Ангелският дял

ГЛАВА ДЕСЕТА

Навън на слънчевата светлина в Ийстърли Лейн приключи разговора си с полицията и погледна Самюел Ти, който бе застанал на входната врата.

— Окей, съветнико. Имаме петнайсет или двайсет минути, преди да дойдат хората от отдел „Убийства“. Вече съм на „ти“ с тях.

— Значи имаме достатъчно време да скрием доказателствата, в случай че си го извършил ти. — Всички ахнаха и го изгледаха втренчено, а той направи физиономия. — Отпуснете се. Беше шега…

В този момент от имението излезе Джеф Стърн. Бившият му съквартирант от колежа, както и събрат от университета, изглеждаше точно толкова отпуснат и добре наспал се, колкото всеки, прекарал редица безсънни нощи и живеещ на кафе и микрофинансови доклади.

Някой статист от „Живите мъртви“[26] би имал по-голям шанс в модна агенция „Форд“.

— Имаме проблем — каза Джеф, като се запрепъва през моравата.

При други обстоятелства той щеше да бъде красивият, самопровъзгласил се противник на богатите влиятелни мъже от англосаксонско потекло, горд с еврейското си наследство и бруклинския си акцент. Изпъкваше в университета по много причини, но главно заради матовата си кожа, а след университета отиде на „Уолстрийт“, за да прави грешни пари като инвестиционен банкер.

Лейн прекара последните две години на дивана на копелето в Ню Йорк. И му върна услугата, като помоли Джеф да си вземе „ваканция“ и да изясни какво, по дяволите, беше направил баща му с всичките им пари.

— Може ли да почака? — запита Лейн. — Трябва да…

— Не — Джеф хвърли поглед на Лизи и Грета. — Трябва да поговорим.

— Е, имаме петнайсет минути, преди полицията да пристигне.

— Значи знаеш? Какво пък, по дяволите? Защо не ми каза…

— Знам какво?

Джеф отново хвърли поглед на двете жени, но Лейн сложи край на това.

— Каквото кажеш на мен, може да бъде казано и пред двете.

— Сигурен ли си? — вдигна ръце с дланите нагоре и сложи край на спора. — Добре. Някой краде от компанията. Не става въпрос само за случилото се с личните ви сметки. Цяла река пари се оттича от „Брадфорд Бърбън Къмпани“ и ако искаш нещо въобще да остане, по-добре е веднага да се обадиш на ФБР. Хартиените разпечатки от банковите преводи са навсякъде и стават какви ли не злоупотреби — с това трябва да се справят федералните.

Лейн погледна Лизи, тя протегна ръка и хвана неговата, а той се запита какво, по дяволите, щеше да прави без нея.

— Сигурен ли си?

— Дори още не съм свършил. Дори не съм прегледал всичко. Толкова лошо е. Трябва да затвориш сметките, да се обадиш на федералните и да затвориш дори офиса зад тази къща.

Лейн се обърна с лице към имението. След като майка му се „разболя“, баща му превърна конюшните зад къщата в напълно функционален офис, който бе истинско произведение на изкуството. Там се приюти отделът по висш мениджмънт, поставиха ключалки на вратите, а офисите на компанията в центъра на града започнаха да свирят втора цигулка, макар също да бяха управлявани от вицепрезиденти, директори и мениджъри средно ниво. Привидно преместването на главния щаб стана, за да може баща им да е по-близо до съпругата си, но кой би повярвал на това, като се имаше предвид, че двамата рядко се намираха в една и съща стая.

Сега Лейн разбираше каква е била истинската причина. По-лесно се краде, когато наоколо има по-малко хора.

— Да се поразходим — каза той.

С тези думи пусна ръката на Лизи и закрачи към вътрешния двор с размерите на футболно игрище, където се простираше офисът. От едната му страна бяха официалните градини, а от другата — гаражите, граничещи с гората. Хората, които срещаше, му говореха, но той не обръщаше внимание на никого.

— Лейн — каза Самюел Ти, като му препречи пътя. — Какво правиш?

— Спестявам електричество.

— Мисля, че трябва да се обадим на служителите на закона…

— Току-що го направих. Да не си забравил пръста?

Задната врата на офиса бе заключена със сложна ключалка, подсигурена от алармена система. За щастие, когато двамата с Едуард проникнаха вътре преди два дни, за да вземат финансовите отчети, Лейн бе запаметил правилната поредица от цифри.

Той ги набра, вратата се отключи и той влезе в приглушените луксозни помещения. Всеки сантиметър от почти шестте хиляди квадратни метра на едноетажната сграда бе покрит със златистокафяви килими, дебели като матраци, а стените бяха облечени с изолация, за да не се чуват разговорите, звънът на телефоните и дори тракането на клавишите на клавиатурите. С частните офиси на висшия мениджмънт, с гурме кухнята и приемната с размерите на Овалния кабинет в Белия дом, сградата представляваше всичко, което „Брадфорд Бърбън Къмпани“ олицетворяваше: най-високите стандарти, най-старите традиции и най-доброто от най-доброто.

Обаче Лейн не се отправи към апартаментите и частните им офиси. Отиде в задната част, където бяха складовете и кухните, както и сервизните помещения. Мина през една двойна врата и влезе в горещо помещение без прозорци, в което имаше отоплителни уреди и нагревател за вода… Електрическият панел също бе там.

Лампите над главите им се задействаха от сензори за движение и като прекоси бетонния под, той отиде право до таблото с бушоните. Сграбчи червената ръчка до него и я дръпна надолу, с което спря електричеството на сградата.

Всичко потъна в мрак, после светнаха охранителните светлини.

Когато излезе отново в коридора, Самюел Ти каза:

— Е, и това е един от начините…

Като оси, напуснали гнездото си, дотичаха изпълнителните директори — трима мъже и една жена — в същото време в коридора излезе и секретарката. Заковаха се на място, като го видяха.

Главният финансов директор, шейсетгодишен, завършил престижен университет, с ръце с внимателно поддържани нокти и обувки, лъснати до огледален блясък в частния му клуб, отстъпи назад.

— Какво правиш тук?

— Затварям сградата.

— Моля?

Дотичаха и обитателите на други помещения, а Лейн само посочи задната врата, през която бяха влезли.

— Вън! Всички.

Финансовият директор почервеня и авторитетно каза:

— Нямаш право да…

— Полицията идва насам — което технически бе вярно. — Ти избираш дали да тръгнеш с тях, или със собствения си мерцедес. Или може би караш лексус?

Лейн внимателно наблюдаваше израженията на лицата им. И изобщо не се изненада, когато главният финансов директор подхвана отново слово в стил „нямаш право“.

— Това е частна собственост — каза спокойно Самюел Ти. — Сградата не е построена на корпоративна земя. Собственикът току-що ви информира, че не сте добре дошли. Всички изглеждате достатъчно умни, за да знаете какъв е законът за нарушаване на частна собственост в Кентъки, но ще бъда повече от щастлив да ви дам малък урок или да освежа паметта ви, ако е необходимо. Ще има стрелба обаче и…

Лейн смушка с лакът адвоката си в ребрата, за да го накара да замълчи. Главният финансов директор се съвзе и прокара ръка по зачервеното си лице.

— Оттук се ръководят…

Лейн се изправи лице в лице с него, готов да го сграбчи за дрехите и да го изхвърли на моравата.

— Млъкни и тръгвай.

— Баща ти щеше да бъде ужасен!

— Той е мъртъв, нали не си забравил? Така че няма мнение. И така, ще напуснете ли мирно и тихо, или да взема оръжието, за което спомена адвокатът ми.

— Заплашваш ли ме?

Самюел Ти отново заговори:

— Тръгвате на три… две… едно…

— Ще уведомя борда за това…

Лейн скръсти ръце на гърди.

— Щом няма да е сега и оттук, пет пари не давам дали ще се обадиш на президента на Съединените щати или на Дядо Коледа.

— Чакай — намеси се Джеф. — Един от нас ще ви придружи до офисите ви, за да вземете ключовете за колите си. Нямате право да изнасяте оборудване, дискове, документи или папки от сградата.

— Добро хрумване — каза Лейн на приятеля си.

В къщичката в „Ред енд Блек“ Едуард се усмихна на госта си, а Шелби излезе и ги остави сами. Рикардо Монтеверди беше изпълнителен директор на „Проспект Тръст“, най-голямата частна фондова компания в средната част на страната и изглеждаше точно като такъв, стройната му фигура и яркото му присъствие в костюма на райета караха Едуард да мисли за брошурата на бизнес училището „Уортън“, випуск 1985. Едуард бе обграден от сребърни трофеи, които създаваха ореол около него и погрешно оставяше впечатлението, че има пари или че притежава нещо добро.

Но Едуард знаеше най-добре.

— Да не си дошъл да поднесеш съболезнованията си за баща ми? — запита провлечено. — Нямаше нужда да си правиш труда.

— О…. но разбира се — отвърна банкерът и леко се поклони. — Много съжалявам за смъртта му.

— Което те прави един от нас — настъпи пауза. — Има ли нещо друго?

— Много е неловко за мен.

— Очевидно.

Настъпи друга пауза, като че ли мъжът предпочиташе Едуард сам да стигне до съществената част. Обаче това нямаше да стане. Защото Едуард отдавна бе научил, че в бизнеса, който започне преговорите, той губи.

Монтеверди се покашля леко.

— Е, сега. Наистина. Със смъртта на баща ти сигурно… трябва да се заемеш с уговорените от него срещи и в моя случай това е спешно. Макар да знам, че си в траур, страхувам се, че има една ситуация, чието решение не може да се отлага. И така, за да защитя името и репутацията на семейството ти, дойдох при теб, за да решим нещата дискретно.

— Нямам представа за какво говориш — лъжец, лъжец, лъжец. — Страхувам се, че трябва да бъдеш малко по-точен.

— Баща ти дойде при мен преди няколко месеца за частен заем. Бях щастлив да се погрижа за него, но да кажем, че въображението ми трябваше да заработи, за да намеря парите. Пари, които сега дължа и които трябва да бъдат платени преди срещата за тримесечието на борда или…

— Или ти ще бъдеш в задънена улица?

Лицето на Монтеверди стана твърдо като камък.

— Не, ще бъда принуден да поставя семейството ви в задънена улица.

— Не мога да ти помогна.

— Не мисля, че разбираш. Ако семейството ти не върне тези пари, ще бъда принуден да предприема законни действия и нещата ще станат доста публични.

— Хайде, съди ни. Обади се на „Ню Йорк Таймс“ и им кажи, че дължим на тръста ти петдесет и три милиона долара. Кажи им, че сме мошеници, лъжци, крадци.

— Мисля, каза, че не знаеш нищо за това.

Проклетият алкохол бе все още в кръвта му. Освен това му липсваше опит в словесните двубои.

— Мислех, че става въпрос — каза Едуард с усмивка — да защитиш себе си, а ти се опитваш да ме победиш, за да не се налага да се изправиш пред борда и да признаеш, че си разрешил негарантиран заем без тяхното знание и че вероятно си взел лихвата за себе си. Отговорът ми е, че не давам и пукната пара. Направи каквото трябва. Не ми пука, защото не е мой проблем.

— Майка ти е в деликатно състояние.

— Тя е в кома по отношение на всички чужди намерения и цели.

— Мислех, че като най-големия й син се интересуваш от нея и от здравето й повече, отколкото показваш в този момент.

— Преместих се тук в този неимоверен лукс, — Едуард махна с ръка и жестът му обхвана овехтелите мебели — за да избягам от всичко това и от всички тях. Така че можеш да потопиш големия кораб, дето стои на онзи хълм. Изстреляй гюллетата си към имението на моето семейство и го обстрелвай, докато не го изравниш със земята. Това няма да ме засегне по никакъв начин.

Монтеверди издаде показалец напред.

— Не си достоен да се наречеш син.

— Като се има предвид кои са родителите ми, горд съм, че издържах и толкова под покрива им. Направи услуга и на двама ни. Не се опитвай да маскираш собствения си интерес под маската на алтруизма, докато в същото време заплашваш семейството ми. Кажи ми колко прибра като лихва в джоба си? Десет процента? Петнайсет? Ако заемът е бил за шест месеца, това прави поне два милиона и половина за теб. Добра работа, а?

Монтеверди подръпна леденобелите си френски ръкавели.

— Смятам, че това е обявяване на война. Онова, което ще последва, ще е по твоя вина.

— И как точно ни помагаш? — Едуард посочи тялото си. — Бях измъчван в продължение на осем дни от хора, които щяха да ме убият. И в моя случай това не е хипербола. Ако мислиш, че можеш с нещо да привлечеш вниманието ми, си в плен на илюзии.

— Само гледай. Може и да не даваш и пет пари за майка си, но се питам дали се чувстваш по същия начин по отношение на братята и сестра си. Доколкото знам, винаги си се грижил за тях.

— Да, в минало време.

— Ще видим.

Монтеверди се обърна и след миг вече бе излязъл през вратата. Старомодният телефон отново зазвъня, а Едуард бе втренчил поглед в съсипаните си крака… и се питаше не за първи път, какво можеше да бъде.

Какво трябваше да бъде.

Обаче вече бе твърде късно за всичко това.

Наклони глава на една страна и втренчи поглед в слушалката, която висеше на стената до малката кухничка. Мисълта да отиде до телефона го изтощаваше, още повече че знаеше защо звъни.

Обаче ако го искаха, трябваше да дойдат за него.