе неговата съдба — и не само заради наследяването на професията. В най-добрия случай свиреше не лошо и успяваше да впечатли лаиците по коктейлите, по партита и по Коледа, но не бе достатъчно талантлив, за да бъде конкуренция на професионалистите.

Хвърли поглед към седалката до себе си към старото куфарче, което бе използвал прачичо му Т. Бомон Лодж. Като колата и то бе класика от по-ранна епоха, кафявата кожа бе доста износена и дори оголена на места по дръжката и капака с гравираните златни инициали. Но бе изработено ръчно от добър занаятчия от Кентъки, направено така, че да е трайно и да изглежда добре дори когато е вече старо — и също както и по времето на прачичо му, бе пълно с пълномощни, бележки и картотеки.

Но за разлика от времето на Т. Бомон, вътре имаше лаптоп и мобилен телефон.

Някой ден Самюел Т. щеше да предаде куфарчето на далечен братовчед. А може би и малко от любовта си към пианото.

Нищо обаче нямаше да бъде наследено от негово дете. Не, той нямаше да се ожени и нямаше да има деца — не защото бе религиозен и не защото това бе нещо, което „хората от фамилията Лодж просто не правеха“, макар че последното със сигурност бе вярно. А защото бе достатъчно умен да знае, че е неспособен да бъде баща, и отказваше да върши неща, в които не е добър.

Този принцип, който го ръководеше през целия му живот, бе и причината да е толкова добър съдебен адвокат. И фантастичен с жените. А също и интелектуалец и пияница от най-висока класа.

Нищо от това не бе достойно, за да бъде баща на годината, нали…

— Прекъсваме предаването за последните новини. Уилям Болдуин, шейсет и петгодишен, главен изпълнителен директор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ се е самоубил. Няколко анонимни източници докладват, че тялото, намерено в река Охайо…

— О… по дяволите — измърмори Самюел Ти, протегна ръка и усили още повече звука на малкото радио.

Новините бяха поднесени по-скоро многословно и не съобщаваха нищо важно, но основните факти бяха точни, поне доколкото Самюел Ти знаеше. Очевидно опитите да се потуши историята, се бяха провалили.

— … следва обвинението срещу Джонатан Тюлейн Брадфорд Болдуин в съпружеско насилие, повдигнато само преди няколко дни от съпругата му Шантал Болдуин, с която не живеят заедно. Мисис Болдуин била приета в спешното отделение на „Болтън Събърбън Хоспитъл“ с множество наранявания по лицето и счупена ръка и първоначално обвинила съпруга си. Променила историята си, след като полицията отказала да обвини мистър Болдуин поради липса на доказателства…

Докато слушаше останалата част от доклада, Самюел Ти вдигна поглед към най-високия хълм.

Ийстърли, историческият дом на семейство Брадфорд, разположен на самия връх, бе великолепна гледка. Имението гледаше към река Охайо и представляваше величествена варосана стара сграда в псевдокласически стил, построена в края на XVIII или началото на XIX век, със стотици прозорци, от двете страни на които имаше лъскави черни капаци, комините бяха толкова много, че никой не се заемаше да ги преброи, а портата бе така внушителна, че семейство Брадфорд я бяха направили лого на компанията. Терасите се простираха във всички посоки, както и грижливо поддържаните градини, пълни с цветя, плодови дръвчета и със стари магнолии с тъмнозелени листа и бели цветове с големина като човешка глава.

Когато било построено имението, парите на Брадфордови били все още нови. Сега с всичките онези банкови сметки те бяха придобили патината на времето — но всички достойни династии са били бедни в началото и парите им тогава са били нови. Терминът „аристократ“ просто показва колко далеч назад трябва да се върнеш, за да стигнеш до въпросното начало и да започнеш да се изкачваш по стълбицата. Важно е и това колко дълго династията ще се задържи и колко далеч в бъдещето ще отиде.

На Брадфордови поне не им се налагаше да се тревожат за пари. Огромното им семейно имение имаше два входа. Един за персонала, който разделяше градините и лехите със зеленчуци и стигаше до гаражите в задната част на имението, и един официален, с огромна порта, за семейството и достойните гости. Той се отправи към втория, който семейство Лодж използваха от векове, и докато колата изкачваше хълма, се погледна в огледалото за обратно виждане.

Беше добре, че носеше слънчеви очила. Понякога не бе необходимо да виждат очите ти.

Джин сигурно закусваше, помисли си, като спря пред къщата. С новия си годеник.

Слезе и прокара длан през косата си, за да се увери, че е както трябва да бъде, и взе куфарчето на чичо си. Костюмът на сини и бели райета му стоеше отлично и нямаше причина да се тревожи за папийонката си. Тя беше безупречна, още преди да излезе от спалнята си.

— Добро утро!

Той се завъртя на ръчно изработените си меки обувки и вдигна ръка, за да поздрави русата жена, която се бе появила иззад ъгъла на къщата. Лизи Кинг буташе ръчна количка, пълна с бръшлян и сияеше, тя бе най-доброто доказателство за здравословен живот, което някога беше виждал.

Нищо чудно, че Лейн бе влюбен в нея.

— Добро утро и на теб! — отвърна Самюел Ти и леко се поклони. — Дошъл съм, за да се видя с твоя човек.

— Трябва да бъде тук след малко.

— А… имаш ли нужда от помощ? Като джентълмен и фермер се чувствам длъжен да предложа помощта си.

Лизи му отказа със смях и хвана отново дръжките на количката.

— Това е мое и на Грета задължение. Благодаря.

— А твоят човек е мое задължение — отговори Самюел и вдигна куфарчето.

— Благодаря ти — каза тя тихо.

— Не се тревожи. Ще направя така, че Шантал да си отиде и това дори ще ми достави радост.

Той махна повторно с ръка и отиде с широки крачки до входа на имението. Стъпалата на Ийстърли от светъл камък бяха ниски и широки и го изведоха до коринтските колони от двете страни на лъскавата черна врата с чукче във формата на лъвска глава.

Самюел Ти не си направи труда да спази формалностите. Отвори вратата и влезе във фоайето, което бе толкова огромно, че в него спокойно биха могли да играят боулинг.

— Сър — до ушите му достигна британски акцент. — Очакват ли ви?

Нюарк Харис бе последният от дълга върволица икономи и бе обучен в Бегшот Парк от другата страна на езерото или поне така бе чувал Самюел Ти. Англичанинът твърде много приличаше на Дейвид Сушей[12] в ролята на Еркюл Поаро, беше досаден, облечен в безупречно изгладени панталони и демонстрираше лекото си неодобрение на американците, които обслужваше. В черния си костюм, бяла риза и черна вратовръзка изглеждаше така, сякаш е тук от самото построяване на къщата.

Уви, това бе само външен вид. Имаше още какво да учи.

— Винаги — усмихна се Самюел Ти. — Тук винаги ме очакват. Така че, ако ме извините, това е всичко.

Тъмните вежди на англичанина се стрелнаха нагоре, но Самюел Ти вече се обръщаше. Трапезарията беше вдясно и от нея до него достигна познат парфюм.

Каза си, че трябва да стои далеч. Но както обикновено, не успя.

Когато ставаше въпрос за младата Вирджиния Елизабет Болдуин, която скоро щеше да бъде Пфорд, никога не успяваше да стои дълго далеч от нея.

Това бе единственият недостатък на характера му.

Прекоси фоайето с под от черно-бели мраморни плочи и влезе в дългата и тясна стая със същия маниер, с който освободи иконома.

— Е, и това, ако не е романтично! Годениците заедно се наслаждават на сутрешната си закуска.

Ричард Пфорд вдигна рязко глава, която бе навел над препечения си хляб и яйцето. Джин не показа никаква реакция — поне не прекомерна. Но Самюел Ти се усмихна, като видя как кокалчетата на пръстите й, които стискаха чашката за кафе, побеляха — и за да я жегне още повече, извлече едва ли не удоволствие от това да й съобщи, че самоубийството на баща й вече е публично достояние.

Обаче жестокостта се удаваше повече на нея, отколкото на него.

И докато Ричард говореше за нещо, неговото съзнание регистрираше само дългата тъмна коса на Джин, която падаше върху копринената й блуза на цветя, шалът „Ермес“ — около раменете й, съвършената стойка на елегантното й тяло — върху стола „Чипъндейл“[13]. Ефектът бе такъв, сякаш бе нарисувана от велик художник. Да, независимо какво можеше да се каже за морала й, тя винаги имаше вид на жена от класа. Заради костната структура. Заради превъзходството на Брадфордови. Заради красотата си.

— … покана скоро — говореше Ричард. — Очакваме да присъствате.

Самюел Ти погледна мъжа, който седеше срещу нея.

— О, става въпрос за сватбата ви? Или говорим за погребението на баща й? Обърках се.

— Говоря за сватбата.

— Е, за мен е чест да бъда в списъка, който без съмнение ще бъде ексклузивен като Уикипедия.

— Няма нужда да идваш — каза Джин тихо. — Знам, че си много зает.

Той погледна диамантения пръстен на пръста й и си помисли, че се е справила добре. Той със сигурност не би могъл да си позволи камък с такива размери, а съвсем не беше бедняк. Парите на семейство Пфорд бяха равни на тези на Брадфордови.

Така че, да, спасителната лодка, в която беше скочила, бе доста голяма. Но щеше да е по-безопасно за нея, ако се бе опитала да плува заедно с акулите.

— За нищо на света не бих пропуснал — прошепна Самюел Ти. — И съм сигурен, че дъщеря ти е очарована най-после да има баща.

Джин пребледня, но той отказа да се почувства зле. Като толкова много неща в живота на Джин, дъщеря й Амелия беше грешка, резултат от случайните й срещи с мъже в леглото, след като отиде в колежа — живо, дишащо лошо решение, на което, поне доколкото той разбираше, тя беше лош родител и чието съществуване едва признаваше.

Защо не можеше просто да я мрази, зачуди се Самюел Ти. Господ му е свидетел, че имаше достатъчно причини.

Омразата никога не е била проблем.

— Знаеш ли — каза провлечено Самюел Ти, — толкова ви завиждам на вас двамата. Бракът е много красиво нещо.

— Как върви разводът на Лейн? — запита Ричард. — Затова си тук, нали?

— Между другите неща. Нали знаеш, един от всеки три брака завършва с развод. Но това няма да сполети вас двамата. Прекрасно е човек да види истинска любов. Вие сте като маяк за всички ни.

Ричард повдигна вежди.

— Не мислех, че си от тези, на които би им харесало да се задомят и установят в живота.

— В момента не съм. Но мечтаното от мен момиче е някъде там. Просто го знам.

Това беше лъжа. За нещастие, то се женеше за този задник, с когото закусваше — а и думата, която най-добре би описала ролята на Джин в живота на Самюел Ти, беше „кошмар“. Но той щеше да й отвърне. Щеше да е там, когато тя върви по пътеката в църквата с този глупак, само за да си спомни каква бе реалността на тяхната връзка.

Шумът от мощен двигател изпълни старомодната стая с прозорци с единични стъкла и Самюел Ти кимна на щастливата двойка.

— Клиентът ми пристигна. Мога да позная рева на двигателя на порше навсякъде. Той е като звуците на женски оргазъм — нещо, което никога не забравяш.

Обърна се, но се спря на прага.

— Нещо, за което работиш, когато става въпрос за нея, Ричард. Желая ти късмет с това и ми се обади, ако имаш нужда от инструкции. Аз й дарих първия.

Лейн влезе в двора на Ийстърли със своето порше 911 и паркира до ягуара на адвоката.

— Каква гледка — каза, като слезе.

Лизи вдигна поглед от лехата с бръшлян, пред която бе коленичила. Избърса челото си с ръка и се усмихна.

— Започнах едва преди пет минути. Ще е още по-красиво след час.

Той стъпи на подрязаната трева. От далечината долиташе звукът на работеща косачка, щракането на електронни ножици и тихото жужене на прахосмукачка за листа.

— Искам да си поговорим за професията ти — наведе се и я целуна по устата. — Къде е…

— Guten morgen[14].

Лейн изправи гръб и прикри гримасата си.

— Грета. Как си?

Партньорката на Лизи в работата се появи откъм магнолиевото дърво, а Лизи се стегна и й кимна. С късата си руса коса, с очилата с рамки от костенурка и практичното си отношение към всичко Грета фон Шлайбер беше способна на подвизи в градинарството — и на дълбоко, трудно за понасяне недоволство.

Тя му отвърна с поток от немски думи, а той бе сигурен, че му желае добър ден по начин, по който би заявила, че иска на главата му да падне пиано.

— Имам среща със Самюел Ти — каза той на Лизи.

— Желая ти късмет — Лизи отново го целуна. — Тук съм, ако имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб…

Изсумтяването на Грета бе отчасти като изпръхтяване на кон, отчасти като кудкудякане на квачка… отчасти като базука, насочена в главата му, и той го прие като знак, че трябва да тръгва. Макар че това бе къщата на семейството му, той не искаше да има вземане-даване с немкинята — а и не можеше да каже, че не си е заслужил неуважението й.

Беше време да оправи нещата.

— Става дума за развода — прошепна на Грета. — Развода ми с Шантал.

Леденостудените й сини очи мятаха мълнии към него.

— Време беше. И искаш да кажеш, че мастилото върху документите е изсъхнало, ja[15]?

— Грета — Лизи изруга. — Той е…

— Разбра ме — Лейн насочи пръст в лицето й. — Само гледай.

Закрачи към главния вход на Ийстърли и сметна, че е късметлия, задето не го удариха с хавлия по тила. Но наистина мислеше това, което каза.

Огромната врата се отвори и той реши да си го изкара на иконома.

— Имам среща…

Но Самюел Ти, който не се страхуваше от мистър Харис, вече бе свършил работата.

Адвокатът му се усмихваше като модел на Том Форд[16], какъвто и можеше да бъде.

— Да спазваш уговорките, си е близко до съвършенството.

— Което обяснява защо винаги закъснявам.

Двамата си стиснаха длани и се потупаха по гърба.

— Имам нужда от питие, Сам.

— Ето защо обичам да представлявам приятелите си. Особено онези, които са в бизнеса с алкохол.

Лейн го поведе към салона.

— Приятели? Ние сме почти семейство.

— Не, тя се омъжва за другиго — Лейн погледна назад, но Самюел Ти махна с ръка, сякаш за да прогони думите. — Не това имах предвид.

„Глупости“, помисли си Лейн. Но не каза нищо за мъчителната връзка на сестра си Джин със Самюел Ти — те бяха като Скарлет и Рет[17], но ако махнеш мустаците и добавиш два мобилни телефона. И по дяволите, така, както се развиваше ситуацията с финансите на семейството, може би Джин дори щеше да си направи рокля от завесите на тази стая. Бяха в прасковен цвят, който тя много обичаше.

Лейн взе бутилка от семейните запаси, наля бърбън в две чаши от уотърфордски кристал[18] и подаде едната на адвоката. И двамата го изгълтаха на една глътка, след което бързо напълниха чашите отново.

Лейн взе бутилката със себе си и се отпусна на тапицирания с коприна диван.

— И така, какво е положението, Самюел Ти? Колко лошо ще стане и колко ще ми струва?

Адвокатът му седеше срещу него, от другата страна на мраморната камина. От портрета над камината ги гледаше втренчено Илайджа Брадфорд, предтечът, който бе построил Ийстърли, за да докаже, че семейните пари си струват.

— Слуша ли радио тази сутрин? — попита Самюел Ти.

— Не.

— Вече всичко е обществено достояние — протегна ръка с длан нагоре. — Самоубийството на баща ти. Не и че Шантал е бременна. Чух го по радиото, докато идвах насам. Съжалявам — и съм сигурен, че утре всичко ще е във вестниците. Вече сигурно е в интернет.

Лейн потърка очи.

— По дяволите! Шантал ли е разпространила новините?

— Не знам. Източникът, когото цитират, е „анонимен“. Можем да говорим с помощник-шерифа Рамзи и да видим какво ще открием.

— Не е бил, който и да е от хората на Мич, мога да ти кажа. Той ще ги убие, ако го направят.

— Съгласен съм. И не мисля, че е бившата ти съпруга. Ако беше Шантал, защо да пази бременността си в тайна? Ако иска истински да ни прецака, щеше да го разтръби наляво и надясно — макар че, като знам кой адвокат си е избрала, не мисля, че ще си седи мирно и кротко.

— Кого е наела?

— Рейчъл Пратър.

— Коя е тя?

— Представи си сблъсък между Глория Олред[19] с Хълк[20] — макар че последният не е с кой знае какъв външен вид, помисли по-скоро какво ще се случи, ако я ядосаш. Тръгнала е от Атланта и ми се обади снощи в десет часа. Вече си бях облякъл пижамата. Жената, с която бях, не беше.

Лейн можеше само да си представи.

— Няма нужда да си хабя времето да питам, разбирам. Колко искат?

Самюел Ти вдигна чашата си.

— Знаеш ли, това всъщност е най-добрият бърбън, който съм пил. Толкова плътен и…

— Колко.

Самюел Ти го стрелна с поглед над ниската масичка за кафе.

— Половината. От всичко, което е на твое име. Което е около осемдесет милиона долара.

— Тя луда ли е?

— Да, но нека обобщим, Шантал разполага с информация, която ти не искаш да излезе в пресата — тъй като Лейн не запълни мълчанието, Самюел Ти каза:

— Бременността е проблем.

— Един от многото.

— Затова ли се е самоубил баща ти? — запита тихо Самюел Ти.

— Не знам — Лейн сви рамене. — Независимо от това, няма да й напиша такъв чек, Самюел. Няма да стане.

— Виж, моят съвет към теб е, специален съвет… като се има предвид бременността й и самоубийството на баща ти. — Самюел Ти се наслади на още малко от бърбъна. — Мисля, че трябва да платиш парите — и не мога да повярвам, че го казвам. Бях готов да се боря с нея за всичко, с изключение на годежния пръстен. Но трябва да се вземе под внимание репутацията на семейството ти. И да, знам, че това е ритник в задника ти, но като се има предвид как се продава сега бърбъна, след три години, а може би и по-малко, парите ти отново ще бъдат същите. По много причини сега не е моментът да защитаваме принципите си, особено ако живееш с градинарката си.

— Тя е завършила ландшафтна архитектура — изскърца със зъби Лейн.

Самюъл Ти отново вдигна ръка с длан нагоре.

— Моите извинения. Колкото до Шантал, ще съставя желязно, безмилостно споразумение, ще я принудя да отрече бащинството ти и ще осигуря тя и детето да нямат контакт с никого под този покрив…

— Дори Шантал да подпише нещо такова, пак няма да напиша онзи чек.

— Лейн. Не бъди задник. Адвокатът й ще направи така, че около семейството ти да се разрази буря в медиите, каквато дори не можеш да си представиш. И майка ти не знае за бременността, нали? — Лейн поклати глава, а Самюел Ти сниши глас. — Тогава нека оставим нещата така, какво ще кажеш?

Лейн си представи жената, която го бе родила да лежи в онова състояние в сатенените си чаршафи на горния етаж. Изкушаваше се да повярва, че може да я държи настрани от всичко това, но сестрите, които се грижеха за нея денонощно, бяха част от света, четяха вестници, слушаха радио на смартфоните си.

Но имаше и по-голям проблем.

Изглеждаше му ирония на съдбата, че наля в чашата си от семейните резерви, когато каза:

— Нямаме парите.

— Знам, че има клауза, която пречи да се прахосват пари. Баща ми я вписа. Но това важи само ако те съди трета страна. В твоя случай обаче попечителският фонд може да състави план на плащанията. Струва ми се, че ще е по-евтино да се купи мълчанието й. Бордът ти се състои от старчета, които вярват, че другите нито трябва да виждат, нито да чуват за любовниците и че самоубийството е престъпна слабост…

— Имаме и по-големи проблеми от бременността, Самюел Ти. Защо мислиш, че Джин се омъжва за Ричард?

— Защото има нужда от мъж, когото може да контролира.

— Защото има нужда от парите му.

При други обстоятелства щеше да му е забавно да види как на лицето на Самюел се изписва разбиране, примесено с изненада.

— Какво…? Съжалявам, какво?

— Баща ми е имал няколко причини да скочи от моста и някои от тях са финансови. От сметките липсват страшно много пари, компанията ни също няма пари в брой. Аз буквално нямам парите, за да платя на Шантал сега или след време.

Самюел Ти въртеше чашата си с бърбън в ръка, после наведнъж изпи течността.

— Ще трябва да ме извиниш, но… имам проблем да го проумея. А парите на майка ти? Какво ще кажеш…

— Затънали сме с шейсет и осем милиона. Лични пари. И мисля, че това е само върхът на айсберга.

Самюел Ти премигна. После му подаде празната си чаша.

— Извинявам се, може ли още малко?

Лейн напълни чашата му, после и своята.

— Един човек дойде от Ню Йорк, за да се опита да ми помогне в тази каша. Джеф Стърн, помниш ли го от университета?

— Добро момче. Не може да държи на алкохол като южняк, но с изключение на това е ОК.

— Той е горе и преглежда финансите на семейството, опитва се да прецени колко лошо е положението. Ще бъде грешка да предположим, че не баща ми е главният виновник и че не той е присвоил почти всичко. Все пак преди около година той постави майка ми под запрещение и придоби права над всичките й фондове — само Бог знае дали въобще е останало нещо някъде.

Самюел Ти клати глава известно време.

— Искаш ли да изразя съчувствие или откровено да ти кажа какво мисля?

— Откровено. Винаги бъди честен.

— Много лошо, че баща ти не е бил убит.

— Моля? Макар че няма да оспоря думите ти и дори ми се иска аз да го бях направил.

— Самоубийството няма да ти помогне да получиш парите, но ако е убийство и ако не го е извършил някой от онези, които ще се облагодетелстват, парите ще бъдат твои.

Лейн се засмя. Не можа да се сдържи.

— Знаеш ли, не за първи път мисля с одобрение за убийството, когато става въпрос за баща ми…

Отвън долетя пронизителен писък, който проехтя като изстрел

— Какво е това, по дяволите? — запита рязко Самюел Ти и двамата скочиха на крака.