Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

— Колата ми никога не се е повреждала така. Никога.

Докато Бет говореше на Мак, заваля дъжд, капките намокриха сакото на гърба му, а той гледаше съскащия двигател под вдигнатия капак.

— Всичко е наред. Случва се. Така че слушай, кажи ми, че днес съм късметлия… Кажи, че имаш бутилка с вода в колата.

— Мисля, че имам… чакай.

Той размахваше ръце, опитвайки се да разнесе облаците гореща, миришеща на масло пара, а над главите им гръмотевиците боботеха като търкалящи се топки за боулинг.

— Ето — каза Бет. — Намерих я.

Той свали сакото си, покри ръката си с ръкава и се наведе към капачката на радиатора.

— Стой настрани.

— Не, чакай. Ще си повредиш…

Той успя да развие капачката, но усети остро като бръснач опарване по-нагоре върху ръката си.

— Мамка му.

— Мак, да не си откачил?

Опитвайки се да преглътне с достойнство факта, че е постъпил глупаво, той пусна проклетото сако и размаха ръка във въздуха.

— Дай ми водата — каза през зъби той, когато успя да си фокусира погледа.

Внезапна светкавица му осигури първокласна видимост под капака и гръмотевицата, която последва веднага след това, показа, че бурята приближава бързо и има точно определена цел.

— Хайде, влизай в колата.

— Ами ръката ти?

— Ще я видим, когато това нещо спре да прегрява. Хайде.

Пороен дъжд прекъсна спора, а Бет заобиколи колата тичешком и отново седна зад волана. Дъждът бе студен, което бе добре по много причини, особено защото мокреше двигателя, благодарение на силните пориви на вятъра. И много скоро радиаторът бе почти пълен, след което той затвори капака и бързо се върна в колата.

— Е, това беше забавно — той затвори вратата и вдигна мократа коса от лицето си. — Може да включиш двигателя.

— Как е ръката ти?

— Все още е цяла. Хайде да видим дали ще можем да продължим.

Бет мърмореше и клатеше глава, докато завърташе ключа.

— Нищо не разбирам от автомобили и след това, което се случи, ще оставя нещата както са си.

Но двигателят включи веднага, тя погледна Мак с усмивка и той почти забрави болката в ръката си.

— Не се впечатлявай толкова — изпъчи гърди той. — Всички мъже, които се казват Мак или Джо, са задължени от конституцията да се справят в подобни ситуации.

За нещастие, болката скоро се върна. Дъждът плющеше по предното стъкло, светкавиците се мятаха по небето като светлини в дискотека и той откри, че отново ругае и не иска да погледне пораженията върху ръката си.

Започна да сваля вратовръзката си, скърцайки със зъби, защото му прилоша.

— Мисля, че трябва да отидем в „Бърза помощ“ — каза тя.

— Чакай да видя колко е зле.

Единственото, което успя да направи обаче, бе да дърпа несръчно дрехите си и Бет избута ръцете му настрани.

— Ще ти помогна.

Възелът, който бе завързала, сякаш се развързва сам под сръчните й пръсти и той наведе глава назад, за да може тя да разкопчае горното копче на ризата му. Наблюдаваше я в огледалото за обратно виждане — веждите й бяха сключени съсредоточено, устните й бяха полуотворени.

Той получи ерекция.

Нямаше намерение да става така. Не искаше да става така. И с абсолютна сигурност не искаше да се излага. Но ето, случи се — вариантът за възрастни на кошмара „покажи ми как се решава тази задача“, познат на всеки гимназист.

Той се изви рязко, за да покрие скута си със сакото, а Бет продължи да разкопчава ризата му, като едновременно с това я издърпваше нагоре. Което означаваше, че след малко щеше да се окаже полугол пред нея.

Е, поне нямаше защо да се тревожи, че лицето и цялото му тяло приличат на измисления злодей Фредерик Крюгер[56].

— Вече мога да се справя сам — каза троснато той.

— Няма да можеш. Наведи се насам.

Мак бавно се премести напред, приближавайки до нея. Тя говореше нещо, бог знае какво, без да млъква, сякаш не се случваше нищо особено… докато оголваше раменете и гърдите му.

— … краве масло, разбираш ли? Направо от хладилника. Не съм сигурна дали помогна за изгарянето на врата ми, но когато отидох на танците, миришех сякаш съм се парфюмирала със закуската си. Момчетата полудяха по мен.

„Засмей се, идиот“, напомни си той.

— Това е смешно.

— О… Мак.

Когато тя погледна надолу и поклати глава, за един ужасен миг той бе обзет от страх, че е забелязала ерекцията му, но не, мокрото му сако все още скриваше всичко.

Всъщност тя бе успяла да свали изцяло ризата от изгореното място и мократа дреха висеше върху „здравата“ ръка. Сякаш бе разочарована, че няма да отиде на празненството.

— Трябва да те види лекар — каза тя, когато видя ужасния червен белег върху кожата му.

— Всичко е наред.

— Ще кажеш същото дори ако имаш артериално кръвотечение, нали?

Точно тогава тя го погледна. И застина.

Сякаш разбра какви мисли се въртят в ума му — със сигурност не бяха за радиатора на колата, за ръката му или за каквато и да било медицинска интервенция.

Освен ако не играеше медицинска сестра, грижеща се за пациента си, облечена само наполовина.

По дяволите, беше истинско прасе.

— Добре съм — каза отново той, загледан в устните й.

Чудеше се какви са на допир. На вкус.

Погледът й се спря на гърдите му, после — на ръцете, и той наистина се радваше, че никога не се бе страхувал от физически труд. И че участваше в баскетболен отбор, който тренира сериозно два пъти в седмицата. И че може да вдигне от тилен лег тежест, два пъти по-голяма от собственото си тегло, без усилие.

Тя прочисти гърлото си и се отдръпна от него.

— А… и така, отиваме в болницата.

— Добре съм — гласът му звучеше ниско като търкалящи се речни камъчета. И къде, по дяволите, се бяха загубили маниерите му на възрастен? — Не се притеснявай заради мен.

Тя сложи ръце върху волана и се загледа напред през стъклото, сякаш за нищо на света не можеше да си спомни къде се намират. Или защо. Или какво изобщо правеха в колата.

— Не — каза тя, като включи на скорост. — Отиваме в „Бърза помощ“. Изпрати съобщение, на когото трябва, няма да успеем да отидем на този прием.

— Тогава остани в една от къщичките за персонала.

Докато се обръщаше към Макс, Лейн свали папийонката си, сгъна я и я сложи в джоба на сакото си. Във фоайето нямаше никакви хора, но положението си беше такова целия следобед, нали така.

Брат му не отговори и Лейн прие това като: „В никакъв случай“.

— Хайде, остани в една от къщичките. Мисля, че втората от края е обитаема, поне Лизи каза така. Ключът е под изтривалката и стаите са обзаведени.

Не беше сигурен дали Макс го слуша. Взираше се през сводестата врата в портрета на Елайджа Брадфорд, окачен в приемната.

В далечината се чуваше тътенът на гръмотевиците, отворената входна врата сякаш канеше бурята вътре. Но пък през къщата вече бе преминало торнадо. Всъщност торнадото сякаш продължаваше от няколко седмици.

— Макс? — каза отново Лейн.

— Съжалявам. Да. Ще остана долу — брат му обърна поглед към Лейн. — Едуард изглежда…

— Знам.

— Четох вестниците навремето… нямаше много снимки към статиите.

— И характерът му е променен.

— Още не мога да го приема.

Телефонът на Лейн иззвъня в джоба на сакото, той го извади и не се учуди, когато видя съобщение, че самолетът на Джон Ленгхе е бил насочен към друго летище заради лошото време. Беше изтощен и не бе в настроение за епична игра на покер точно в този момент.

Още не бе успял да прибере телефона в джоба си, когато получи второ съобщение, сякаш бурята за миг бе прекъснала връзката, преди тя отново да се възстанови. Мак също не можеше да дойде. Имаше някакъв проблем с колата.

„Няма да пропуснеш много“, изпрати съобщение Лейн на стария си приятел.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той Макс.

— Ядох, преди да дойда.

— За колко време си тук?

— Не знам. Докато мога да изтърпя.

— Тогава може да се сбогуваме още сега — каза сухо Лейн.

Странно, грубиянската външност на брат му бе в противоречие с факта, че е получил образованието си в „Иейл“. Което потвърждаваше поговорката, че не бива да съдиш за книгата по корицата и така нататък… разбира се, освен ако не бе вземал наркотици достатъчно дълго, за да се изтрие от мозъка му цялото това висше образование.

— Знаеш ли… — Макс прочисти гърлото си. — Нямам представа защо се върнах.

— И още нещо, ще ти дам един съвет. Разбери каква е причината, преди да си тръгнеш. Така поне идването ти ще има смисъл. О, и не забравяй да се отбиеш при мис Аврора, нали? Тя ще иска да те види.

— Да. И да, знам, че не е добре.

За част от секундата нещо проблесна в ума му, но после предчувствието или инстинктът, или каквото и да бе това, изчезна от съзнанието на Лейн. После погледът му бе привлечен от сребристосин блясък на извитата алея за автомобили. Беше Сътън Смайт под дъжда, с разрошена коса. Съвършеният й костюм бе мокър, а тя вървеше направо през локвите с високите си токчета. Но не тичаше. Вървеше бавно, сякаш обвита в ароматния сумрак на тиха лятна привечер…

— Сътън! — извика Лейн, като се спусна към входната врата. — Искаш ли чадър?

Въпросът му бе глупав. Беше прекалено късно за това.

Тя се обърна стреснато към него, сякаш за пръв път разбираше къде се намира.

— О, а, не, благодаря. Оценявам жеста. Моите съболезнования.

Шофьорът й изскочи иззад волана на мерцедеса, с който бе пристигнала. После се приведе и започна да търси чадър.

— Мис Смайт.

— Добре съм — каза тя, когато човекът приближи тичешком до нея. — Дон, добре съм.

Лейн и шофьорът й помогнаха да се настани на задната седалка и мерцедесът потегли надолу по Ийстърли хил, а Лейн остана пред входа на къщата, където бурята продължи да го мокри. Когато най-после влезе бавно вътре, Макс го нямаше, нямаше я и платената торба, която бе донесъл със себе си.

Нямаше съмнение, че е отишъл в кухнята.

Лейн сложи ръце в джобовете на панталоните си и огледа празните стаи. Сервитьорите бяха махнали напитките и чашите и бяха върнали мебелите на обичайните им места. Майка му се бе прибрала в стаята си и той се замисли кога ли отново ще слезе долу, ако това изобщо се случи някога. Лизи бе отишла някъде, сигурно подготвяше наетите покривки, салфетки и чаши за хората, които щяха да ги вземат, за да прави нещо, което да й помогне да не излезе от кожата си.

А Едуард? Трябва да си бе тръгнал.

Цялата къща бе тиха, а вятърът брулеше най-високата точка на Шарлмонт, докато смъртоносните светкавици плющяха наоколо, а гръмотевиците се носеха като проклятия.

Следвайки примера на Сътън, той излезе навън и вдигна лице към стихията. Дъждът бе студен и примесен с град. Усещаше поривите на вятъра като удари върху тялото си. Светкавиците ставаха все по-опасни, тъй като бурята приближаваше бързо.

Дрехите му плющяха на вятъра, напомняйки му за падането от моста. Очите му пареха от силния дъжд и той ги затвори, а усещането, че пропада отново, го накара да се чувства така, сякаш може да докосне реката под него с дланите си.

Но у него имаше и достатъчно реализъм, който му помагаше да остане на крака, сила, която черпеше от невидим източник вътре в себе си.

Щом Ийстърли устояваше на бурята… значи и той щеше да устои.