Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

Сътън имаше промеждутък между заседанията и просто бе решила да шофира от управлението на „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ в центъра Шарлмонт чак до Отдън Каунти в следобедното натоварено движение.

Мерцедесът й по собствена воля направи завой наляво към идеално павираната алея, която по някаква случайност бе входът на забележителните конюшни „Ред енд Блек“. След което автомобилът продължи по пътя през полята до съвършено поддържаните обори… и още по-нататък — до малката къщичка на управителя, където живееше Едуард.

След като спря на тясното място за паркиране, което бе използвала преди, тя излезе с намерението да… о, по дяволите, още не бе обмислила това.

Но отиде до вратата, почука и след като не получи отговор след още няколко опита, бутна вратата и влезе.

Тя погледна към стола в центъра на стаята и почти очакваше да го види седнал там в безсъзнание или мъртъв, за което имаше толкова много причини: раните, алкохола, огорчението.

Но не.

Почувства се, сякаш е избегнала да се превърне в глупачка, отстъпи, излезе, затвори вратата и реши, че ако се върне направо при колата си и натисне газта, все още би могла да отиде до фитнеса за една усилена тренировка преди вечерята, на която щеше да се срещне с Ричард Пфорд, за да обсъдят новите договори за продажбите на продукцията на Сътън.

Честно, тя би предпочела някой да забие вилица в окото й. Човекът притежаваше харизмата на сметало, но бяха заложени милиони долари и щяха да я придружават поне четирима адвокати и трима от старшите членове на управлението на компанията.

Наистина имаше нужда от активна тренировка във фитнеса…

Погледът й бе привлечен от пикап на „Ред енд Блек“, който спря зад най-близкия обор. И когато Едуард слезе от него и влезе вътре, без да я види, сякаш нещо се скъса в нея.

В края на краищата тя тръгна към предната врата на обора въпреки дъжда.

Светлината идваше иззад гърба й и тя видя жена, която стоеше пред една от клетките почти в средата на обора и говореше с някого… а Едуард спря и се загледа в нея, скръстил ръце на гърдите си, тялото му се облягаше върху една от подпорните колони до входа.

Изразът на лицето му…

Никога досега не беше виждала подобен. Топъл. Нежен. Примесен с копнеж.

Това принуди Сътън отново да прехвърли вниманието си върху жената. Беше ниска и много атлетична, джинсите й бяха опънати върху бедрата, ботушите й бяха износени, русолявата й коса бе вързана на конска опашка — подходяща за физическа работа. Беше трудно да прецени чертите на лицето й единствено от профила, но кожата бе целуната от слънцето и тя със сигурност излъчваше младост, здраве и увереност в тази обстановка.

От време на време жената се обръщаше към мъжа до себе си.

Изглежда не забелязваше Едуард.

Едуард изобщо не забелязваше Сътън…

Сякаш прочел мислите й, погледът му се отмести и той се изправи. В същия миг жената и мъжът с нея откриха, че вече не са сами и се огледаха изненадано.

Сътън се отдръпна от вратата толкова бързо, че почти загуби равновесие, защото бе на високи токчета. Това не беше ли напомняне, че докато жената пред онзи бокс явно бе в стихията си, Сътън нямаше какво да прави тук — не би могла да язди кон в костюма „Шанел“, който носеше в момента, нито да чисти боксовете с обувките си „Лубутен“[75].

Това бе новият живот на Едуард. Винаги се бе интересувал от коне, но сега вече наистина отглеждаше и развъждаше собствени животни.

Тази жена, тази естествено красива, физически здрава жена, беше напълно подходяща за живота във фермата. Съвършена за новия Едуард.

Сътън, с мерцедеса, към който се бе запътила, със заседанията на управителния съвет и корпоративните стратегии, представляваше всичко, свързано със старото му съществувание.

Не трябваше да идва.

— Сътън!

Когато той извика името й, тя се изкуши да тръгне още по-бързо към колата си, но се тревожеше, че той ще се опита да я последва и ще се нарани.

Тя спря под дъжда, бе почти непоносимо да се обърне. Не бе спирала да мисли за него, откакто бяха заедно за последен път, но междувременно той бе на това място, с тази жена — дори ако в момента не бе „с“ нея? Ако се съдеше по израза на лицето му? Щеше да бъде.

Сътън изправи рамене и се обърна към него. И за миг спря изненадана.

Цветът на лицето му бе свеж, кожата му не беше сивкава, както преди, а зачервена от…

Е, какво пък, може би просто бе смутен, че тя го е хванала. Само че той не правеше нищо лошо, нали? Просто го бе видяла в момент, когато не е очаквал някой да го гледа и освен това те двамата нямаха връзка. Той не й бе обещавал нищо.

— Съжалявам — каза тя. — Не трябваше да идвам.

Той спря пред нея.

— Вали.

— Така ли? — той я погледна особено и тя махна с ръка. — Искам да кажа, разбира се. Да. Ела вътре.

Той я хвана за лакътя, а тя поклати глава.

— Не, наистина, няма нужда…

Ослепителен блясък и яростен грохот на светкавица, която удари нещо дървено наблизо, я накара да се почувства сякаш Господ е решил да й даде урок. Но не можеше да реши какъв е този урок, дори животът й да зависеше от това.

О, кого лъжеше. Трябваше да се откаже от цялата тази история с Едуард.

— Хайде — покани я той. — Докато не сме загинали тук.

Вървейки към къщичката, тя отново чу в главата си гласа на губернатора на щата да й предлага краткосрочна неангажираща връзка и в края на краищата това не изглеждаше толкова лоша идея.

Веднага, щом влязоха вътре, Едуард включи осветлението и стената с трофеите заблестя.

— Ще ти донеса кърпа.

— Добре съм — наистина. Наистина ли беше добре? — Честно, не биваше да идвам.

Той не обърна внимание на лъжите й, подаваше й нещо в малинов цвят. Или нещо, което е било малиновочервено, преди да бъде прано стотина пъти. Хавлията обаче бе мека като велур и когато я притисна към лицето си, за да не размаже грима на очите си, тя реши, че нейните скъпи хавлиени кърпи „Матук“ не са толкова добри.

Освен това реши, че малката му приятелка в онази конюшня просто би изтрила лицето си, без да се тревожи за нищо. Или може би изобщо нямаше да изтрива лицето си, за да изглежда свежа като роса, както всъщност си беше.

Двайсет. Най-много двайсет и две. А Сътън с нейните трийсет и осем се чувстваше като стогодишна.

— Щях да ти се обадя — каза Едуард, докато влизаше в кухничката.

Шумът от отварящи се и затварящи се врати на шкафове й се струваше оглушителен като реактивните двигатели на излитащ самолет.

— НЕ искам нищо за пиене…

Той се върна и й подаде висока стъклена чаша, а тя се смръщи, когато долови издайнически аромат на…

— Това моята лимонада ли е?

— Да. Или поне трябва да бъде нещо много близко — той изкуцука до стола си и изруга, докато сядаше. — Спомних си рецептата. На баба ти.

Тя опита лимонадата.

— Трябваше ми цяла вечност, за да изстискам тези лимони.

— Трябва да се направи с пресни лимони.

— Наистина става различна — той я погледна, очите му проследиха чертите й. — Изглеждаш… толкова добре.

— Стига, косата ми е мокра и…

— Не, красива си — както винаги.

Сътън се взираше в лимонадата, усещаше погледа му, вперен в нея.

— Защо ме гледаш така?

— Запомням отново как точно изглеждаш.

— И защо ти е да правиш това?

— За да имам нещо, което да ме топли нощем.

Тя си спомни онази жена в обора и едва не го попита какво става. Но нямаше това право. Или… по-вероятно не искаше да знае.

— Сътън, наистина…

— Какво?

Той изруга тихо.

— Искам да мога да ти дам каквото заслужаваш. Наистина искам. Ти си… между най-удивителните хора, които някога съм срещал в живота си. И трябваше да ти го кажа много отдавна. Иска ми се да бях го сторил. Иска ми се да бях… направил много неща. Но просто… при мен всичко се промени, както знаеш. Никога няма да бъда онзи, който бях. Нещата, които правех, човекът, който бях, компанията, която имах… по дяволите, компанията, за която работех? Всичко това е минало за мен и никога няма да се върне.

Сътън затвори очи. И докато тишината разцъфваше, сякаш той очакваше отговора й, тя успя само да кимне. Страхуваше му се, че ако опита да говори, хлиповете, които едва сдържаше, ще се изплъзнат от контрола й.

— Не мога да ти дам нищо от онова, което търсиш в един мъж. Няма да бъде добре за репутацията ти.

— Не ме е грижа какво мислят хората.

— Трябва да те е грижа. Ръководиш голяма компания. Ти си „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ и за разлика от моето семейство, вие имате акционери, с които трябва да се съобразявате. Може би нямаше да бъде толкова зле, ако не продавахте собственото си име, ако беше някой, който ръководи бизнеса, без да е толкова тясно свързан с компанията, но ти не си. Освен това ти трябва стабилност в личния живот. Заслужаваш мъж, който да те държи в прегръдките си нощем и да бъде с теб през почивките, да е до теб на социални събития. Не се заблуждавай, Сътън. Знаеш, че не съм този човек.

Тя отново отпи от лимонадата.

— Тогава защо правихме любов онзи ден?

— Защото съм слаб негодник. И понякога правим неща, които искаме, дори ако не са правилните.

— А…

— Никога няма да те забравя, Сътън. Никога.

— Говориш, сякаш Огдън Каунти е на другия край на света.

Но пък проблемът не бе в географските разстояния.

— Ако ме намразиш — каза дрезгаво той, — няма да те виня.

— Няма да те намразя — тя отиде до трофеите и се загледа в тях, защото не искаше той да види очите й. — Кажи ми нещо.

— Какво?

— Когато те видя някъде, разбираш ли, някъде из…

— Няма да ме видиш.

Тя внезапно си представи как той я избягва на дербито, като бяга и скача зад подпорните колони и се крие зад вратите на тоалетните.

— Няма да ме видиш, Сътън.

— Значи наистина затваряш вратата — тя се обърна към него и посочи чашата си. — Имаш ли нещо против да я оставя някъде? Всъщност не съм жадна.

— Аз ще я взема.

Тя вдигна брадичка, приближи до него и сложи чашата в ръката му. Когато отстъпи назад, къщичката се разтърси от гръмотевица — изглеждаше съвсем навреме.

— Направи ми една услуга — каза тя с дрезгав глас.

— Каква?

— Не се опитвай да ме изпратиш до колата, нито ми предлагай да остана още малко тук. Остави ме да си отида поне с малко гордост, съгласен ли си?

Очите му, тези страхотни очи, се взираха в нея, без да мигат и толкова съсредоточено, че тя се чувстваше така, сякаш Едуард прави снимка с бавна скорост.

Той кимна веднъж.

Тя примигна, стискайки силно очи, и прошепна:

— Сбогом, Едуард.

— Сбогом, Сътън.

През вратата. Навън в бурята.

Проливният дъжд беше студен и тя вдигна лице към небето, докато вървеше към мерцедеса. Мислеше, че това е третият път, при който върви в дъжда заради него. И когато седна зад волана и затвори вратата, тя стисна волана с все сила, докато градушката трополеше като миниатюрна армия с безброй мънички ботуши върху метала и стъклото, които я подслоняваха.

За разлика от първия път, когато бе дошла сама с колата на това място, сега тя знаеше как да включва скоростите. Вече не търсеше задната скорост… така че да се налага проститутка, която изглежда точно като нея, да й казва какво да прави.

Отправяйки се към селския път, който щеше да я отведе обратно в света, към който принадлежеше, тя вдиша дълбоко толкова много пъти, че й се зави свят.

По дяволите, още усещаше вкуса на онази лимонада.

Едуард издиша бавно и продължително, когато чу колата на Сътън да се отдалечава бързо. После погледна двете чаши в ръцете си.

Изля остатъка от чашата си в нейната, остави празната чаша настрани и изпи лимонадата, която баба й я бе научила да прави в горещите следобеди на Кентъки. Дванайсет лимона. Срязани на две върху дървена дъска с голям нож. Прясна вода от Кентъки, целуната от варовикова скала.

Захар. Кафява тръстикова захар. Но не прекалено много.

Ледът се слага в чашите, не в каната. Каната се държи в хладилника, покрита с метално фолио, така че лимонадата да не придобие миризмата на другите неща в хладилника. Споделя се с хора, които обичаш.

Той затвори очи и видя нейни образи от миналото: тя бе на дванайсет и той я гонеше из училището „Шарлмонт Каунти“, защото тя бе в първия клас момичета, приети в училището. Или когато бе на шестнайсет и онзи задник я излъга и не я заведе на абитуриентския бал… и как бе ударил кучия син в лицето. И още по-късно, на двайсет и една, когато вече бе завършила и се върна у дома за лятната ваканция — за пръв път изглеждаше като истинска жена.

После си спомни разказите за бабата на Сътън — жена, за която не можеше да се каже, че е шик. Всъщност дядото на Сътън заминал на запад като млад и се заел с отглеждане на добитък против волята на богатото си и изискано семейство и там срещнал красива млада жена, която яздела по-добре от него, стреляла по-добре от него и се препирала по-добре от него.

Когато я довел вкъщи, тя подчинила богатото и изискано семейство на волята си. Не станало обратното. И това било, както казваше Сътън, любовна история, която ще се помни векове.

И любовта оставаше жива в лимонадата, която той пиеше.

Когато вратата на къщичката се отвори, той знаеше, че не е Сътън. Тя нямаше да се върне никога и това бе правилното решение на уравнението, в което двамата бяха страни.

Шелби затвори вратата с усилие заради силния вятър и махна мокрите кичури коса от лицето си.

Той прочисти гърлото си.

— Неб добре ли е?

— Да, добре е. Джоуи е с него.

— Благодаря, че дойде да ми кажеш.

— Не за това съм тук — тя помълча. — Тази твоя жена.

Той не отвърна, а Шелби подсвирна тихо.

— Наистина е красива. Искам да кажа, сякаш не е истинска. Не съм виждала много такива. Може би само по списанията.

— О, истинска е.

— Къде отиде тя?

— Вкъщи.

— Защо? Защо я пусна?

Едуард отпи от чашата на Сътън.

— Защото така трябваше.

— Тази лимонада ли прави цяла сутрин? За нея?

— Не. Не знаех, че ще дойде — той погледна лимонадата. — Направих я, защото исках да пия точно такава.

За последен път.

— Ще излезеш ли с Джоуи? — попита той, без да вдига поглед.

— Да — отговори тя след доста време.

Едуард се усмихна.

— Чувам как се изчервяваш — личи си по гласа ти.

— Не се изчервявам.

— Глупости.

Тя се намръщи засегната, а той й намигна.

— Хайде, стига, исках да разбера дали ме слушаш внимателно. Освен това не съм споменавал Господ.

Шелби продължаваше да го гледа гневно още минута. После се усмихна.

— Да, но Той е навсякъде. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Радвам се, че ни събра с Джоуи.

Едуард поклати глава.

— Беше баща ти, помниш ли.

— Може би беше Баща ми — с главно „Б“.

— Едно и също е.

— Е… — тя се огледа. — Ще се връщам в апартамента. Освен ако не ти трябва нещо. Оставих ти вечерята в хладилника.

— Много мило, благодаря. И не, нямам нужда от нищо. Благодаря ти още веднъж.

Сложила ръка върху дръжката на вратата, Шелби погледна през рамо.

— Ще бъдеш ли тук сутринта?

— Разбира се, че ще бъда — той вдигна лице нагоре и затвори очи, за да запечата образа й в ума си. — Къде другаде ще бъда?

Той й остави достатъчно време да разгадае израза на лицето му, да прецени енергията и намеренията му с усета, който й помагаше да разбира конете — и сигурно бе минал проверката, защото тя кимна и забърза под дъжда.

Към Джоуи.

Хубаво е да бъдеш, където ти е мястото, помисли Едуард, загледан в трофеите. И е най-добре да правиш неща, заради които съвестта ти няма да те преследва.

Дори ако тези неща скъсяват живота ти.