Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Лизи свали шортите си в цвят каки и ги сложи на плота до мивката в банята на Лейн заедно с работната си риза. Изправи се и видя в огледалото отражение, което беше познато, но и странно. Личеше си къде косата й е била пристегната в конска опашка, кожата й лъщеше прекалено от слънцезащитния крем, който бе сложила рано следобед, и под очите й имаше тъмни кръгове.

Всичко това обаче беше нормално.

Тя вдигна черната рокля пред себе си, облече я през глава и помисли: „Добре, ето това е странното“.

При последния прием в Ийстърли преди по-малко от седмица, тя определено бе в лагера на служителите. Сега беше неопределим хибрид — отчасти член на семейството, защото бе сгодена за Лейн, но името й все още бе в списъка за заплатите на служителите, и тя бе изцяло ангажирана с подготовката на сегашния прием.

Тя измъкна ластика от косата си и я среса, но следата не се махаше и косата й не изглеждаше добре.

Може би имаше време за…

Не. Погледна телефона си и видя, че цифрите върху екрана изписват „3:43“. Нямаше време дори за един от светкавично бързите й душове.

Първите гости щяха да пристигнат след седемнайсет минути, автобусите щяха да ги вземат от местата за паркиране покрай „Ривър Роуд“ и да ги оставят горе на хълма пред огромната входна врата на Ийстърли.

— Изглеждаш съвършено.

Тя хвърли поглед към вратата и се усмихна на Лейн.

— Ти си предубеден.

Лейн носеше тъмносин костюм с бледосиня риза и кораловочервена вратовръзка. Косата му бе още мокра от душа и той миришеше на одеколона, който винаги използваше.

Лизи отново се съсредоточи върху себе си, приглаждайки обикновената памучна рокля. Господи, имаше чувството, че носи чужда дреха и наистина беше така. Не беше ли заела тази рокля от братовчедка си преди десет години — пак за погребение? Дрехата беше прана толкова много пъти, че бе изсветляла по шевовете, но Лизи нямаше нищо друго в гардероба си.

— Предпочитам да работя на този прием — каза тя.

— Знам.

— Мислиш ли, че Шантал ще дойде?

— Няма да посмее.

Лизи не бе толкова сигурна. Бъдещата бивша съпруга на Лейн бе винаги жадна за внимание и това бе идеална възможност да потвърди връзката си с Брадфордови, въпреки че бракът вече не съществуваше.

Лизи приглади косата си и я прехвърли напред върху раменете си. Което изобщо не прикри следата от ластика на конската опашка.

„Няма значение — помисли тя. Щеше да я остави така.“

— Готов ли си? — каза тя и тръгна към Лейн. — Изглеждаш разтревожен. Мога ли да помогна?

— Не, добре съм — той й предложи ръката си. — Хайде. Да тръгваме.

Той я поведе към вратата, после — по коридора. Когато стигнаха до апартамента на майка му, той забави крачка. После спря.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя. — Ще те чакам долу.

— Не. Няма да я тревожа.

Продължиха към главното стълбище и когато започнаха да слизат, тя се почувства като натрапница, докато не усети напрежение в ръката си и не разбра, че той се обляга на нея.

— Не бих се справил с всичко това без теб — прошепна той, когато слязоха.

— Няма да ти се наложи — каза тихо Лизи, докато пристъпваха на мраморния под. — Няма да се отделям от теб.

Навсякъде около тях стояха в готовност сервитьори със сребърни подноси. Бяха облечени в черни сака и с черни папийонки — готови да приемат поръчки за питиета. Бяха подредени два бара — единият пред трапезарията вляво, другият — в малката приемна вдясно. Имаше само „Брадфорд Фемили Ризърв“, бяло вино и сода. Цветята, които бе поръчала и подредила, бяха сложени на видно място във всяка стая, а в центъра на фоайето бе поставена старинна кръгла маса с книга за съболезнования и сребърен поднос за визитките.

Следващите от семейството, които дойдоха, бяха Джин и Ричард. Докато слизаха по стълбите, между двамата имаше разстояние, колкото едно футболно игрище.

— Сестро — каза Лейн и целуна Джин по бузата. — Ричард.

Двойката се отдалечи, без да удостои Лизи с внимание, но в нейните представи това всъщност беше късмет. Каквото и да бяха казали или направили, със сигурност щеше да излезе снизходително.

— Няма да стане така — измърмори Лейн при тази гледка. — Ще трябва… — … да оставиш нещата така — Лизи стисна ръката на Лейн, за да привлече вниманието му. — Слушай какво ти казвам. Не ме е грижа. Изобщо. Знам коя съм и дали сестра ти ме одобрява, или не, изобщо не променя истината за мен.

— Това е неуважително.

— Това е присъщо за злонравните гимназистки. Надживях го преди петнайсет години. Освен това тя се държи така, защото е нещастна. Ако до теб бе застанал Исус Христос, Божият син, тя щеше да ненавижда факта, че е облечен в роба и носи сандали.

Лейн се засмя и я целуна по слепоочието.

— Отново ми напомняш коя е истинската причина да съм с теб.

— Чакай. Вратовръзката ти е накриво.

Мак се обърна кръгом. Офисът му имаше помещение с душ, мивка и тоалетна и той не си беше направил труда да затвори вратата, когато влезе, за да… по дяволите, да сложи тази копринена примка около врата си.

Бет остави някакви хартии на бюрото му и приближи.

Помещението стана още по-тясно, когато тя пристъпи до него, и Господи…парфюмът й, когато посегна да развърже възела.

— Мисля, че изобщо не подхожда — каза той, като се опитваше да не гледа към устните й. — Имам предвид ризата.

Колко меки изглеждаха.

— Не подхожда — усмихна се тя. — Но това няма значение. Няма да те преценяват по това колко добре следваш модните тенденции.

За част от секундата той си представи, че слага длани на кръста й и я притиска до себе си. После щеше да наведе глава и да открие какъв е вкусът й. Може би щеше да я повдигне върху ръба на мивката и…

— Е? — попита тя, премятайки единия край на вратовръзката върху другия пред гърдите му.

— Какво?

— Къде ще ходиш така издокаран?

— Поменът на Уилям Брадфорд в Ийстърли. Закъснявам. Започва в четири.

Пристягането на врата му беше еротично, макар да не бе направено правилно: ако Бет искаше да се занимава с дрехите му, той предпочиташе тя да ги съблича.

— О! — ново подръпване, после Бет отстъпи. — Така е по-добре.

Той се наведе настрани и погледна в огледалото. Проклетото нещо бе вертикално и право като разделителна линия на магистрала, а възелът бе точно в средата под яката, не изкривен на едната или другата страна.

— Впечатляващо.

Тя излезе и той продължи да я гледа доста време, преди сам да срита собствения си задник. Когато успя да се съсредоточи, видя че Бет е до бюрото му и преглежда някакви документи, докато говори.

Отново беше облечена в червено и роклята беше над коляното, но не прекалено къса. Ръкавите бяха къси. Чорапи? Не, Мак не мислеше, че тя носи чорапи и по дяволите, краката й бяха великолепни. Обувки с равни подметки.

— Е? — отново попита тя.

Трябваше да сложи край на тази глупост, преди тя да усети колко напрегната атмосфера на работното място създава държанието му.

— Извинявай, какво? — попита той, излизайки от банята.

— Мислиш ли, че е подходящо да дойда с теб? Искам да кажа, не съм работила за него, но в момента работя за компанията.

„Това не е среща — помисли си той, докато кимаше с глава. В никакъв случай не е среща.“

— Разбира се — той прочисти гърлото си. — Приемът е без покани. Предполагам, че ще има много хора от „ББК“. Може би трябва да отидем с твоята кола обаче. Моят пикап не е автомобил за дами.

Бет се засмя.

— Ще си взема чантата. Обичам да шофирам.

Мак се забави, докато тя отиваше към бюрото си. Принуждавайки се да гледа етикетите на стената, той припомни на частичната си ерекция, че тя е неговата техническа асистентка. И да, беше красива, но в момента имаше други неща, за които да се тревожи, много по-важни от любовния му живот, който на практика не съществуваше.

Ето какво се случва, когато си прекалено зает с работа: до отчаяния мъж се появява красива жена и той забравя всичко.

— Мак? — извика тя.

— Идвам… Престани. Не, искам да кажа… Аз, ааа…

О, за бога!