Ангелският дял

ГЛАВА ПЪРВА

Джонатан Тюлейн Болдуин се наведе над перилата на огромния мост, който свързваше Шарлмонт, Кентъки, с най-близкото пристанище в Индиана — Ню Олбъни. Река Охайо беше на петнайсет метра под него, калните, придошли води отразяваха многоцветните светлини, които украсяваха всяка от петте арки, свързващи перилата от двете страни на моста. Той се повдигна на пръсти и изпита чувството, че пада, но това бе само илюзия.

Представи си как баща му скача от моста, за да намери смъртта си.

Тялото на Уилям Болдуин бе намерено в подножието на водопада на Охайо преди три дни. Въпреки всичките му постижения в живота, въпреки всичките му възвишени цели, смъртната му черупка бе намерена сред лодките — до стар рибарски траулер, чиято цена бе двеста долара, най-много триста.

А, срамът…

Какво ли е било усещането за падане? Трябва да е усещал лек ветрец в лицето си, докато е бил привличан надолу към водите на реката от гравитацията. Дрехите му трябва да са се развявали като знамена, да са се удряли в тялото и краката му. Очите му трябва да са се насълзили от ветреца или пък може би от избликнали чувства?

Не, било е по-скоро първото.

Трябва да го е заболяло при удара с повърхността на водата. А после какво? Шокиран си е поел въздух и е погълнал мръсна вода? Задавил се е, имал е чувството, че се задушава? Или от удара е изпаднал в блажено безсъзнание? Или всичко е завършило с инфаркт, причинен от притока на адреналин, пареща болка в средата на гърдите, която е обхванала лявата му ръка и му е попречила да направи спасителното загребване с ръце? Бил ли е все още в съзнание, когато го е ударила баржата с въглища, когато онова витло го е разкъсало? Сигурно е бил мъртъв, когато се е спуснал по водите на водопада.

На Лейн му се искаше да е сигурен, че е страдал.

Да знае, че е имало болка — огромна, мъчителна болка, а също и страх, силен и всепоглъщащ. Това щеше да бъде неизмеримо облекчение, балсам за надигналите се емоции, които смъртта на баща му във водите на реката бе предизвикала и които заплашваха да го удавят, макар че стоеше на твърда земя.

— Ти открадна над шейсет и осем милиона долара — каза Лейн на безразличния вятър, на също толкова безразличните капки и на отегчената река долу. — А дългът на компанията е дори още по-голям. Какво, по дяволите, си направил с толкова пари? Къде са отишли?

Нямаше отговор, естествено. Щеше да е същото дори баща му да бе още жив и Лейн да бе изправен лице в лице с него.

— И съпругата ми — добави рязко. — Чукал си съпругата ми. Под покрива, който споделяш с майка ми — и Шантал е бременна. Не че бракът на Лейн с Шантал Блеър Стоуи бе нещо повече от документ, на който той бе сложил подписа си. Но поне си бе признал грешката и щеше да се погрижи за нея.

— Нищо чудно, че майка ни е пристрастена към лекарствата. Нищо чудно, че се крие. Трябва да е знаела за другите жени, трябва да знаела що за човек си ти, копеле!

Лейн затвори очи и видя труп — но не подпухналото и посиняло мъртво тяло на баща си върху онази маса в моргата, където бе отишъл, за да идентифицира останките. Не, видя жена да седи на стола в офиса си в семейното имение, разумните й и скромни пола и блуза с копчета по цялата предница бяха в перфектно състояние, кокът й — съвсем слабо разрошен, а на краката й — маратонки със зелени петна от трева, вместо обувките, които обикновено носеше.

На лицето й бе изписана ужасна гримаса. Като на жокера от филмите за Батман.

Заради отровното питие, което бе изпила.

Беше открил тялото два дни преди баща му да скочи от моста.

— Розалинда е мъртва заради теб, кучи сине. Работеше за теб в нашата къща от трийсет и пет години, а все едно, че я уби със собствените си ръце.

Тя бе причината Лейн да открие, че липсват пари. Бившата счетоводителка на семейството бе оставила нещо като послание — флашка с таблици Excel, които показваха тревожните тегления и прехвърляния към „WWB Холдингс“.

Каквото и да бе това.

Тя имаше шейсет и осем милиона причини да се отрови. И всичко, защото бащата на Лейн я бе принудил да прави неетични неща, докато чувството й за благоприличие я бе разкъсвало на две.

— Знам и какво си причинил на Едуард. Знам, че вината е твоя. Изпрати собствения си син в Южна Америка. Отвлякоха го заради теб, а ти отказа да платиш откупа, за да го убият. Радваше се, че си се отървал от съперник в бизнеса, докато се правеше на скърбящ баща. Или го направи, защото той също е подозирал, че крадеш?

Едуард бе оцелял, но сега не бе нещо повече от съсипано тяло и неравномерно сърцебиене, вече не бе очевидният наследник на бизнеса, на трона, на короната.

Уилям Болдуин бе причинил толкова много зло.

А Лейн знаеше само това. Какво ли още имаше?

Също толкова важно бе какво щеше да направи. Какво можеше да направи?

Чувстваше се така, сякаш се намираше на кормилото на огромен кораб, който е насочен към скалист бряг — точно преди рулят да се счупи.

С внезапен приток на сила той преметна крака през тежките стоманени перила и стъпи на петнайсетсантиметровата издатина в далечния край. Сърцето му биеше тежко, ръцете и краката му бяха безчувствени, устата му пресъхна и не можеше да преглъща, ръцете му стискаха здраво перилата на височината на бедрата му и той надничаше в бездната.

Какво ли щеше да е усещането за падане?

Можеше да скочи или просто да направи крачка напред… и да пада, пада, пада, докато узнае със сигурност какво бе преживял баща му. Дали щеше да свърши на същото място, под навеса за лодки? Дали неговото тяло също щеше да бъде разрязано от витлото на баржата с въглища и щеше да се белее сред мръсните води на Охайо?

В ума си, ясно като бял ден, чу майка си да казва с дълбокия си глас и провлачения си южняшки говор: „Господ не ни дава повече изпитания, отколкото можем да понесем“.

Вярата на мис Аврора със сигурност й бе помогнала да премине през повече изпитания, отколкото повечето смъртни биха понесли. Като афроамериканка, израснала в Юга през петдесетте години на двайсети век, тя се бе срещала с дискриминация и несправедливост, каквито той дори не можеше да си представи, а тя бе издържала, бе завършила кулинарно училище и ръководеше гурме кухнята в Ийстърли не просто като главен готвач французин, а дори по-добре. В същото време играеше ролята на майка за него, братята и сестра му, както никой друг се беше превърнала в душата на Ийстърли, в опора за толкова много от тях.

Тя бе фарът, единствената светлина на хоризонта за него, докато не срещна Лизи.

Лейн много искаше да има вярата на майка си. И о, господи, мис Аврора вярваше дори в него, вярваше, че той ще направи бизнеса отново печеливш, ще спаси семейството, ще бъде мъжът, който можеше да бъде. Че ще бъде мъжът, който баща му не беше и никога нямаше да бъде, независимо от капаните на богатството и успеха. Уилям Болдуин така и не бе успял да ги избегне.

Можеше просто да скочи. И всичко щеше да свърши.

Дали и баща му бе мислил така? След като лъжите и липсата на пари бяха разкрити, а смъртта на Розалинда бе предвестник на разкритието, дали Уилям не бе дошъл тук, защото само той знаеше докъде бе стигнал и колко надълбоко щеше да се наложи да се разровят. Дали бе разбрал, че играта е свършила, че не разполага с повече време и че въпреки съобразителността си няма да успее да се справи с проблема, създаден от самия него? Или пък бе решил да разиграе собствената си смърт и не бе успял? Дали всички пари, които бяха източени, не бяха в някоя сметка в офшорна банка, или пък в такава в Швейцария на негово или нечие друго име?

Толкова много въпроси и липсата на отговори. Към тях се прибавяше стресът, че трябва да поправи всичко, а това бе нещо, което можеше да го подлуди.

Лейн отново се концентрира във водите на реката. От тази височина едва ги виждаше. Всъщност… не виждаше нищо, освен чернота и само намек за блещукаща по повърхността светлина.

Осъзна, че песента на сирените със сигурност предлага изход на страхливеца — тя беше като гравитацията, която те дърпа към финал, който не можеш да контролираш. Един силен удар и това щеше да е краят на всичко — на смъртните случаи, на измамата, на дълга. Всичко щеше да бъде изтрито, те отново щяха да бъдат чисти и той нямаше повече да се тревожи дали всичко няма да стане публично достояние.

Дали баща му бе имал безсънни нощи? Съжаления? Дали, докато е стоял тук, е изпитвал колебания трябва ли да скочи и с това да сложи край на ужасната каша, която бе забъркал? Дали някога се е замислял за последиците от действията си, за това, че за по-малко от поколение, само за година или две, бе пропилял двестагодишно богатство?

Вятърът свиреше в ушите на Лейн, подобен на зова на сирените.

Едуард — по-големият му брат, преди така съвършен, нямаше да успее да изчисти името им. Джин — единствената му сестра, не можеше да мисли за нищо друго, освен за себе си. Максуел — другият му брат, бездействаше вече три години.

Майка му бе прикована към леглото и пристрастена към лекарствата.

И така всичко бе в ръцете на играча на покер и бивш женкар, който нямаше никакъв финансов, ръководен или какъвто и да е практически опит.

Всичко, което имаше, поне до този момент, бе любовта на добра жена.

Но в тази ужасна реалност… дори това нямаше да му помогне.

Не се предполагаше пикапите „Тойота“ да развиват скорост от седемдесет и пет мили в час. Особено когато бяха десетгодишни.

Поне шофьорът бе буден, макар че бе четири часът сутринта.

Лизи Кинг бе стиснала кормилото в смъртна хватка, кракът й настъпваше педала буквално до пода, докато пътуваше по магистралата.

Беше се събудила в леглото си във фермата сама. Някога това щеше да бъде нещо обикновено, но вече не, не и сега, когато Лейн се бе върнал в живота й. Богатият плейбой и градинарката на имението най-после се бяха събрали, любовта бе сближила двама души с много различно обществено положение, но връзката им бе по-здрава от тази, която свързваше молекулите на диаманта.

И тя щеше да застане до него, независимо какво криеше бъдещето за тях.

Все пак беше толкова по-лесно да се откажеш от необикновено голямо богатство, когато никога не си познавал такова, никога не си стремял към него и особено когато си надникнал зад завесата — към тъжната и самотна пустиня в далечния край на блясъка и престижа.

Господи, на какъв стрес бе подложен Лейн!

И така, когато се събуди, тя стана от леглото. Слезе по проскърцващите стъпала и обиколи целия първи етаж на малката си къщичка.

Погледна навън и откри, че колата я няма. Поршето, което той караше и бе паркирал до явора, не се виждаше никъде. Първо се запита защо си е тръгнал, без да й се обади, а после се разтревожи.

Бяха минали само няколко нощи, откакто баща му се самоуби, и само няколко дни, откакто откриха тялото му в далечния край на водопада. Оттогава Лейн сякаш бе някъде далеч, умът му бе винаги зает с липсващите пари, с документите за развода с алчната Шантал, със състоянието на домакинските сметки, с несигурната ситуация в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, с ужасното физическо състояние на брат му Едуард, с болестта на мис Аврора.

Но не казваше и дума, за което и да е от тези неща. Безсънието бе единственият признак за стреса и това я плашеше. Лейн винаги правеше усилие да остане спокоен, когато беше покрай нея, задаваше й въпроси за работата й в градините на Ийстърли, разтриваше раменете й, приготвяше й вечеря, която обикновено не бе вкусна, но на кого му пукаше. След като изясниха нещата помежду си и се отдадоха напълно на връзката си, той почти се пренесе при нея във фермата — и колкото и да й бе приятно да го има около себе си, тя очакваше избухването му.

Може би щеше да й е по-лесно, ако той викаше и беснееше.

И сега тя се страхуваше, че моментът е настъпил — и някакво шесто чувство я караше да изпитва ужас, докато се питаше къде ли е отишъл. Ийстърли, семейното имение на семейство Брадфорд, бе първото място, за което се сети. Или може би беше отишъл в Старото място, където все още се произвеждаше и складираше бърбънът. Може би в баптистката църква на мис Аврора?

Да, Лизи се опита да се свърже с него по телефона. Но когато звънна, разбра, че е на нощното шкафче до леглото. Тя не изгуби и минута след това. Облече се. Грабна ключовете. И изтича до пикапа.

Нямаше движение по 1-64 в близост до моста, към който се насочи, за да прекоси реката, и тя изкачваше хълма с равномерна скорост. След това започна да се спуска от другата страна, покрай реката, в онази част, която принадлежеше на Индиана. Старият пикап дори набра още скорост и се разтресе така, че се тресяха дори кормилото и седалката, обаче щеше да продължи да се движи, защото тя се нуждаеше от него.

— Лейн… къде си?

Господи, колко пъти го бе питала как е и той бе отговарял: „Добре“. Всички онези възможности да поговорят, от които не се възползва. Всички погледи, които му бе хвърляла, когато не гледаше към нея, и всеки път бе търсила признаци за пропукване или напрежение. Но нямаше почти никаква следа от чувство след онзи миг, който бяха споделили в градината — онзи личен, свят миг, когато го потърси под цветовете на плодовите дръвчета и му каза, че е сгрешила по отношение на него, че не го е преценила правилно и че е готова да му помогне с единственото, което има — да му прехвърли собствеността върху фермата, която можеше да се продаде и с парите да се плати таксата на адвоката, който да спаси семейството му.

Лейн я взе в прегръдките си и й каза, че я обича. Отказа подаръка й и обясни, че ще поправи всичко сам, че някак си ще открие откраднатите пари, ще изплати огромния дълг, ще изправи отново компанията на крака и ще възстанови семейното богатство.

И тя му повярва.

И все още му вярваше.

А оттогава насам? Държеше се топло с нея, но бе затворен в себе си, присъстваше физически и в същото време умът му непрекъснато отсъстваше.

Лизи ни най-малко не го обвиняваше.

Обаче всичко това бе странно ужасяващо.

В далечината, от другата страна на реката, деловият район на Шарлмонт проблясваше — фалшива земна галактика, прекрасна лъжа, а мостът, който съединяваше двата бряга, още беше осветен в пролетно зелени и яркорозови светлини за дербито, морска дъга към обетованата земя. Добрата новина бе, че нямаше движение, така че веднага щом стигна от другата страна, Лизи успя да слезе от магистралата и да потегли право към Ийстърли. Щеше да види дали колата му е паркирана пред имението.

Не знаеше какво ще прави после.

Новопостроеният мост имаше по три платна в посока, а в средата имаше широк и висок бордюр, който осигуряваше безопасност на движението. В средата имаше и редица от бели светлини и всичко блестеше не само заради осветлението, но и защото не бе изложено на природните стихии. Строежът бе завършен едва през март и първите коли се качиха на моста и прекосиха реката през април, като така намалиха задръстванията в пиковия час…

Пред нея, паркирана в „бавната“ лента, изникна кола, която мозъкът й разпозна още преди погледът й да се фокусира върху нея.

Поршето на Лейн. Да, колата бе на Лейн…

Лизи натисна спирачката по-силно, отколкото преди настъпваше педала за газта, и пикапът премина от пълна газ към пълно спиране с грацията на диван, който пада от втория етаж. Всичко затрепери и се разтресе, като заплашваше да се разпадне и още по-лошо, почти не се усети разлика в скоростта — сякаш тойотата бе работила прекалено упорито, за да постигне скоростта, и нямаше да се предаде без борба…

На ръба на моста се виждаше фигура. В най-далечния край на моста. Надвиснала над смъртоносната бездна.

— Лейн — извика тя. — Лейн!

Пикапът й се завъртя, направи такъв пирует, че тя трябваше да изкриви врат, за да го вижда. Изскочи от него, преди да е спрял напълно, като остави скоростния лост в неутрално положение, двигателят да работи и вратата — отворена.

— Лейн! Не! Лейн!

Лизи се затича към него, като преодоляваше бариери, които изглеждаха несъществени, прекалено несъществени, като се имаше предвид разстояние до водите на реката.

Лейн обърна глава…

И изпусна перилата.

На лицето му се изписа шок, изненада… заменена незабавно от ужас.

И той падна, под краката му имаше само въздух.

Устата на Лизи не можеше да се отвори достатъчно широко, така че да пропусне вика й.