Ангелският дял

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Scheisse! Meine Gute ein Finger! Ein Finger[21]…

Лейн излезе като стрела от къщата със Самюел Ти по петите, бърбънът се плискаше от чашата му и той изля с едно-единствено рязко движение течността в храстите, докато слизаше по каменните стъпала. Вдясно Лизи бе клекнала над дупка в лехата с бръшляна, едната й длан бе поставена на земята, а с другата отблъскваше Грета, която продължаваше да крещи на немски.

— Какво има? — запита той, като дотича.

— Лейн… — Лизи си свали шапката с периферия и вдигна поглед към него. — Лейн… имаме проблем.

— Какъв…

— Пръст — Лизи кимна към дупката в пръстта. — Мисля, че е пръст.

Лейн поклати глава, като че ли това щеше да помогне и да придаде смисъл на думите й. А после клекна и коленете му омекнаха. Наведе се, за да надникне по-добре в плитката дупка…

Господи… по дяволите. Беше пръст. Човешки пръст.

Кожата бе изцапана с пръст, но пръстът бе непокътнат и все още цял, освен това беше дебел, сякаш се е подул след отрязването или… откъсването, или каквото беше там. Нокътят бе равно подрязан и също толкова бял, колкото и плътта, а разрезът бе чист, месото вътре — посивяло, а бледото кръгче бе костта.

Но нищо от това всъщност не го интересуваше.

Важен беше златният пръстен.

Лейн разпозна тежкия златен пръстен.

— Това е пръстенът с печата на баща ми — каза безизразно.

— О… по дяволите — прошепна Самюел Ти. — Питай и ще ти бъде отговорено.

Лейн се потупа по джоба и извади телефона си, но не набра номер.

Вместо това вдигна поглед нагоре, нагоре, нагоре… и видя прозореца на спалнята на майка си директно над мястото, където бе заровен пръстът. Ръката на Лизи се озова на рамото му и го стисна и Лейн я погледна.

Без да откъсва очи от нейните, той се обърна към адвоката, изразявайки очевидното.

— Трябва да извикаме полицията, нали?

Джин и Пфорд също излязоха навън, а Самюел Ти вдигна ръка.

— Вие двамата се върнете в къщата.

Джин го изгледа.

— Какво става?

Лейн кимна. Нямаше нищо против сестра му да види пръста, но това не бе нещо, на което Пфорд да става свидетел. На него не можеше да му се има доверие.

— Ричард, моля те, заведи я вътре.

— Лейн? — Джин понечи да слезе още едно стъпало, но годеникът й я хвана за ръката. — Какво има, Лейн?

— Ще вляза след малко и ще ви обясня — което бе малко силно казано, защото самият той нямаше представа какво става. — Ричард, моля те.

Пфорд понечи да накара Джин да се прибере вътре, но тя се отскубна и затича през моравата на високите си токчета. Стигна до дупката, погледна вътре и ужасът, изписан на лицето й, го загрози.

— Какво е това? — попита.

Самюел Ти й помогна да запази равновесие и тихо й заговори. После я поведе към къщата и хвърли поглед през рамо.

— Ти ли ще се обадиш, или да го направя аз?

— Аз ще се обадя.

Лейн извади от джоба си телефона и отново набра често набирания в последно време номер на помощник-шерифа Рамзи. Разсеяно забеляза, че ръцете му треперят. Отвратителните изненади, лошите новини и посещенията на полицията в къщата започваха да се превръщат в нещо обичайно.

О, здравейте, полицаи, отдавна не сме се виждали. И за да се чувствате още по-добре дошли, сме ви направили паркинг точно тук, пред къщата.

Едно позвъняване. Две позвънявания…

— Канех се да ти се обадя — каза помощник-шерифът вместо поздрав. — Ще освободят тялото на баща ти за кремация утре…

— Не, няма.

— Моля?

Лейн концентрира вниманието си върху бледото парченце плът, изцапано с богатия чернозем на Кентъки.

— Намерихме нещо заровено. Точно под прозореца на майка ми. Ти и твоите колеги от отдел „Убийства“ ще поискате да се върнете тук.

— За какво говорим.

— За парченце от баща ми. Доколкото мога да кажа.

Съвсем кратка пауза — колкото един удар на сърцето.

— Не пипайте нищо. Тръгвам. Извикахте ли вече полицията?

— Не.

— Обадете им се.

— За да има кой да напише доклада.

— Да.

Лейн се засмя рязко.

— Вече знам процедурата.

И двамата затвориха, а Лейн отново коленичи на тревата и сега той, Лизи и Трета клечаха около дупката като край лагерен огън.

Миг по-късно от отворената входна врата на имението долетяха звуци от спор и изпълниха красивата утрин. Гласът на Джин бе най-силен, но този на Самюел Ти не й отстъпваше много.

Прекалено лошо, че не е бил убит.

Гласът и думите на Самюел Ти отекваха в ума му и много му се искаше да не бе изпразвал чашата си в живия плет до вратата.

Помисли си, че това тук можеше да промени играта. Оставаше да се види дали е добра новина… или лоша.

— Едуард — прошепна. — Едуард, какво си направил…

А в Огдън Едуард седеше в своето кресло като Арчи Банкър и отказваше да поздрави посетителя си както подобава.

— Няма причина да си тук.

Доктор Майкъл Калби му се усмихна мило. Той бе на трийсет и пет, но изглеждаше много млад, красивото му лице и гарвановочерната коса издаваха, че е наполовина иракчанин, кафявите му очи не пропускаха нищо и мятаха предупредително мълнии, ако решеше, че някой се опитва да го манипулира. Интелектът му бе толкова страховит, че завърши медицина още като тийнейджър, получи гражданство и започна да помага на баща си в практиката му.

Едуард бе техен пациент от години, но не бе плащал таксата си, откакто се върна в Шарлмонт. Но това като че ли не интересуваше Калби.

— Наистина нямам нужда от теб — продължи Едуард. — Десенът на вратовръзката ти от скрабъл[22] ли е?

Доктор Калби сведе поглед към шарената си копринена вратовръзка.

— Да. И ако нямаш нужда от мен, защо не станеш и не ме изпратиш до вратата като истински джентълмен, какъвто си?

— Живеем във времето на персоналните компютри. Не искам да рискувам да обидя мъжествеността ти. Това може да отприщи нежелани реакции в интернет.

Кимна към Шелби, която стоеше на заден план със скръстени на гърди ръце като състезател по смесени бойни изкуства, който преценява противника в очакване на битката.

— Тя каза, че си се препънал в конюшнята.

— Каза го вече пет пъти — Едуард посочи старомодната черна чанта в ръцете му. — Истинска ли е?

— На дядо ми е. И е пълна с разни неща.

— Не обичам близалки.

— Не обичаш много неща, доколкото чух.

Лекарят пристъпи напред и коленичи пред пантофите с монограм на Едуард, единствените, които прилягаха добре на стъпалата му заради изкълчения и подут глезен.

— Обувките ти са фантастични.

— Бяха на дядо ми. Чувал съм, че мъжете от Кентъки никога не купували нови, освен за съпругите си. Нашият гардероб, от друга страна, се състои само от меки, ръчно изработени обувки и рибарски принадлежности.

— Боли ли?

Разнебитеното тяло на Едуард се изви на стола, ръцете му стиснаха здраво страничните облегалки, а той бе принуден да стисне зъби.

— Не, никак.

— А сега?

Глезенът му бе извит в другата посока и Едуард изсъска:

— Това да не е отмъщение за думите ми, които издават, че съм женомразец?

— Значи признаваш, че боли.

— Само ако кажеш, че си демократ.

— Признавам го с гордост.

Едуард искаше да продължи размяната на реплики, но невроните му бяха претрупани с прекалено много сетивна информация и дори частица от нея не бе добра. Докато сумтеше и ругаеше, усещаше ясно присъствието на Шелби, застанала отстрани и гледаща представлението със смръщени вежди.

— Можеш ли да го опънеш? — запита Калби.

— Мислех, че е опънат.

След още два часа мъчения — окей, бяха по-скоро най-много две минути — доктор Калби седна на пода.

— Не мисля, че е счупен.

Едуард хвърли поглед на Шелби.

— Наистина ли? Представете си само.

— Разместен е.

Дясната вежда на Шелби се стрелна нагоре в изражение „нали ти казах“, а Едуард отново се обърна към лекаря.

— Намести го.

— Каза, че е станало в конюшнята? Как се върна тук?

— Вървях.

— Не е възможно.

— Пиян съм.

— Е, ще се наложи да те заведем при ортопед…

— Няма да отида в болница. Или ще го наместиш тук, или ме остави така.

— Не такова поведение бих препоръчал. Трябва да бъдеш…

— Доктор Калби, много добре знаеш какво съм преживял. Вече съм прекарал полагаемото ми се време в болница. Така че, не, няма да отида никъде с линейка!

— Ще е по-добре да…

— Primum non nocere.[23]

— Затова и искам да те заведа в града.

— Неписано правило: клиентът винаги е прав.

— Ти си мой пациент, не клиент. Така че моята цел не е твоето доволство, а подходящата грижа.

Но Калби замълча, отдръпна се малко назад и отново спокойно прегледа глезена, макар да не бе ясно дали прави медицински заключения, или чака пациентът му да възвърне здравия си разум.

— Не мога да се справя сам — заключи.

Едуард кимна към Шелби.

— Тя е по-силна от теб. И съм сигурен, че би искала да ми причини болка — нали, скъпа?

— Какво трябва да се направи, докторе? — запита тя и се приближи.

Калби гледаше втренчено право в лицето на Едуард.

— Ако няма пулс в dorsalis pedis artheria[24] или в tibialis posterior[25], отиваш в болница.

— Не знам какво е това.

— Ти започна да подхвърляш латински фрази. И това са условията ми. Ако ги отхвърлиш, ще си тръгна, но ще те предам на социалните като труден случай и тогава можеш да се забавляваш, справяйки се с тях.

— Няма да се осмелиш.

— Искаш ли да провериш? — бе спокойната му реплика.

„Наивен, друг път“, помисли си Едуард.

— Трудно е да се спори с теб, докторе.

— Само защото се държиш нелепо.

И ето така след няколко секунди дънките му бяха смъкнати до мършавите му бедра, нараненият крак — прегънат в коляното, а Шелби го бе възседнала и хванала здраво подколянното му сухожилие. Заради нараняванията на бедрото му кракът му не можеше да стои в изправено положение или поне бе така според добрия лекар.

— Ще дръпна на три.

Едуард се приготви да посрещне болката, като гледаше… право в зрелищното задниче на Шелби. Е да, такъв бе крайният резултат, когато си изкарваш прехраната с физическа работа и си на двайсет и нещо.

Домашният телефон, закрепен на отсрещната стена, зазвъня.

— Три…

Едуард изпищя и се чу силно щракване. Болката обаче бързо утихна до тъпа. И докато Едуард дишаше дълбоко, доктор Калби отново прегледа крака му.

— Пулсът е силен. Изглежда, че избегна екзекуцията — лекарят се изправи на завидно силните си крака. — Но този инцидент повдига по-важния въпрос как и къде ще се възстановиш.

— Тук, в това кресло — изстена Едуард. — Очевидно съм в него.

— Вече трябва да си по-добре. И не трябва да се лекуваш сам с алкохол. И трябва…

— Думата „трябва“ не е ли съвременната анатема? Мислех, че няма да има повече „трябва“.

— Популярната психология не ме интересува. Интересува ме това колко слаб си в момента.

— Което означава, че не може да става и въпрос за рецепта за болкоуспокояващи. Тревожиш се да не би и втори член на моето семейство да привикне към наркотиците ли?

Калби го разбра съвсем правилно.

— Аз не лекувам майка ти. И те уверявам, че нямаше да оставя нещата така, ако бях неин лекар.

— Но партньорът ти е.

— Не за дълго — Калби изруга, наведе се и взе чантата си. — Съветвам те да се подложиш на рехабилитация…

— Няма да стане…

— … за да възвърнеш силите си. Съветвам те също да се подложиш на лечение заради алкохола…

— … защото не вярвам в лекарите…

— Последното, което трябва да направиш…

— … и няма нищо нередно…

— е да добавиш и алкохол към тази смесица.

— … в моето пиене.

Доктор Калби извади визитна картичка от задния си джоб. Подаде я на Шелби и нежно каза:

— Вземи я. На нея е написан мобилният ми номер. Ако продължиш да живееш с него, ще се наложи да ми се обадиш отново и ще можем вече да минем без посредници.

— Не живея с него — отвърна тя тихо. — Работя тук.

— Моите извинения за предположението — Доктор Калби погледна Едуард. — Ти също можеш да ми се обадиш. И не… няма нужда да си правиш труда. Знам, че ще кажеш, че няма да го направиш.

Вратата се затвори и след миг колата му потегли. И в тишината Едуард сведе поглед към крака си, който сега бе в правилно положение, а не под ъгъл, на една страна. По някаква причина се замисли за придвижването от конюшнята дотук, как се облягаше на Шелби, разбитото му тяло, оставило тежестта си върху нейната крехка физика.

Телефонът отново започна да звъни и Шелби му хвърли поглед.

— Искаш ли да…

— Съжалявам — каза той грубо. — Улавяш ме в такъв момент от живота ми, в който съм точно като баща ти.

— Ти не си ме молил да се грижа за теб.

— Защо тогава го правиш?

— Все някой трябва да го направи.

— Всъщност, не. И може би трябва да се запиташ дали да не напуснеш.

— Имам нужда от тази работа…

Той срещна погледа й и нещо в изражението му я накара да млъкне.

— Шелби. Ще бъда честен с теб. Нещата… оттук нататък ще стават само по-лоши. По-трудни.

— Тогава не пий толкова много. Или спри.

— Не за това говоря.

Е, нима не бе джентълмен. Опитваше се да спаси нейния живот, докато неговият вървеше към катастрофа. И по дяволите, искаше му се това звънене да престане.

— Едуард, пиян си…

Телефонът най-сетне замлъкна, а той можеше само да клати глава.

— Със семейството ми се случиха разни неща. Неща…. които ще излязат на бял свят. Няма да стане по-добре, отколкото е сега.

Проблемът с глезена бе най-малкият.

Отвън спря кола и той изви очи към тавана.

— Калби сигурно си е забравил добрите маниери.

Шелби отиде до вратата и я отвори.

— Някой друг е.

— Ако е дълга черна лимузина и на задната седалка има жена, облечена в розови дрехи от „Шанел“, кажи им да…

— Мъж е.

Едуард се усмихна студено.

— Поне знам, че не баща ми идва да ме види. Добре се погрижиха за това малко главоболие.

Едуард погледна към отворената врата, видя кой е и смръщи вежди.

— Шелби. Ще ни извиниш ли за момент? Благодаря ти.