Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Едуард би могъл да прекара останалата част от посещението си, наблюдавайки как Сътън и майка му седят една до друга на онзи копринен диван. Противно на студената връзка между Лейн и жената, която ги бе родила, Едуард почти не изпитваше горчиви чувства към майка им, най-вече защото работата с баща му го бе накарала да изпитва уважение към нея заради всичко, което Малката В. Е., както я наричаха, е била принудена да търпи.

Защо да не потърсиш утеха в шишенцата с лекарства?

Особено ако са ти изневерявали, ако са ти се присмивали и не са те смятали за нещо по-ценно от ваза „Тифани“ в собствения ти дом.

И сега изглежда сестра му Джин щеше да падне в същия капан.

Сътън от друга страна… Сътън никога не би направила нещо подобно, никога не би сключила брак по сметка само за да си осигури специален начин на живот. Всъщност тя не се нуждаеше от мъж, който да определя коя е. Не, какъв бе нейният план за собствения й живот? Тя щеше да управлява международна корпорация.

Сякаш разбрала, че той мисли за нея, Сътън хвърли бърз поглед към Едуард, после отново обърна вниманието си към майка му.

Погледът му се задържа върху косата й, върху това как бе вдигната, откривайки шията и лицето. Обеците й бяха големи перли, окачени на блестящи диаманти, и обхванат за миг от неприязън, Едуард се замисли дали онзи противен Дагни не й ги бе подарил. Наистина подхождаха на бледосиния й костюм, но подобни безстрастни бижута не разкриваха истинската й красота.

Тя изглеждаше по-добре с рубините.

Неговите рубини.

Но независимо дали носеше съкровища от Ориента, или от Бирма, подарък от истински ухажор или от незначителна бележка под линия в любовния й живот, тя винаги бе пленително красива. Ето, вижте я — главен изпълнителен директор на „Сътън Дистилъри Корпорейшън“. И въпреки това бе достатъчно тактична и добре възпитана да говори внимателно с объркана и изгубена душа като майка му. Но когато приключеше посещението си тук? Щеше да се върне в лимузината си в своя син като лунна светлина върху снежно поле костюм и с вероятно неподарените от губернатора перли и щеше бързо да поднови работата със старшите си изпълнителни служители, с мениджърите по продажбите, може би с японския инвеститор, чиято любезна оферта да купи компанията, ще бъде отхвърлена с очарователно, но недвусмислено не.

Да, идвайки насам, бе чул по радиото, че тя поема ръководството на семейния бизнес. И този бизнес не би могъл да премине в по-добри ръце…

В приемната влезе някакъв мъж, погледна Едуард и приближи… въпреки неподдържаната му брада и износените дрехи, Едуард би познал брат си Максуел навсякъде. Но пък той имаше причина за това.

— Едуард — каза човекът сковано.

— Макс, изглеждаш добре, както винаги — отвърна сухо Едуард. — Но ще ме извиниш, трябва да тръгвам.

— Предай поздрави на Моуи.

— Разбира се.

Едуард заобиколи брат си и закуцука напред, за да влезе в приемната. Щеше да бъде наистина невъзпитано дори за задник като него да не поздрави майка си, преди да си тръгне.

Но нямаше представа какво ще й каже.

Сътън първа вдигна поглед, когато той приближи до дивана. После и майка му направи същото.

Докато той търсеше подходящите думи, майка му се усмихна красиво като дама от портрет на Томас Съли[55].

— Колко е хубаво, че служителите идват да поднесат съболезнования. Как се казваш, синко?

Сътън пребледня, а Едуард наведе глава.

— Ед, госпожо. Това е името ми.

— Ед? О, аз имам син, който се казва Едуард — ръката й се придвижи плавно към Лейн, за да покаже кой е този син, а по израза на горкия Лейн личеше, че би предпочел да се провали в земята. — А къде в имението работиш?

— В конюшните, мадам.

Очите й бяха сини като очите на Едуард и красиви като блестящото утринно небе в ранно юлско утро, но и замъглени като стъклото на прозорец в мразовит ден.

— Баща ми обичаше конете си. Когато отиде на небето, там ще има много чистокръвни коне, които да язди.

— Сигурно ще има. Моите съболезнования, мадам.

Той се обърна и тръгна към вратата. Докато правеше няколкото крачки до вратата, които му се сториха безкрайно дълго разстояние, той я чу да казва:

— О, и горкият човек е куц. Баща ми винаги помагаше на бедните и нещастните.

Мина доста време, преди съзнанието на Едуард да се завърне оттам, където за миг се бе изпарило, и той откри, че е излязъл през главния вместо през задния вход на кухнята, където бе паркирал пикапа на Шелби.

Всъщност, стоеше на входното стълбище на Ийстърли, удивително красивата гледка към реката под хълма бе нещо, което бе успявал да пренебрегва през цялото време, докато живееше в къщата — както като дете, така и като младеж, и по-късно като ръководител на компанията.

И въпреки това, докато очите му оглеждаха всичко, той не бе зашеметен от природната красота или вдъхновен от простора, който се разкриваше пред него, нито изпитваше тъга за онова, което бе загубил и което не притежаваше в момента. Не, онова, което се появи в главата му… бе, че майка му, смятайки го за работник в конюшните, не би одобрила, че е излязъл през главния вход. На персонала бе разрешено да използва определени врати, всички от задната страна на къщата.

Той бе излязъл през официалния вход.

Чувстваше, че краката не го държат, но пристъпи една крачка надолу. После още една. И накрая стъпи на паважа, покриващ извития като дъга път и паркинга.

Повлече крака напред по пътеката, която водеше до задната част на голямата бяла къща, към чужд пикап, който му бе зает с щедростта на член от семейството.

Или поне каквато човек очаква от член на семейството си.

— Едуард… Едуард!

Разбира се, помисли той, докато продължаваше да върви. Със сигурност не можеше да избяга толкова лесно.

Сътън изобщо не се затрудни да го настигне. И докато докосваше ръката му, той искаше да продължи, но краката му спряха. Както винаги, плътта му избираше да се подчини на нея, не на нещо друго или на някого другиго, включително и на него самия. И ооо, тя бе зачервена от неудобство, дишаше прекалено бързо за краткото разстояние, което бе изминала, очите й бяха широко отворени.

— Тя не те позна — каза Сътън. — Тя просто… не те позна.

Господи, колко красива беше. Тези червени устни. Тъмната коса. Високото тяло със съвършени пропорции. Той я познаваше толкова отдавна, беше си представял, че е с нея толкова дълго, човек би помислил, че няма какво ново да открие. Но не, не беше така.

Фантазиите, в които той бе с нея, обаче трябваше да го поддържат и занапред. Развитието на събитията и нещата, които се случваха в имението, подсказваха, че тези фантазии ще бъдат всичко, с което ще разполага за много дълго.

— Едуард… — гласът й пресекна и той усети болката й сякаш бе негова. — Едуард, съжалявам.

Той затвори очи и се засмя дрезгаво на себе си.

— Имаш ли някаква представа колко обичам да слушам това? Как устните ти произнасят името ми? Всъщност е много тъжно.

Когато отново отвори очи, видя, че тя се взира смутена в него.

— Не съм на себе си — чу се да казва той. — В момента не съм на себе си.

Всъщност имаше чувството, че в главата му разни неща падат от местата си по рафтовете, огромни тежки контейнери се удрят в основата на черепа му, а съдържанието им се разсипва и се чупи на парчета.

— Моля? — прошепна тя. — Какво?

— Ела с мен — каза той и я хвана за ръката.

Едуард я водеше нанякъде, а Сътън го следваше с разтуптяно сърце. Искаше да попита къде отиват, но изразът на лицето му бе като на някой, изцяло завладян от натрапчива мисъл, и тя не проговори. Освен това не я бе грижа. Гаража. Полето. Реката.

Където и да е. Макар да бе откачено.

Просто… не можеше да му се противопостави.

Както обикновено.

Когато завиха към гърба на къщата, видяха неколцина келнери да се мотаят до кухненската врата против насекоми, развързаните папийонки висяха около вратовете им, тук-там се виждаха огънчетата на цигари и няколко хладилни чанти, всичките в червения цвят на Университета на Кентъки, готови да бъдат натоварени в камион „Форд“.

Едуард ги подмина и продължи към бизнес центъра.

Нямаше лъскави автомобили, паркирани пред дългата стена. Зад прозорците не се виждаха светлини, макар че може би причината за това бяха спуснатите завеси. Нямаше хора, които да влизат или излизат.

И за него нямаше проблем да влезе, след като набра кода и вратата се отключи.

Въздухът вътре бе прохладен и сух и тъмнината, съчетана със сравнително ниските тавани, създаде у нея впечатлението, че влиза в пещера… Много хубава пещера с дебели килими и картини, рисувани с маслени бои, окачени по стените, и кухня на самообслужване, за която бе чувала, но сама никога не бе използвала.

— Какво ще правим? — попита тя, следвайки го, докато той куцаше пред нея.

Той не отговори. Отведе я в заседателната зала… и затвори вратата.

После я заключи.

В стаята бе включено само аварийното осветление в ъглите, тъмносините завеси бяха спуснати и прилягаха толкова плътно, сякаш бяха затворени с ципове, върху лакираната маса нямаше нищо, освен красиво подредените цветя в центъра, които изглежда не бяха подновявани няколко дни.

Имаше дванайсет кожени стола.

Той блъсна настрани един стол до тясната страна на масата, после се обърна към нея. Приближи и сведе поглед към тялото й.

Когато усети пристягане в дробовете си, сякаш се задушаваше от познато вълнение, тя вече знаеше точно защо са тук… и знаеше, че няма да лиши нито себе си, нито него от това.

Нямаше смисъл. Но тя бе отчаяна, както и той, и понякога първичната страна надвиваше логиката и инстинкта за самосъхранение.

— Искам те — каза той, а очите му я оглеждаха, горещи и жадни. — Бих ти казал, че имам нужда от теб, но тази истина ме плаши прекалено много, за да я изкажа на глас.

Тя протегна ръце към него. Или може би той към нея.

Господи, колко жадна и настоятелна бе целувката му, докато едната му ръка се спря върху врата й, а другата се обви около кръста й. С рязко движение той я избута назад, докато тя усети, че бедрата й опират в масата.

— Можеш ли да се повдигнеш? — изръмжа той, почти допрял устни в нейните. — Аз не мога да те вдигна.

Както обикновено при Брадфордови, всичко беше от най-високо качество и макар Сътън да бе доста тежка, масата изобщо не помръдна, когато тя седна върху нея.

Ръцете на Едуард повдигаха полата й все по-нагоре, докато той я целуваше все по-нетърпеливо. После ръцете му се плъзнаха по-нагоре между бедрата й, пръстите му проследиха извивките на тялото под блузата й и смъкнаха сакото „Армани“, което носеше. Сътън сама разпусна косата си.

Копчетата на блузата й сякаш се разкопчаваха сами под сръчните му пръсти, после той смъкна презрамките на дантеления й сутиен и откри гърдите й, наведе се и облиза зърната й, после започна да ги смуче, усилвайки неудържимото й желание. Тя се отпусна назад върху полираната заседателна маса, а той се наведе още повече, покривайки я с тялото си.

Ръцете му се вдигнаха бързо и обхванаха гърдите й, а бедрата му се движеха, притиснати в нейните, като я галеха с пениса му, толкова твърд, че тя не можеше да прецени дали е свалил панталоните си. Полата й не остана дълго на мястото си. Когато тя се повдигна, за да притисне устни в неговите, Едуард използва момента, разкопча полата й и я смъкна.

После махна и чорапите й.

После бикините.

После устните му се отделиха от гърдите й… и се преместиха другаде.

Оргазмът й беше толкова силен, че главата й се блъсна в твърдата маса, но Сътън не забеляза. Тя разпери ръце с притиснати в полираната повърхност длани и извика името му, без да се сдържа.

Никой нямаше да разбере.

Никой нямаше да чуе.

И след като бе прекарала цял ден в управление на корпорацията, след като решително бе отстранила от съзнанието си притесненията за баща си, за да бъде професионалистката, която искаше и трябваше да бъде в кабинета си, след като бе отричала чувствата си към Едуард толкова дълго, нямаше да се сдържа повече.

— О, господи…. толкова си красива!

Когато го чу да говори, тя повдигна глава. Той се взираше в нея с пламнал поглед, а ръцете му не се отделяха от гърдите й.

После, сякаш отгатнал желанието й, той се изправи и посегна към ципа на панталона си.

Тя седна и посегна да свали ризата му, ръцете й несръчно се опитваха да разкопчаят копчетата…

— Не, не, не махай ризата.

Не искаше да спори, но усети как пенисът му се притиска и после влиза в нея.

Сътън отново извика, после Едуард се отпусна върху нея, движеше се бързо и силно, тласъците местеха тялото й върху масата и тя обви кръста му с крака, за да се задържи близо до него.

Тя не искаше той да е с ризата. Не искаше да съществува причината, поради която той не искаше да я махне. Искаше да бъде свободен като нея.

Но щеше да се задоволи с това, което й даваше. И нямаше да иска нищо повече.

Скоро оргазмът на Едуард бе толкова силен, колкото и нейният, тя чуваше дрезгавия му глас в ухото си, името си, което той изричаше през стиснатите си зъби, стоновете му, които се сливаха с нейните.

Сякаш измина цяла вечност, която й се стори много кратка, преди той да се отпусне неподвижно върху нея.

И в този миг за пръв път, откакто Едуард я хвана за ръка и я доведе в бизнес центъра, тя си спомни, че той не е толкова силен, колкото бе преди.

Когато се отпусна върху нея, той не тежеше много, а дишането му остана неравномерно доста дълго.

Тя свали сключените си крака, обви го с ръце, затвори очи и го притисна към себе си.

Изглеждаше най-естественото нещо на света да отвори сърцето си за него, без да промълви и дума — колкото и хубаво да бе изживяването, то без съмнение бе откраднат миг и щеше да й се наложи отново да приеме отбранителната си позиция, заедно с дрехите, които щеше да облече…

Той прошепна нещо в ухото й, но тя не го разбра.

— Какво? — шепнешком попита тя.

— Нищо.

Едуард спря въпросите й с още целувки. После отново се раздвижи в нея, пенисът му все още бе твърд, устните му все още се притискаха силно в нейните, той още я искаше.

Незнайно защо очите й се насълзиха.

— Защо имам чувството, че се сбогуваш?

— Шшш… — каза той и продължи да я целува.