Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

„Бъркли Седжуик“ бе един от трите най стари бижутерийни магазини в Съединените щати. Сгушен сред жилищни сгради с магазини на приземния етаж, той се помещаваше в стар викториански дом, който имаше метални решетки на всички прозорци, охранителни камери под всички стрехи и бивш войник от специалните части за охрана.

Джин се бе наслаждавала на моментите, в които имаше възможност да опознае мъжа с униформата. Както и без нея.

Когато паркира „Фантома“ на паркинга зад магазина, тя имаше чувството, че всички тези игри и забавления са ставали преди милион години. Беше осем часът, така че паркингът бе празен, като изключим огромния черен джип с черна тапицерия, чийто регистрационен номер, за голямо съжаление, беше на Университета на Кентъки.

Това наистина бе единственото нещо, което не харесваше у собственика Райън Бъркли.

Магазинът бе затворен за обикновени посетители, но тя не за пръв път идваше след работно време и преди още да почука на заключената, подсилена с решетка задна врата, Райън отвори.

— Много се радвам, че се обади — каза той, когато тя приближи.

Райън бе пряк наследник на основателите и тъй като тя се намираше в подобно положение по отношение на семейния бизнес на Брадфордови, винаги бе чувствала особено родство с него. Но близостта приключваше с това, като изключим факта, че от време на време тя купуваше бижута от него. Въпреки че Райън бе висок и мускулест като бивш баскетболен състезател от първа дивизия — за съжаление в отбора на Университета на Кентъки — и въпреки факта, че имаше красиво лице, страхотна прическа и очи, които отиваха на цветовете на университета му, между тях никога не бе имало нищо.

Райън бе добър човек, женен за бивша Мис Кентъки и се интересуваше единствено от съпругата, децата и магазина си.

— Не бих се доверила на друг — каза тя, докато влизаше.

След като заключи вратата, Райън я преведе през кабинета си и складовото помещение, сякаш не искаше никой от обикновените клиенти да види по-неофициалните помещения на магазина. Истинският салон за посетители беше издържан в тъмносиньо, с дебел килим от фина като кадифе материя и тъмносини завеси от истинско кадифе, които бяха спуснати, за да осигурят дискретност. Покрай двете стени на дългото тясно помещение се простираха редици витрини — стъклени кутии, сложени върху постаменти — и невероятните скъпоценни камъни светеха и примигваха, привличайки вниманието в светлината на старинните полилеи и скритото осветление на витрините.

Райън сплете големите си ръце.

— И така, кажи ми какво мога да направя за теб.

— Имаш ли шампанско?

— За теб? Винаги. „Дом Периньон“ — розе?

— Знаеш какво харесвам.

Когато той отново влезе в помещенията зад магазина, тя тръгна бавно покрай бижутата, сложени в подплатени с кадифе кутии. Милиони долари бяха изложени под формата на гривни на „Картие“, брошки на „Тифани“, пръстени с камъни, големи колкото нокътя на палеца й.

Имаше дори зашеметяваща огърлица „Шлумбергер“[76] от розови и жълти сапфири, тюркоази и диаманти. Късните шейсет години.

— Винаги избираш най-доброто — каза Райън, приближавайки с високата чаша шампанско. — Тази току-що я получих.

— От разпродажбата на „Кристис“ миналия месец ли е?

— Да.

— Платил си деветстотин и осемдесет хиляди и нещо с процента на аукционната къща. Колко е оскъпяването? Защото мисля, че си платил твърде много.

Той се засмя.

— Знаеш ли, ако някога ти омръзне да стоиш вкъщи, винаги можеш да дойдеш при мен като консултант.

— Това е просто хоби.

Той имаше право, тя бе обсебена от бижутата и винаги следеше всеки каталог на „Кристис“ и „Сотбис“ за къщите им в Ню Йорк, Женева и Хонконг. В миналото често бе купувала различни неща.

Но вече не.

Джин го погледна.

— Трябва да направиш нещо за мен съвсем дискретно.

— Винаги — той посочи два стола, които бяха сложени до витрината с диамантите. — Ела, кажи ми какво ти трябва.

Тя го последва, седна и сложи чашата си върху стъклената кутия. Свали годежния си пръстен и го вдигна към него.

— Искам да махнеш този камък и да го смениш с цирконий.

Райън взе пръстена, но не погледна диаманта.

— Защо просто не ти направя копие? Можеш да го имаш утре в десет сутринта…

— Искам да купиш камъка от мен. Тази вечер. И да ми платиш със злато.

Райън се облегна назад и сложи пръстена на края на показалеца си. Все още не го поглеждаше.

— Джин, отдавна си моя клиентка, но не съм сигурен…

— Мисля, че е почти безцветен. Има съвсем малко примеси. Виждам печат на „Хари Уинстън“ и мисля, че го е купил нов. Каратите са малко под двайсет или малко над двайсет. Стойността е около милион и половина — знам, че е малко по-висока от цената на едро, но първо, аз съм редовна клиентка и второ, знам, че следиш вестниците. Възможно е да се наложи да продам някои от колекциите на майка ми и ако не искаш да се обръщам към аукционната къщи в Ню Йорк, дай ми добра цена в тази сделка.

Той продължи да гледа нея, не пръстена.

— Не е толкова просто, както мислиш. Има данъчни усложнения…

— За мен, не за теб. И пръстенът е мой. Беше ми даден при годеж и вчера аз се омъжих за Ричард Пфорд. Дори ако утре се разведем, този пръстен по закон остава мой.

— Въпреки това ме молиш да извърша застрахователна измама. Пръстенът сигурно е застрахован. Ричард не го е купувал от мен, но няма начин толкова скъп предмет да не е застрахован.

— И това е мой проблем, не твой. И за да улесня нещата, ти казвам още сега, че ще прекратя полицата каквато и където и да е. Нямаш причина да се съмняваш, че ще го направя и нямаш начин да разбереш, ако не го направя.

Най-сетне той обърна поглед към камъка, като го гледаше с невъоръжено око.

— Това е добра сделка и за двама ни — каза тя.

Райън се изправи.

— Нека го погледна под микроскопа. Ще трябва обаче да го извадя от обкова.

— Направи каквото трябва.

Без да взема чашата си с шампанско, тя го последва в задната стая, която се използваше за частни консултации през работно време, обикновено с мъже, които купуваха диаманти за приятелките си.

Ричард, стиснато копеле, помисли тя. Най-добре за теб е камъкът да е истински.

В същото време в Ийстърли Лейн влезе в кухнята и тръгна към звука от ножа върху дъската за рязане, където мис Аврора бързо режеше торба моркови на съвсем еднакви кръгчета, дебели по половин сантиметър.

— Добре — каза той. — Значи на вечеря ще бъдем ти, Лизи, аз, Джон и Джеф. Не мисля, че Макс ще дойде и нямам никаква представа къде са Джин или Амелия.

За да убие времето, докато Ленгхе преглеждаше документацията на Рембранд, Лейн слезе до редицата къщички, за да се опита да говори с Макс. Когато откри, че брат му спи дълбоко, той опита да се свърже с Едуард, но не получи отговор и тъй като не знаеше кога потенциалният му противник в играта на покер ще му даде отговор, той не искаше да напуска имението.

— Вечерята е готова и чака — каза мис Аврора и посегна да вземе още един морков от торбата. — Направих телешко печено с картофено пюре и варен боб. Това е за Гари. Моето пюре е единственото зеленчуково ястие, което той яде — ще му го занеса по-късно.

— Останал ли ти е някакъв пунш?

— Направих пресен. Реших, че вие, момчетата, ще сте гладни.

Лейн опря длани върху гранитната плоча и загледа как мис Аврора движи ножа като метроном, поставен върху пиано, без да променя ритъма.

— Лизи и Грета направиха списък на хората, които трябва да освободим.

— О, така ли?

— Ще трябва да се разделим с много хора.

— Кой остава?

— Ти, Лизи, Реджиналд, Грета и Гари. Гари ще иска да оставя Тимбо и така стават седем. Всички останали ще трябва да бъдат освободени. Оказва се, че Грета обича да се занимава с документация — тя ще бъде новата счетоводителка на домакинството на половин работен ден. Лизи ще се заеме с чистенето на къщата и ще помага на Гари и Тимбо за косенето.

— Браво на моето момиче — Мис Аврора спря да реже морковите и вдигна поглед. — Екипът е добър. Ще се справим с всичко.

Лейн въздъхна с облекчение.

— И аз мисля така. Разбира се, сестрите на майка ще останат.

— На твое място не бих я тревожила. Не прави промени при нея.

— Ще спестим… десетки и десетки хиляди долари всеки месец. Но знаеш ли, чувствам се зле. Ще говоря лично с всеки един от тях.

— Пак ще ги вземеш на работа. Не се тревожи.

— Не съм сигурен, мис Аврора.

— Ще видиш.

Тя отново подхвана рязането, намръщи се и помръдна рамото си, сякаш се бе схванало. После спря, остави ножа и сякаш се подпря на работния плот, за да запази равновесие.

— Мис Аврора? Добре ли си?

— Добре съм, момче. Добре съм.

Тя разтърси глава, сякаш за да я проясни, взе ножа и си пое дълбоко дъх.

— Сега върви да вземеш приятеля си от града. Печеното ще изсъхне във фурната, а не искам да хабя всичкото това месо.

Лейн внимателно разгледа лицето й. Господи, сякаш ставаше все по-слаба с всеки изминал ден.

— Мис Аврора…

— Приятелят от града е тук — каза Ленгхе, влизайки в кухнята. — И е гладен, и готов да играе покер.

Лейн се обърна и си напомни, че ще трябва да провери дали на мис Аврора не й трябва помощ в кухнята.

— Така — каза Лейн и плесна с ръце. — Ще направим ли, както се разбрахме?

— Документацията не би могла да бъде по-внушителна — Ленгхе поздрави мис Аврора с „мадам“ и седна на високия стол до плота. — И стойността е точно такава.

— Говорил съм с моя данъчен съветник — който беше приятел на Джеф и живееше в Ню Йорк. — При нашия данъчен процент, който е най-високият възможен, печалбите върху предмети с колекционерска стойност се облагат с двайсет и осем процента. Баба ми, както знаеш от документите, е платила един милион долара за картината, когато я е купила. Данъчните ще искат дванайсет милиона триста и двайсет хиляди.

— Значи петдесет и седем милиона, триста и двайсет хиляди е вълшебната цифра.

— Така изглежда.

Ленгхе протегна ръка.

— Ти залагаш картината, а аз съм готов да преведа сумата в сметка по твой избор утре сутрин тук, в Щатите, ако загубя. Или ако предпочиташ да внеса парите за гаранцията в чужбина, където сега пазарите са отворени, може да го направим и така. Победителят взема всичко.

Лейн разтърси ръката на възрастния човек.

— Съгласен. Няма нужда от гаранция, вярвам ти.

Без да пуска ръката на Лейн, Ленгхе погледна мис Аврора.

— Вие сте свидетел, госпожо.

— Да — тя кимна към Лейн. — И колкото и да ми харесва да готвя за гостите ни тук, в Ийстърли, ще ме разберете, ако ви кажа, че докато играете, аз ще се моля за моето момче.

Ленгхе наведе глава.

— Не бих очаквал нищо друго.

— Измийте си ръцете — нареди тя, като остави ножа и се обърна към печката. — Тази вечер ще сме в семеен кръг, в малката трапезария.

Лейн тръгна към мивката и Ленгхе веднага го последва. Лейн пусна водата, сапуниса ръцете си и се усмихна, когато подаде сапуна на Бога на зърното. Само мис Аврора можеше да остане абсолютно спокойна при мисълта за игра на покер със залог почти шейсет милиона и да нареди на милиардер да си измие ръцете, преди да седне на масата й.

Толкова обичаше своята мама.