Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

— Ти си сгоден? — настоятелно попита Шантал, когато Лейн затвори багажника на лимузината.

— Да — отговори той за кой ли път.

Историята с годежа бе основната тема на жената, която се правеше на досадна конска муха, докато всички останали пренасяха и подреждаха всичко от дрехите, козметиката и бижутата й, което можеше да се събере в голямата лимузина. И сега тя и Лейн бяха сами, ако не смятаме шофьора, който седеше зад волана. Вратите на лимузината бяха затворени, а човекът бе заровил лице в телефона си. Сякаш не искаше да бъде ударен от случаен шрапнел.

Няма да дочакаш бакшиш от нея, помисли си Лейн.

— Наистина, Лейн — каза тя, а дъждовните капки започнаха да падат отново. — Не изчака дори да изсъхне мастилото върху документите за развода…

— Всъщност трябваше да се оженя за нея, за да си спестя всичко това — пресече я Лейн. — И ти не си в положение да негодуваш за каквото и да било.

Той посочи с поглед корема й, а Шантал се усмихна с чара на деветмилиметров пистолет.

— Кога ще четат завещанието?

— На баща ми?

— Не, на папата. Разбира се, на проклетия ти баща!

— Вече го направиха. Нямаше нищо за теб, нито за детето ти. Ако искаш да го оспорваш, давай, нямам нищо против. Ще бъде доходоносно колкото професионалната ти кариера. О, чакай. Ти нямаш такава, нали? Поне не и официално, във всеки случай.

Тя вдигна пръст към лицето му.

— Ще задържа детето.

— За разлика от моето, нали? — той не обърна внимание на болката в гърдите си. — Или отново ще направиш онова пътуване до клиниката в Синсинати?

— Може да искам само детето на баща ти.

— Вероятно. Всъщност, не се съмнявам, че наистина го искаш. — той отвори задната врата на лимузината. — Изпълнителят на завещанието е Бабкок Джеферсън. Потърси го, обади му се, разбери как стоят нещата и заведи дело за наследство или пък не. Както искаш.

Докато влизаше в колата, тя каза:

— Адвокатката ми ще ти се обади.

— Господи, езикът ти сякаш сам изрича тези думи, нали. С нетърпение очаквам обаждането, стига да те държи далеч от имота ми. Довиждане.

Той затвори вратата, за да не я слуша повече и помаха на шофьора. После влезе в къщата. Затвори тежките врати на Ийстърли и се замисли колко ли е часът.

Имаше чувството, че е един.

Продължи по-нататък и откри Джон Ленгхе и шортите му в тревист десен в игралната зала. Но човекът не седеше над двете колоди карти на покритата с филц маса в ъгъла. Не удряше билярдните топки на старинната маса. Не играеше шах срещу себе си на мраморната дъска с ръчно изработени фигури, нито местеше пуловете на таблата.

Ленгхе стоеше до далечната стена, загледан в картината, окачена точно в средата на невероятните дъбови панели.

Осветено отгоре, лицето на Исус Христос бе нарисувано в слонова кост и тъмнокафяво, сведените надолу очи бяха толкова истински, че човек можеше да усети божествената жертва, която бе готов да направи.

— Не е лоша, а? — каза тихо Лейн.

Ленгхе се извърна бързо и се хвана за сърцето.

— Съжалявам, не исках да любопитствам. Е, всъщност го направих. Но разбрах, че ти и онази жена ще искате да останете насаме.

Лейн влезе в стаята и отиде до билярдната маса. Топките бяха в триъгълника, готови за игра, но той не можеше да си спомни кога някой е играл за последен път.

— Оценявам това. Както и помощта ти. Съкрати наполовина времето, което щеше да отнеме това безславно фиаско.

— Е, без да показвам неуважение към жената, мисля, че разбирам защо я окуражаваш да намери по-щастлив пристан някъде другаде.

Лейн се засмя.

— Вие от Средния запад умеете да сложите някого на мястото му по най-любезен начин.

— Може ли да те попитам нещо? — Ленгхе се обърна с гръб към картината. — Надписът тук… на него…

— Да, това е Рембранд. И е истински — потвърдено е от различни независими експерти. Всички документи за картината са някъде в къщата. Всъщност един частен колекционер, който идва миналата година на обеда по случай дербито, предложил на баща ми четиридесет и пет милиона за нея, така ми казаха.

Ленгхе сложи ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше, че може да докосне платното, макар че бе на четири или пет крачки от повърхността на маслената картина.

— Защо е скрита в толкова отдалечена стая? — той се огледа. — Не че стаята не е хубава или нещо подобно. Просто не разбирам защо един шедьовър не е изложен на по-видно място, може би в красивата малката приемна до входа.

— О, за това има основателна причина. Баба ми, Голямата В. Е., както са я наричали, не одобрявала хазарта, пиенето или пушенето. Тя купила картината в Европа през петдесетте години на двайсети век и я сложила тук, така че всеки път, когато дядо ми и добрите му стари приятели имат желание да извършат грях, да има нещо, което да им напомня кого точно разочароват.

Ленгхе се засмя.

— Била е умна жена.

— Тя събираше картини на стари майстори. Има ги из цялата къща, но тази може би е най-ценната, въпреки че е от по-малките.

— Бих искал съпругата ми да я види. Ще направя снимка с телефона си, но няма да е същото. Трябва да застанеш пред истинската картина. Заради очите — на снимката не са същите.

— Тя е добре дошла в този дом по всяко време.

— Виж, жена ми не обича да пътува. Не че се притеснява да лети или нещо друго. Не иска да оставя кравите и пилетата си. Не дава на никого да се грижи за тях. Или за кучетата. Дори на мен. Тези животни и птиците са й като деца.

Ленгхе отново се взря в картината с копнеж, а Лейн подпря хълбок на билярдната маса.

— Наистина я харесваш, нали? — каза той.

— О, да.

Лейн взе бялата топка бияч от масата и я подхвърли във въздуха няколко пъти замислен.

— Знаеш ли — каза той, — има известни промени в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, откакто се видяхме за последен път.

Ленгхе погледна през рамо.

— Четох във вестника. Нов временен изпълнителен директор, външен човек. Това е добър ход — но ти трябва финансист, ако искаш да контролиращ движението на парите. И трябваше да те поздравя отдавна, господин председател на управителния съвет.

Лейн наведе глава.

— Благодаря. И да, разглеждаме различни планове за оптимизация на разходите. Мисля, че виждам начин да се измъкнем от черната дупка благодарение на Джеф.

Френските прозорци се разтресоха от гръмотевица, а Ленгхе кимна.

— Имам вяра в теб, синко.

— Това, което искам да кажа, е, че ако ни дадеш зърно на кредит само за два месеца, ще се справим. Ще ти предложим добри условия, разбира се. Но наистина, ако следваме плана на Джеф, два месеца ще бъдат напълно достатъчни.

— Значи казваш, че не искаш да играеш карти с мен, така ли, синко?

— Не, изобщо не казвам това — Лейн присви очи. — Всъщност мисля, че имам нещо, на което, вярвам, би искал да заложим.

Благодарение на бурята, която продължаваше над просторните равнини край река Охайо и се придвижваше бавно над Индиана и Кентъки, жегата намаля, което бе истинска благословия.

Това означаваше и че Едуард се наслаждава на работата, която върши в „Ред енд Блек“.

Тази път нямаше метла с дълга дръжка.

Когато дъждът отново започна да се излива от надвисналите виолетово-сиви облаци и светкавиците продължиха да показват силата си, той отпусна чука, който държеше, и избърса чело със свободната си ръка. Бяха минали… години… откакто бе поправял огради за последен път и вече разбираше от болката в раменете си, че ще плаща за това дни наред. Но като гледаше високата ограда, боядисана в кафяво, която разделяше пасището, и броеше гвоздеите, които бе добавил, както и разкованите греди, които отново бе прикрепил, той усещаше как през него преминава вълна на гордост.

Все пак бе правил това само час и вече бе готов да се откаже. Един истински мъж би продължил подобна работа осем или десет часа, без изобщо да спре.

Но беше начало.

Точно преди края.

Докато куцаше към пикапа на „Ред енд Блек“ с чантата инструменти, той мислеше за водката, която взе със себе си, но остави в кабината.

Щеше да му трябва питие, но не много. Съвсем малко.

Настани се зад волана, затвори вратата и извади плоската бутилка. Една глътка. Втора. После изпи няколко глътки енергийна напитка „Гаторейд“. Сякаш бе пил лекарство. Ако имаше още няколко дни и като се има предвид колко по-лесно преминаваха пристъпите на абстиненция, изобщо нямаше да има нужда от алкохол. Но не знаеше дали ще има толкова време.

Той включи двигателя и пое по черния път към къщичката. Пикапът се тресеше край окосената синкава трева на пасищата, привличайки вниманието на ястреб, който кацна на едно от големите дървета до коритото за поене на конете, като подплаши двойка лястовици, които излетяха от гнездото си на един нисък клон.

Едуард оглеждаше внимателно всичко, за да запомни ниските хълмове на равнината… как оградите разделят ароматните зелени простори с поставени от човешка ръка линии… и как величествено се издигат оборите със сиви и червени покриви, напомняйки му за дядо му… и как потта се стича по гърба между лопатките му.

Не включи климатика. Всеки, който се е занимавал с тежък физически труд, знае, че ако се изпотиш веднъж, трябва да си останеш така, а не да охлаждаш тялото си изведнъж. Краткотрайното облекчение от прохладата в кабината на автомобила само влошава нещата, когато отново излезеш да работиш в жегата.

Освен това се чувстваше добре, когато се поти.

Стигна до обор „Б“, паркира пикапа зад него и излезе с чантата. Проклетото нещо сякаш бе станало двайсет килограма по-тежко, откакто го остави в пикапа преди малко.

Влезе през задната врата, чу гласове — мъжки и женски — и спря.

Шелби и Джоуи стояха един до друг пред бокса на Неб. Шелби явно говореше за жребеца — вероятно за това как ще му се отрази лошото време. А Джоуи се съгласяваше с всичко, което казваше тя, кимаше с готовност и казваше нещо в отговор, сигурно колко добра идея е било да сложи качулката върху главата на Неб.

Планът му работеше. Точно както Едуард си представяше.

Джоуи отново каза нещо. Тя му отговори.

Шелби погледна Джоуи. После погледна настрани.

Джоуи погледна Шелби. После погледна настрани.

Едуард се облегна на здравата дървена колона, остави чантата с инструменти, скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

После се отдръпна от колоната. Беше забелязал, че докато наблюдава тях двамата… някои стои неподвижно до отворената врата в другия край на обора.

И наблюдава него.

— Чакай малко. Какво каза?

В игралната зала на Ийстърли Джон Ленгхе обърна гръб на картината на Рембранд и ако се съди по израза на лицето му, Лейн би могъл да хвърли димна граната в средата на билярдната маса, без събеседникът му да забележи.

Лейн кимна към картината на баба си.

— Да играем за нея.

— Това не е сериозно.

— Защо? Защото струва поне четиридесет и пет милиона и това е много голям залог?

— Не, не е това. Но защо изобщо искаш да се разделиш с подобна картина?

Да, само един милиардер би могъл да каже това сериозно. И думите му да имат буквален смисъл.

„Просто трябва да се усмихнеш в отговор на подобна реплика — помисли Лейн.“

— Значи не се интересуваш — вдигна ръка той. — Дори ако ти дам всички документи, за да ги прегледаш, както и застрахователната полица и ако говориш със съпругата си? Знам, че ще искаш да си сигурен какво мисли тя, но не забравяй, че ако ме победиш, ще занесеш картината у вас и тя ще може да я види с очите си.

Ленгхе потърка силната си челюст, огромният му бицепс се сви.

— Нека изясня това. Аз залагам четиридесет и пет милиона. Ти залагаш картината.

— Трябва да са четиридесет и пет милиона плюс данък печалба, който ще трябва да платя. Мога да извикам някого от данъчните още сега и да ти кажа точно колко е той. И тази картина не е част от наследството на баща ми. Тя е собственост на майка ми, подарена й е от нейната майка, когато Голямата В. Е. се изнесла и майка ми станала стопанка на Ийстърли. Така че мога да ти дам документ, че картината е свободна от тежести.

— Майка ти няма ли…

— Тя никога не е била особено привързана към нея. Тя харесва Максфийлд Периш[73]. А майка й винаги е имала вкус към по-мрачни картини. Ще ти дам документ, че тя е единственият собственик. Обещавам.

Да, оставаше въпросът за вменяемостта на майка му, но той можеше да се погрижи за това. Единственото, което му трябваше, бе пълномощно, а Самюел Ти можеше да му издаде такова със задна дата отпреди смъртта на баща му и Господ бе свидетел, че Самюел нямаше да се посвени да направи фалшификация в подобен случай. Освен това той казваше самата истина: майка му винаги бе твърдяла, че картината я натъжава. Още една причина да не бъде преместена в стая, където по-често влизат хора.

Лейн обобщи всичко само за да бъдат наясно.

— Четиридесет и пет милиона плюс стойността на данъка печалба срещу картината. Тексас Холдем[74], пет карти. Еднакъв брой чипове. Играем един на един, докато един от нас загуби. Давам ти цялата документация, с която разполагаме, и ако по някаква причина направиш нова оценка и тя е по-ниска от това, което си платил, ще ти дам колкото още картини на стари майстори са необходими, за да покрия разликата — Лейн посочи картината. — Но ще ти кажа нещо. Казаха ми, че кураторът на старите майстори в Музея за изящни изкуства в Бостън дошъл на обеда по случай дербито миналата година и баща ми го попитал дали да продаде картината за четиридесет и пет милиона. Човекът му казал да не го прави, защото картината струвала около шейсет.

Джон отново се обърна към картината.

— Никога няма да струва по-малко — каза Лейн. — Парите ти не биха могли да бъдат вложени в нещо по-сигурно. Или по-красиво. В случай че спечелиш срещу мен.

Мина доста време, преди Ленгхе да се обърне към Лейн.

Със сериозен глас, сякаш наистина искаше отговорът му да бъде различен, Богът на зърното каза:

— Най-добре да се обадя на жената. А ти най-добре донеси онези документи.