Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

На следващата сутрин всички платна на магистралата, водеща от Индиана към моста „Биг Файв“, бяха пълни с коли на хора, пътуващи за работа, и Лейн намали, когато наближи моста. Радиото на поршето беше изключено. Той не бе проверявал телефона си и не бе отварял лаптопа, преди да тръгне от дома на Лизи.

Слънцето отново грееше ярко в почти съвсем ясното синьо небе. Само няколко пухкави бели облака се носеха далеч на хоризонта, но прогнозата бе, че хубавото време няма да се задържи. Приближаваше фронт на ниско въздушно налягане и се очакваше буря.

Изглеждаше съвсем навреме на фона на всичко, което се случваше.

Докато намаляваше на трета скорост и после на втора, той погледна напред и видя, че забавянето не се дължи единствено на натовареното движение. В далечината на шосето пред него се виждаха работници, заети с някакъв ремонт, и над стесняващите се в далечината редици от автомобили, които изпълваха шосето, въздухът трептеше от жегата. Той знаеше, че ще закъснее, като се придвижва сантиметър по сантиметър, но нямаше намерение да се ядосва заради това.

Вече не искаше да присъства на тази среща. Но нямаше избор.

Когато най-сетне стигна единичното платно, по което се придвижваха автомобилите, можеше да напредва, без да спира, макар и бавно, и той почти се засмя на глас, минавайки покрай работниците в оранжеви жилетки, каски и сини джинси.

Те монтираха преграда от телена мрежа, която правеше достъпа до опасните перила невъзможен.

Никой нямаше да скача повече. Или поне, за да опита, трябваше първо да се изкатери по оградата.

Стигна до сложния пътен възел, взе един остър завой, мина под надлез и излезе на И 91. Зави по втория изход на кръговото движение, отби по Дорн авеню“ и после пое по „Ривър роуд“.

Бензиностанцията „Шел“ на ъгъла беше от онези места, които съчетаваха в едно супермаркет, магазин за алкохол, дрогерия и павилион за вестници.

Той възнамеряваше да подмине мястото, докато завиваше надясно. В края на краищата в Ийстърли щеше да има поне един брой на „Шарлмонт Куриер Джърнъл“.

Накрая обаче ръцете му взеха решение вместо него. Извивайки волана рязко вдясно, той се отправи към бензиностанцията, подмина колонките и паркира пред сребристия фризер с две врати, върху който имаше надпис „ЛЕД“, придружен от картинка на пингвин с червен шал около врата, сякаш взета от детски комикс.

Той смъкна ниско над лицето си шапката с логото на университета на Кентъки.

До колонките имаше двама души, които пълнеха резервоарите на пикалите си. Кола на кметството. Подемна работна платформа на компанията „Синсинати Газ енд Електрик“. Жена в тойота „Сивик“, която често поглеждаше към бебето си на задната седалка.

Той имаше чувството, че всички го гледат. Но грешеше. Ако хората гледаха в неговата посока, то бе, защото оглеждаха поршето.

Когато бутна вратата, за да влезе в прохладното пространство на магазина, той чу звук от малко звънче и веднага ги видя пред себе си. Редици от „Шарлмонт Куриер Джърнъл“ и върху всичките се виждаше заглавието, от което се ужасяваше, напечатано с огромни букви в цялата горна половина на първа страница.

БРАДФОРД БЪРБЪН БАНКРУТИРА

„Дори в „Ню Йорк Поуст“ не биха се справили по-добре“, помисли си той, докато вадеше от джоба си долар и четвърт. Взе един брой, сложи парите на тезгяха и почука с кокалчетата на свитите си пръсти върху дъската. Човекът на касата, който обслужване клиент, погледна към него и кимна.

Лейн се върна в поршето, седна зад волана и разгърна първата страница на вестника. Огледа набързо колоните и отвори следващата страница.

О, страхотно. Бяха публикували няколко от документите. И много коментари. Дори редакционна статия за алчността на корпорациите и безотговорността на богатите, както и свързана с темата статия за кармата.

Той хвърли вестника на седалката до себе си и натисна педала на газта.

Когато стигна главния вход на имението, Лейн намали скоростта, но само защото искаше да преброи колко още камиона бяха паркирани на тревата встрани от шосето, сякаш в очакване всеки миг над Ийстърли да се издигне подобен на гъба облак. Без да спира да брои, той продължи по алеята за персонала и после по пътя към задния вход, мина покрай градините, обработвани от Лизи, където тя отглеждаше цветя за букети и зеленчуци за кухнята на мис Аврора, покрай парниците и накрая покрай къщичката на управителя на голф игрището.

Паркингът за персонала бе пълен с автомобили — допълнително наетите хора вече бяха започнали работа, подготвяйки всичко за очакваните посетители на помена. Павираната алея продължаваше след паркинга, изкачвайки се по хълма успоредно на пешеходната пътека, по която работниците стигаха до къщата. На върха на хълма се виждаха гаражите, гърбът на бизнес центъра и задните входове на къщата.

Той спря до червено-кафяв лексус, паркиран на едно от местата, запазени за старшия персонал.

Веднага щом Лейн излезе от автомобила си, Стедмън В. Морган, председател на управителния съвет на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, се появи, излизайки от своя седан.

Беше облечен в костюм за голф, но не в стила на Ленгхе, бога на зърното. Дрехите му бяха в бялото на „Шарлмонт Каунти“, гербът на частния клуб бе избродиран в тъмносиньо и златно на гърдите му, носеше бродиран колан на „Принстън Тайгърс4 и обувки без връзки, подобни на тези, които носеше Лейн без чорапи. Часовникът му беше „Пиаже“. Тенът му бе естествен, а не нанесен чрез спрей. Изглеждаше жизнен, което се дължеше на добро детство, добро образование, внимателно подбрана диета, както и на факта, че никога не му се бе налагало да мисли как ще плати следващото си хранене.

— Ужасна статия — каза Стедмън, когато застанаха лице в лице.

— Сега разбираш ли защо изгоних всички?

Не си стиснаха ръцете. Нямаше официални любезности. Но добрият стар Стедмън не бе свикнал да бъде втори в чиято и да било класация и очевидно се чувстваше неудобно.

Но от друга страна, току-що бе разбрал, че му се пада да седи начело на масата на съветниците в изключително лош период от историята на „ББК“. И Лейн го разбираше напълно.

Той посочи с широк замах на ръката задния вход на бизнес центъра и тръгна натам, последван от Стедмън. Когато влязоха, включи светлините и се отправи към малката заседателна зала.

— Бих ти предложил кафе — каза Лейн, докато сядаше. — Но изобщо не умея да го правя.

— Не съм жаден.

— И е малко рано за бърбън, иначе и аз щях да изпия едно питие — Лейн сплете пръсти и се наведе напред. — Така че бих те попитал какво мислиш, но това ще бъде риторичен въпрос.

— Би било добре да ме предупредиш за статията. За проблемите. За финансовия хаос. И защо, по дяволите, не допускаш старшите членове на съвета до бизнес центъра.

Лейн сви рамене.

— Самият аз все още се опитвам да стигна до дъното на всичко това. Така че не мога да ти кажа много.

— В проклетата статия имаше доста неща.

— Не по моя вина. Не аз съм източникът и отговорът ми „Без коментар“ беше непробиваем като кевлар, макар репортерката да му бе дала достатъчно храна за размишление. Ще ти кажа, че един мой приятел е инвестиционен банкер, който специализира в оценяване на международни корпорации. Поканих го от Ню Йорк и в момента той преглежда всичко.

Стедмън сякаш се успокои с усилие на волята. Което малко приличаше на мраморна статуя, опитваща се да запази безизразно лице. Не беше кой знае какво усилие.

— Лейн — започна той с тон, пред който журналистическата легенда Уолтър Кронкайт изглеждаше като Малкия Хърман — запазена марка на комика Пол Рубенс[51]. — Искам да разбереш, че „Брадфорд Бърбън Къмпани“ може да носи името ви, но не е сергия за лимонада, която можеш да затвориш или да местиш, където поискаш, само защото си от семейството. Има корпоративни процедури, йерархия, начини за…

— Майка ми притежава контролния пакет акции.

— Това не ти дава право да се държиш като диктатор. Старшите служители от управлението трябва да получат достъп до бизнес центъра. Трябва да изберем комитет, който да назначи нов главен изпълнителен директор. Трябва да определим временно изпълняващ длъжността. И най-важното, професионален вътрешен одит на цялата тази бъркотия трябва да…

— Позволи ми да бъда пределно ясен. Моят прародител Елайджа Брадфорд е основал тази компания. И аз ще я закрия, ако трябва. Ако искам. Аз съм начело на компанията и всичко ще върви много по-ефективно, ако приемеш това и не заставаш на пътя ми. Иначе ще те сменя.

Бебешкосините очи на Стедмън се присвиха в смъртна ярост, както би го направил високопоставен и влиятелен протестант с английско потекло. Което отново не беше кой знае каква промяна.

— Не знаеш с кого си имаш работа.

— А ти не знаеш колко малко имам да губя. Аз ще посоча този, който ще заеме мястото на баща ми и това няма да е никой от вицепрезидентите, които идваха всяка сутрин да му се подмазват. Аз ще разбера къде са отишли парите и ще задържа компанията на пазара, дори ако трябва да работя в производството със собствените си ръце — той насочи пръст към зачервеното лице на Стедмън. — Ти работиш за мен. Съветът работи за мен. Всеки от десетте хиляди служители на компанията работи за мен, защото аз съм кучият син, който ще оправи всичко.

— И как точно предлагаш да стане това? Според тази статия липсват милиони.

— Ще видиш.

Стедмън се загледа за миг в него над лакираната маса.

— Съветът ще…

— …стои настрани от пътя ми. Слушай, всички вие получавате по сто хиляди долара, за да седите тук, без да правите абсолютно нищо. Ще гарантирам на всеки от вас по четвърт милион тази година. Това е сто и петдесет процента повишение.

Брадичката на Стедмън се вдигна.

— Опитваш се да ме подкупиш ли? Да подкупиш всички?

— Мога и да разпусна съвета. Ти избираш.

— Има допълнителни споразумения…

— Знаеш какво направи баща ми с брат ми, нали? — Лейн се наведе напред. — Мислиш ли, че нямам подобни връзки в Щатите? Наистина ли вярваш, че не мога да направя нещата много трудни за всички ви? Най-много нещастни случаи стават у дома, но колите също се повреждат неочаквано. Лодките. Самолетите.

Изглежда вътрешната му природа на хазартен играч се проявяваше отново.

И наистина, стряскащото бе, че докато произнасяше думите, той самият не бе сигурен дали блъфира, или не. Седнал на мястото, където бе седял баща му, той откри, че се чувства напълно способен да извърши убийство.

Изведнъж се върна споменът за падането от моста, гледката на приближаващата вода, усещането, че се намира в ничията територия между сигурността и смъртта.

— Е, какво да бъде? — попита тихо Лейн. — Повишение или гроб? Стедмън не бързаше да отговори и Лейн го остави да се взира в очите му, колкото иска.

— Не съм сигурен, че можеш да обещаеш, което и да е от двете, синко. Лейн сви рамене.

— Въпросът е искаш ли да провериш дали тази теория е вярна, или не, нали така?

— Ако статията казва истината, откъде ще намериш парите?

— Това е мой проблем, не твой — Лейн отново се наведе напред. — И ще ти доверя една малка тайна.

— Каква тайна?

— Безименният пръст на баща ми бе намерен заровен пред къщата. Пресата още не го знае. Така че не се самозалъгвай. Не е било самоубийство. Някой го е убил.

Добрият стар Стедмън прочисти гърлото си, после каза:

— Кога точно ще получим заплащането?

Хвана се, помисли Лейн.

— Сега, слушай какво ще направим — обърна се той към мъжа.

Джеф отнесе закуската си на горния етаж в любимата стая на дядото на Лейн и не се отдели от телефона през цялото време. Говореше с баща си.

Когато най-после остави слушалката, той се облегна в старинния стол и се загледа в тревата навън. Цветя в градината. Цъфнали дървета. Беше като сценичен декор за представление на Родни Карингтън през осемдесетте години на миналия век. После взе броя на „Шарлмонт Куриер Джърнъл“, който беше донесъл от първия етаж, и се взря в статията.

Беше я прочел онлайн.

После, когато слезе долу за кафе и кроасан, той попита мис Аврора дали може да вземе вестника. „Мама“, както я наричаше Лейн, не вдигна поглед от онова, което режеше върху дъската. „Махни го оттук“ — това бе всичко, което каза тя.

Джеф бе запомнил всяка дума, всяка цифра, всички снимки на документите.

На вратата се почука и той каза:

— Да?

Лейн влезе с чаша кафе за себе си и макар че се бе избръснал, изглеждаше ужасно.

— И така… о, да — каза той. — Видял си вестника.

— Да — Джеф остави проклетото нещо на бюрото. — Направо са ви унищожили. Проблемът е, че всичко написано е истина.

— Няма да се тревожа за това.

— Би трябвало да се тревожиш.

— Току-що подкупих управителния съвет.

Джеф се отдръпна.

— Извинявай, какво?

— Трябва да ми намериш два милиона и половина.

Джеф скри лице в дланите си и поклати глава, сдържайки ругатните.

— Лейн. Аз не работя за „Брадфорд Бърбън Къмпани“…

— Значи ще ти платя.

— С какво?

— Вземи някоя картина от коридора долу.

— Не се обиждай, но не обичам музеите и реалистичната живопис. Всичко, което притежавате, е отпреди навлизането на фотоапарата. Пълна скука.

— Картините са ценни — Джеф не отговори и Лейн сви рамене. — Добре. Ще ти дам нещо от бижутата на майка ми…

— Лейн.

Съквартирантът му от колежа не отстъпваше.

— Или пък вземи ролсройса. „Фантома“. Ще ти го прехвърля. Всички коли са наши. Какво ще кажеш за поршето?

— Да не си откачил?

Лейн посочи всичко около тях.

— Тук има пари. Навсякъде. Искаш ли кон?

— За бога, като че си на разпродажба…

— Какво искаш? Само кажи и е твое. После ми помогни да намеря парите. Трябват ми двеста и петдесет хиляди на човек за десет души.

Джеф започна да клати глава.

— Тези неща не стават така. Не можеш просто да отклоняваш фондове заради прищявки…

— Това не са прищявки, Джеф. Става въпрос за оцеляване.

— Трябва да имаш план, Лейн. Подробен план, който веднага да намали разходите, да консолидира дълговете и да ви подготви за възможно разследване от страна на федералните власти — особено след публикуването на тази статия.

— Което води към следващата причина да съм тук. Искам да докажеш, че баща ми е отговорен за всичко.

— Лейн… какво, по дяволите! Да не мислиш, че мога да извадя всичко това от ръкава си като…

— Не съм наивен и ти си прав. Властите ще дойдат да разследват след тази статия и искам да им покажа ясна следа, водеща към баща ми.

Джеф издиша. Сви пръсти и кокалчетата му изпукаха. Помисли как ли ще се почувства, ако удари челото си в бюрото. Няколкостотин пъти.

— Е, това поне не изглежда трудно.

— И затова е толкова хубаво. Току-що ми дойде на ума. Баща ми е мъртъв и никой няма да го изрови, за да го сложи зад решетките. Освен това след всичко, което направи, не ме е грижа за доброто му име. Нека копелето плати за всичко и после ще продължим с компанията — той отпи от голямата чаша кафе. — О, което ми припомня. Изпратих ти електронно писмо с цялата информация, която научих от Ленгхе за компаниите. Повече е от онова, което имаме, и въпреки това изобщо не е достатъчно.

Единственото, което Джеф можа да направи, бе да втренчи поглед в Лейн.

— Разбираш ли — каза той, — не мога да реша дали си въобразяваш твърде много, или си толкова отчаян, че си изгубил проклетия си ум.

— И двете. Мога само да ти кажа, че второто е по-вярно. Трудно е да си въобразяваш каквото и да било, когато не можеш да платиш нищо. А що се отнася до твоето обезщетение, доколкото зависи от мен, готов съм да разпродам всичко на безценица. Така че паркирай пикапа на заден ход пред главния вход и го напълни догоре. Вземи каквото смяташ, че си струва.

Джеф сведе поглед към вестника. Изглеждаше подходящо, че разтворените страници закриват документите, върху които бе работил.

— Не мога да остана тук завинаги, Лейн.

Но имаше нещо, за което самият той трябваше да се погрижи. В добавка към най-новия безкрайно дълъг списък с изисквания и гениални идеи на Лейн.

— Какво ще правиш със старшите служители от управлението? — попита той. — И тях ли ще принудиш да правят каквото им кажеш?

— Всъщност не. Използвах тази тактика за съвета. Що се отнася до костюмарите, ще им дам неплатен отпуск през следващия месец. Реших, че има достатъчно основания, за да бъде оправдано подобно действие, и Управителният съвет ще им изпрати известие. Служителите от средните нива ще довършат каквото има, докато намеря временен изпълнителен директор.

— Ще бъде трудно, след като публикуваха това — Джеф посочи заглавната страница. — Не е най-добрата реклама за набиране на кандидати.

Лейн го погледна и Джеф се почувства сякаш някой го е залял със студена вода. Той вдигна ръце с обърнати навън длани и отново започна да клати глава.

— Не. В никакъв случай.

— Ти ще ръководиш.

— Торпилиран кораб.

— Ще можеш да правиш каквото искаш.

— Все едно ми казваш, че мога да правя ремонт на къща, която гори. Спомни си собствената си метафора отпреди няколко дни.

— Ще ти дам дял.

Все едно се намираха в автомобил, движещ се с главоломна скорост, и шофьорът внезапно бе натиснал спирачките.

Лейн се обърна и тръгна към вратата.

— Чу ме. Предлагам ти дял от най-старата и най-добра компания за алкохол в Америка. И преди да ми кажеш, че не мога да дрън-дрън-дрън, позволи ми да ти припомня, че управителният съвет е в задния ми джоб. Мога да правя каквото, по дяволите, искам и каквото трябва да направя.

— Ако намериш парите, за да им платиш.

— Помисли си — лукавото копеле погледна през рамо. — Можеш да притежаваш нещо, което си заслужава, Джеф. Не само да предъвкваш цифри за инвестиционна банка, която ти плаща, за да бъдеш високо платена сметачна машина. Може да бъдеш първият притежател на акции в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, който не е член на семейството, и да помогнеш да решим какво ще е бъдещето ни.

Джеф отново се загледа в статията.

— Щеше ли да ми предложиш това, ако нещата вървяха добре!

— Не. Но само защото, ако нещата вървяха добре, аз изобщо нямаше да съм свързан с компанията.

— И какво ще стане, когато всичко това приключи?

— Зависи как ще изглежда „приключването“, нали? Това може да промени живота ти, Джеф.

— Да, това се казва препоръка. Виж как е променен твоят живот. И още нещо — последния път, когато искаше да остана, ти ме заплаши. Сега се опитваш да ме подкупиш.

— Има ли ефект? — Джеф не отговори и Лейн продължи. — Не исках да те принуждавам. Наистина. И ти си прав. Блъскам се с това като идиот. Но не мога да се сетя за нищо друго и никакъв спасител няма да слезе от небесата и да разчисти всичко това.

— Това не може да бъде разчистено.

— Така е. Но трябва да го направя. Нямам избор.

Джеф отново поклати глава.

— Не знам дали мога да ти имам доверие.

— Какво да направя, за да ми повярваш?

— След всичко това? Не съм сигурен дали някога ще мога да ти повярвам.

— Тогава помисли за собствения си интерес. Ако притежаваш нещо от онова, което се опитваш да спасиш, имаш огромно преимущество и освен това — точната мотивация, която ти трябва. Помисли си. Ти си бизнесмен. Със сигурност знаеш колко можеш да спечелиш, ако сега ти дам дял и после нещата отново потръгнат? Има наши братовчеди, които умират да купят компанията. Това е единствен по рода си шанс да получиш дял, чиято стойност може да достигне осемцифрено число — ако не смятаме проклетата лотария.

При тези думи, защото знаеше точно кога да отстъпи, Лейн излезе и затвори безшумно вратата.

— Мамка му — измърмори Джеф на себе си.