Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Докато Лейн бе в града, за да провери как стои въпросът с полицата, опитвайки да събере малко пари, Джеф очакваше с надежда триумфалното му завръщане пред Ийстърли. Слънцето грееше в лицето му, а камъните на стъпалата под задника му топлеха като фурна. Вече започваше да мисли за достойнствата на слънцезащитния крем „Копертон“, когато чу двигателя на поршето в подножието на хълма. След малко Лейн спря колата пред къщата и слезе.

Джеф не си направи труда да попита. Разбра всичко от израза на лицето му.

— Значи нищо не излезе?

— Нищо.

— По дяволите — Джеф се изправи и изтупа дъното на панталона си. — Слушай, трябва да поговорим.

— Може ли да почакаш една минута?

Джеф кимна и Лейн каза:

— Чакай тук. Веднага се връщам.

Минута и половина по-късно Лейн излезе от къщата.

— Ела с мен.

— Това чук ли е? — попита Джеф, смръщил вежди.

— Да. И гвоздей.

— Ще поправяш ли нещо? Не се обиждай, но не си точно от най-сръчните. Аз го знам със сигурност. И аз не съм от тях, живели сме дълго заедно.

Лейн отиде до колата си и се наведе над вратата на пътника. Отвори жабката и…

— Чакай, това пистолет ли е? — настоятелно попита Джеф.

— Да. Наистина си наблюдателен. Хайде.

— Къде отиваме? И ще мога ли да се върна без чужда помощ, когато приключим?

Лейн тръгна през двора, но посоката, в която се отправи, не подсказваше накъде се е запътил. Освен ако не отиваше в гората. За да застреля стария си съквартирант.

— Лейн, попитах те нещо? — Джеф не получи отговор, но продължи да следва приятеля си. — Лейн.

— Разбира се, че ще можеш да се върнеш.

— Наистина не ми е необходимо да ме плашиш.

— Значи сме двама.

Лейн стигна гората и продължи да върви навътре сред кленовите и дъбовите дървета, а Джеф го следваше само защото искаше да разбере какво, по дяволите, е решил да прави.

След още петдесетина метра Лейн спря и се огледа.

— Тук е добре.

— Ако ме принудиш да изкопая гроба си с голи ръце, това наистина е краят на приятелството ни.

Но Лейн отиде до едно изсъхнало дърво, чиито голи клони и частично изгнил ствол контрастираха с пищната зеленина на всичко останало край тях. Сложи пистолета в джоба на лененото си сако, извади някакви хартии… и ги прикова към гниещата кора.

После се върна до мястото, където Джеф стоеше като замръзнал, пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова силно, че прапрабабата на Джеф го чу в гроба си. Чак в Ню Джърси.

— Фор! — изкрещя Лейн.

— Това не е ли от голфа…

Бум! Бум! Бум, бум, бум, бум!

Лейн бе отличен стрелец. Куршумите разкъсаха хартията на разлитащи се бели късчета, които падаха върху гниещите листа и яркозелената трева под дървото.

Когато най-сетне дулото на пистолета се отпусна към земята, Джеф погледна към приятеля си.

— Човече, съвсем си откачил заради тази застраховка. Кажи ми какво беше това, искам да знам от празно любопитство.

— Полицата за седемдесет и пет милиона доларовата временна застраховка живот на баща ми като главен ръководител, сключена чрез „Мас Мючуъл“. Оказва се, че е спрял да плаща вноските, така че в един хубав ден полицата се оказала невалидна.

— Добре. Хубаво е да го знам. Ако искаш да знаеш, повечето хора просто биха изхвърлили това нещо. Само казвам.

— Да, но така се чувствам много по-добре и ми дойде до гуша от лоши новини — Лейн се извърна към Джеф. — Искаше да ми казваш нещо.

— Имаш ли още патрони в това нещо.

— Не. Пълнителят е празен.

Лейн направи някакви сложни движения с пистолета и показа на Джеф нещо, което се плъзна в ръката му, и да, наистина изглеждаше празно. Не че Джеф разбираше нещо от пистолети.

— Е? — попита отново Лейн.

— Реших да приема предложението ти, Джон Уейн.

Лейн почувства такова облекчение при думите на съученика си от колежа, че затвори очи и отпусна рамене.

— Исусе, благодаря ти…

— И ти намерих два милиона и половина.

Лейн дръпна стария си съквартирант към себе си и го прегърна силно. После го блъсна назад.

— Знаех си, че ако чакам достатъчно дълго, ще чуя и добра новина. Знаех си.

— Не се радвай толкова — отдръпна се Джеф. — Има известни условия.

— Кажи ги. Каквито и да са.

— Първо, справих се с изтичането на информацията.

— Какво? — примигна Лейн.

— Утре сутринта ще прочетеш във вестника, че онова, което е изглеждало като отклонени фондове, всъщност е било част от проект за разнообразяване на дейността, одобрен от главния изпълнителен директор Уилям Болдуин. Проектът бил неуспешен, но лошите бизнес решения не са незаконни в корпорациите, които са частно притежание.

Лейн премисли няколко пъти думите, за да се увери, че е разбрал правилно.

— Как ще го направиш?

Джеф погледна часовника си.

— Ако наистина искаш да разбереш, осигури ми кола за пет часа днес. И не някоя от вашите коли — не трябва да е нещо специално. Ще ти покажа.

— Дадено. Но… о, невероятно.

— Реших, че искам да направя вложение в малката ви компания за бърбън — той сви рамене. — Ако има федерално разследване при всички тези лоши новини в пресата? Ще забави продажбите в това време на фейсбук и туитър, в които всеки се прави на моралист и осъжда всички и всичко. И ако ми трябва нещо, за да обърна хода на нещата за организацията, то е време. Приходите от продажбите ми дават това време. Разследването отнема време. И ти си прав. Дяловете се държат единствено от членове на твоето семейство. Ако компанията има дългове, банкрутирате и това е краят. Баща ти ви е подредил така, никой друг.

— Много се радвам, че виждаш нещата като мен. А двата милиона и половина за членовете на управителния съвет?

Джеф извади от джоба си малък, сгънат на две чек и го подаде на Лейн.

— Ето.

Лейн го взе и го отвори. После погледна приятеля си.

— Това е твоята сметка.

— Казах ти. Инвестирам в бизнеса ви. Това са истински пари и чекът е на твое име, така че засега можеш да не го документираш официално. Плати им като на частни лица.

— Не знам как да ти благодаря.

— Не бързай. Ще ти кажа. Завърших анализа и проследих всички пари и всички отклонени средства, включително онзи заем от „Проспект Тръст“, в личната сметка за издръжка на домакинството ви са сто седемдесет и три милиона осемстотин седемдесет и девет хиляди петстотин и единайсет долара. И осемдесет и два цента. Разбира се, осемдесет и двата цента са били решаващи за сделката.

Сумата беше толкова голяма, че тялото на Лейн възприе мислената представа за нея като физически удар. Но най-после бяха стигнали до дъното.

— Надявах се, че… е, значи това е.

— Готов съм да участвам в съвета ви временно и да оправя всичко. Ще трябва да освободя висшите служители. Всички…

— Снощи прегледах договорите им. Във всичките има клауза, която позволява да бъдат прекратени по всяко време. Така че можем да ги освободим за това, че не са предотвратили проекта за разнообразяване на дейността, което е основателна причина, и дори ако в новините твърдят, че става дума за нещо друго, те няма да има какво да кажат. Не и ако не искат Да си получат заслуженото, а те със сигурност няма да го искат. Никой не наема доносници.

— Може да го направят неофициално.

— Аз ще се справя с тях. Обещавам ти.

— Добре тогава — кимна Джеф. — Целта ми е всичко да върви без забавяне, паричните постъпления да не спират и управлението да се стабилизира. Защото точно сега, като се има предвид каква е мотивацията на служителите, някой може да направи злонамерени опити за поглъщане на компанията ви. И нямаме възможност да забавяме доставки, плащане на сметки и поддържане на производството. Работниците ви имат нужда от положителна мотивация.

— Амин.

Лейн се обърна и тръгна през гората към къщата.

— Къде отиваш? — извика Джеф.

— За колата — Лейн продължаваше да върви, обзет от безпричинен страх, че Джеф може да се откаже. — Ще отидем в града още сега и…

— И в замяна искам заплата от два и половина милиона долара и един процент от компанията.

Джеф изрече думите така, сякаш хвърляше гранати, но Лейн само махна с ръка, продължавайки да бърза през гората.

— Дадено — каза той през рамо.

Джеф хвана Лейн за ръката и го обърна към себе си.

— Чу ли какво казах? Един процент от компанията.

— Ти не чу ли какво казах аз? Дадено.

Джеф поклати глава и повдигна очилата на носа си.

— Лейн. Компанията ви дори в това затруднено положение може би струва три до четири милиарда, ако някоя друга компания иска да я придобие. Говорим за сума между трийсет и четиридесет милиона в зависимост от оценката. В замяна на начална инвестиция от два и половина.

— Джеф — Лейн продължаваше да говори със същия рязък тон. — Твоите пари са всичко, което имам в тази помийна яма от дългове и освен това не знам как се управлява компания. Ти искаш един процент, за да бъдеш временен главен изпълнителен директор? Чудесно. Прекрасно. Заповядай.

Лейн продължи да бърза напред, а Джеф се опита да не изостава.

— Честна дума, ако знаех, че ще се съгласиш толкова лесно, щях да искам три процента.

— А аз щях да ти дам пет.

— Да не би да разиграваме сцена от „Хубава жена“[66]?

— Не искам да мисля по такъв начин, ако нямаш нищо против. Това е враждебно отношение на работното място. Може да ме съдиш. О, и още едно нещо от моя страна. — Излязоха от гората и тръгнаха по ниско окосената трева. — Ще искам съветът да ме назначи като председател. Така ще бъде по-лесно да работим. И за двама ни.

— Харесвам подхода ти, Брадфорд — кимна към пистолета Джеф. — Но мисля, че може да оставиш това в жабката. Като твой временен главен изпълнителен директор, бих искал да преминем към по-спокоен тон, ако нямаш нищо против. Втората поправка на Конституцията[67] е чудесна, но има някои основни управленски методи, които бих искал да приложа, преди да се стигне до нея.

— Няма проблем, шефе. Няма никакъв проблем.