Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Лейн стана и тръгна към брат си Максуел.

Искаше да го прегърне, но нямаше представа как ще приеме това брат му.

Бледосивите очи на Макс се присвиха.

— Здрасти, братко.

Беше по-висок и по-широкоплещест от него и от Едуард, но сега изглеждаше още по-едър. Долната половина на лицето му бе покрита от брада. Джинсите му бяха толкова износени, че изглеждаха направени от тънък лек плат, а сакото му бе ушито от кожа, но много отдавна и кожата бе съвсем протрита. Ръката, която протегна, бе покрита с мазоли, а под ноктите му имаше мръсотия или масло. Изпод ръкава върху китката се виждаше част от татуировка.

Официалният поздрав върна Лейн към детството и отношенията им от онова време — отношенията, с които бяха израснали.

— Добре дошъл — чу се той да казва, докато стискаха ръце.

Очите му не спираха да оглеждат Максуел, търсейки физически белези, които да подскажат къде е бил брат му и какво е правил през изминалите няколко години. Автомобилен механик? Боклукчия? Строител на пътища? Нещо, изискващо физическо усилие, ако се съди по това колко едър бе.

Задържаха ръцете си само миг, после Макс отстъпи и погледна към майка им.

Тя го гледаше с присъщата си празна усмивка, а очите й се фокусираха едва забележимо.

— А ти кой си?

А им се бе сторило, че го разпознава.

— О, това е Максуел, майко — каза Лейн, преди да успее да се спре. — Това е Максуел.

Докато слагаше ръката си върху широкото рамо на Макс, сякаш бе телевизионен водещ, представящ нов тостер, Малката В. Е. примигна няколко пъти.

— Но разбира се. Как си, Максуел? Дълго ли ще останеш?

Изглежда не познаваше сина си и не само защото бе така променен и с брада, изглежда дори името не й се стори важно.

Макс изчака малко. После пристъпи към нея.

— Добре съм. Благодаря.

— Може би ще искаш да се изкъпеш, нали? И да се избръснеш. Тук в Ийстърли се обличаме за вечеря. Близки приятели ли сте с Едуард?

— А, да — каза Макс резервирано. — Близки приятели сме.

— Добро момче.

Докато Макс поглеждаше назад, сякаш в търсене на спасителен пояс, Лейн прочисти гърлото си и кимна към коридора.

— Ще ти покажа стаята ти.

Макар Макс със сигурност да не бе забравил къде е.

Лейн кимна на сестрата, която чакаше наблизо във фоайето, за да го смени, после поведе Макс към стълбището,

— Изненада, братко.

— Прочетох във вестника.

— Не сме обявявали помена в националната преса.

— Не, имам предвид смъртта.

— А!

Последва тишина. Макс се оглеждаше и Лейн го остави да се потопи в атмосферата, спомняйки си как се бе чувствал самият той, когато се върна след двегодишно отсъствие. Нищо не се бе променило в Ийстърли и може би това бе част от онова обезоръжаващо усещане при завръщането на човек, след като е бил в изгнание. Спомените бяха прекалено отчетливи, защото сцената бе останала непроменена. Освен това актьорите, с изключение на Едуард, бяха същите.

— И така, ще останеш ли? — попита Лейн.

— Не знам — Макс погледна към стълбището насреща, после кимна към платнената торба, която очевидно току-що бе оставил до отворената врата. — Ако остана, няма да е тук.

— Мога да ти запазя стая в хотел.

— Вярно ли е, че ще банкрутираме?

— Нямаме пари. Дали ще банкрутираме, зависи от това какво ще стане след погребението.

— Значи е скочил от моста.

— Вероятно. Има някои смекчаващи вината обстоятелства.

— О!

Макс отново се загледа към майка им, която се усмихваше мило на сестрата, докато жената й подаваше чаша газирана вода.

— И тя ли ще умира? — попита Макс.

— Може би.

— И… ааа… кога започва приемът?

— Вече приключи — Лейн приглади вратовръзката си. — Загубата на богатството е социална болест, срещу която няма ваксина. Никой не дойде.

— Жалко…

— Къде, по дяволите, беше, Макс? — прекъсна го Лейн. — Опитвахме се да те открием.

Макс обърна очи към Лейн и сякаш го забеляза за пръв път.

— Знаеш ли, изглеждаш остарял.

— Стига, Макс. Минаха три години.

— Изглеждаш десет години по-стар.

— Сигурно защото най-после пораснах. Между другото, целта ти да се превърнеш в жив плет, дава много добри резултати.

В този момент пред къщата спря автомобил и отначало Лейн бе твърде зает с мисълта да удари един юмрук на брат си, задето бе изчезнал за толкова дълго, и не забеляза кой идва. Но след като от автомобила излезе елегантен афроамериканец, Лейн трябваше да се усмихне.

— Е, точността е всичко.

Макс присвиваше очи в отслабващата слънчева светлина. Внезапният спомен го накара отново да ги отвори широко и той отстъпи, сякаш някой наистина го бе ударил.

Но нямаше къде да избяга.

Почитаемият Найс бе видял човека, разбил сърцето на дъщеря му на хиляди късчета. И свещеникът може да бе Божи човек, но дори Лейн като незаинтересована трета страна имаше желание да се махне от пътя му, когато почитаемият Найс спря поглед върху изпадналия скитник, завърнал се в родния дом.

— Ще ви оставя да си поприказвате — измърмори Лейн, отправяйки се към приемната.

Когато Едуард пристигна за приема, не спря пред входната врата. Не, той продължи да шофира пикапа на Шелби по задния път и паркира зад кухненското крило така, както бе направил предишния ден. Измъкна се иззад волана, слезе, запаса тениската в панталона си цвят каки, приглади косата си и се почувства доволен, че си е направил труда да се избръсне. Но глезенът продължаваше да го боли, сякаш към крака му бе прикована верига с желязна топка, и сърцето му биеше неравномерно. Добрата новина обаче бе, че двете глътки джин, които изпи, преди да тръгне от „Ред енд Блек“, бяха успокоили треперенето на ръцете му и макар да носеше голяма плоска бутилка с алкохол, още не му се бе наложило да прибегне до нея.

Сърцето му започна да бие по-бавно и по-равномерно, когато приближи задната врата на кухнята, рамката с мрежа изскърца, щом той я отвори, и до него достигна издайнически сладък хлебен аромат, примесен с мирис на подправки, който го върна направо в детството. Мис Аврора бе в кухнята, седнала пред барплота с пети върху долната опора за крака на високия стол, престилката бе дръпната нагоре до бедрата й. Изглеждаше стара и уморена и в този момент той истински мразеше болестта й.

Той погледна встрани, за да потисне емоцията си, и видя множество подредени една върху друга алуминиеви кутии със здраво прикрепени капаци — очевидно храна, готова да бъде отнесена в приюта „Свети Винсент де Пол“ за бездомниците, които намираха подслон там.

— Сигурно много хора не са дошли? — каза той и отвори една от кутиите.

Стомахът му изкъркори от миризмата на баничките с агнешко на мис Аврора.

— Така ли поздравяваш — сряза го тя. — Къде са ти маниерите, момче.

— Извинявай — той се обърна и се поклони. — Как си?

Когато тя изръмжа в отговор, Едуард изправи гръб и я погледна внимателно. „Да — помисли той, — тя знаеше защо е дошъл.“

Може да не бе любимецът й — това място в сърцето на жената бе заето от Лейн, но тя през цялото време бе една от малцината, които можеха да го четат като отворена книга.

— Искаш ли чай? — каза тя. — Има ей там.

Той прекоси кухнята и отиде до стъклената кана, която тя посочи. Беше същата, която помнеше от детството си — онази с квадратното дъно и тънката шийка, украсена с мотив от жълти и оранжеви цветя от седемдесетте години, който вече бе изтрит на места.

— Тази чаша специално за мен ли си я оставила? — попита той, като си наля чай.

— Не искам да се месиш в моите работи.

— Много е късно.

Той добави лед от обикновената кофичка до каната, като си послужи с пластмасовата щипка. Опита чая и затвори очи.

— Има същия вкус.

— Защо да не е същият?

Той доближи, куцайки, и седна на стола до нея.

— Къде са всички сервитьори?

— Брат ти им каза да си тръгват и беше прав.

Едуард смръщи вежди и погледна към летящите врати.

— Значи наистина никой не е дошъл.

— Не.

Едуард се засмя.

— Надявам се да има рай и баща ми да вижда всичко това. Или в ада да има телескоп.

— Нямам сили да ти кажа да не говориш лошо за мъртвите.

— Колко ти остава? — попита той без предисловия. — Няма да кажа на Лейн. Обещавам.

Очите на мис Аврора се присвиха към него, докато той почувства, че столът под задника му пари.

— Внимавай, Едуард. Още пазя голямата дървена лъжица и може да имам рак, но и ти не си толкова бърз, колкото беше.

— Добре, добре. Сега ми отговори и знай, че ако ме излъжеш, ще разбера.

Мис Аврора разпери пръстите на силните си длани върху барплота.

Тъмната кожа все още бе красива и гладка, ноктите бяха подрязани ниско, не носеше пръстени заради работата си.

Последва тишина. Той знаеше, че тя премисля сценарий, в който наистина го лъже. Знаеше също, че в крайна сметка няма да го направи. Трябваше й някой, който да подготви Лейн и тя щеше да приеме, че въпреки отчуждението му от семейството, има поне две неща, от които Едуард никога не би избягал.

— Спрях лекарствата — каза тя най-сетне. — Има прекалено много странични ефекти и така или иначе нямаше полза. И затова бях напълно искрена, когато ти казах, че не трябва да се месиш в това.

— Време. Колко време?

— Има ли значение?

„Значи не е много — помисли той.“

— Не, мисля, че всъщност няма.

— Знаеш ли, не ме е страх. Моят Спасител ще ме отнесе в дланта на ръката си.

— Сигурна ли си? Дори сега?

Мис Аврора кимна и вдигна ръка към късо подстриганите си ситни къдрици.

— Особено сега. Готова съм за това, което предстои. Подготвена съм.

Едуард бавно поклати глава — после реши, че ако тя говори откровено с него, той също би могъл да бъде откровен с нея. Чу се да казва с глас, който звучеше така, сякаш не бе негов:

— Наистина не искам да бъда въвлечен отново в това семейство. Заради него едва не загинах веднъж.

— Ти си свободен.

— Освободен чрез кръщението на мъченията в онази джунгла — той изруга. — Но както знаеш… Не мога да понеса да гледам как брат ми се мъчи. Ти и аз страдаме от една и съща слабост, когато става дума за Лейн, по различни причини.

— Не, причината е една и съща. Любовта е любов. Просто е.

Мина доста време, преди той да успее да я погледне отново.

— Моят живот е съсипан, знаеш го. Всичко, което исках да постигна… вече го няма.

— Ще намериш нова пътека. А що се отнася до това? — тя посочи всичко около себе си. — Не се опитвай да запазиш онова, което не си струва.

— Лейн ще се съвземе, след като те загуби.

— Той е по-силен, отколкото изглежда, и има своята Лизи.

— Любовта на добра жена — Едуард отново отпи от чая. — Наистина ли звучи толкова горчиво, колкото си мисля?

— Повече няма нужда да бъдеш герой, Едуард. Остави нещата да вървят по реда си и вярвай, че всичко е предопределено и е както трябва. Но очаквам от теб да се погрижиш за брат си. И ти няма да ме разочароваш.

— Мисля, че ми каза да не бъда герой.

— Не ми отговаряй така. Знаеш какво искам да кажа.

— Е, мога само да кажа, че винаги съм се удивлявал на вярата ти.

— И твоята решителност винаги ти е помагала да постигнеш целта си?

Едуард вдигна чашата си в наздравица.

— Туше.

— Как разбра? — попита мис Аврора след малко. — Откъде знаеш?

— Имам свои начини, мадам. Може да съм повален, както казват, но все още съм с ума си — той смръщи вежди и се огледа. — Чакай малко, къде е онзи стар часовник? Онзи, който стоеше върху хладилника, преди да подновят кухнята.

— Онзи, който тиктакаше?

— Помниш ли звука? — двамата се засмяха. — Аз го мразех.

— И аз. Но току-що го дадох на поправка. Преди известно време се повреди и ми липсва. Странно е как се чувстваш изгубен без нещо, което ненавиждаш.

Той продължи да пие студения си чай на малки глътки, докато не изпи всичко.

— С баща ми случаят не е такъв.

Мис Аврора приглади краищата на престилката си.

— Не мисля, че има много хора, на които липсва. Има причина за всичко, което се случва.

Едуард стана и отнесе празната чаша до мивката. Остави я и погледна през прозореца. Гаражите бяха от другата страна на пътя, а отляво, долепен до къщата, бе бизнес центърът — крило, по-голямо от повечето големи частни къщи.

— Едуард, не мисли за това. Каквото има да става, ще стане.

Съветът може би бе добър, но не отговаряше на природата му. Или поне доскоро беше така.