Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Никой не дойде.

Около час и двайсет минути след началото на приема, когато трябваше да има опашка пред входната врата и автобуси, които непрестанно да се изкачват и слизат по хълма, се бяха появили само неколцина, които още не бяха научили новината за банкрута, и всички те бързо излязоха през главния вход на Ийстърли, след като видяха, че няма други посетители.

Сякаш се бяха появили на бал, облечени в костюми за Хелоуин, в бяло след официалния Ден на труда или ги бяха настанили на масата за деца по време на някакво голямо празненство.

Лейн прекара голяма част от времето си, обикаляйки от стая в стая с ръце в джобовете, защото искаше да изпие едно питие и знаеше, че това няма да е добре. Джин и Ричард бяха изчезнали. Амелия изобщо не слезе. Едуард се беше изгубил някъде.

Лизи не се отделяше от него.

— Извинете, сър.

Лейн се обърна бързо към униформения иконом.

— Да?

— Мога ли да помогна с нещо?

Може би се дължеше на английския акцент, но Лейн би могъл да се закълне, че човекът тайно се наслаждава на позора. И това предизвикваше у него желание да протегне ръка и да превърне пригладената му с брилянтин коса в подобие на смачкана тортена глазура.

— Да. Кажи на сервитьорите да приберат напитките и да си тръгват — нямаше смисъл да им плащат, за да стоят, без да правят нищо. — И нека хората, които паркират колите, да си тръгват, а също и автобусите. Ако някой иска да дойде, може да спре колата си пред входа.

— Разбира се, сър.

Докато мистър Харис се дематериализираше, Лейн се приближи до стълбите и седна. Загледан през входната врата в избледняващия залез, той си спомни срещата с председателя на управителния съвет. Сцената с Джеф. Срещата с Джон Ленгхе, който трябваше да се появи след час, но кой знае.

Джеф бе прав. Принуждаваше хората да правят каквото той им каже. Използваше парите и хората за свои цели. И да, правеше го под предлог, че помага на семейството, по дяволите, че спасява семейството. Но му прилошаваше от мисълта, че може би се превръща в подобие на баща си. Когато се навеждаше през перилата на онзи мост, той искаше да намери някаква връзка с този човек, да го разбере. Но сега би сложил това в графата „Внимавай какво си пожелаваш“. Приликите ставаха стряскащо многобройни заради собственото му поведение.

Ами ако се превърне в кучия син…

— Хей — Лизи седна до него и приглади полата надолу върху бедрата си, — как си? Извинявай, това е глупав въпрос.

Той се наведе и я целуна.

— Добре съм…

— Пропуснах ли приема?

Лейн се вцепени при звука на познатия глас, който не бе чувал много отдавна, после бавно се обърна.

— … майко?

За пръв път от години майка му стоеше в горния край на стълбището, подкрепяна от сестрата, която се грижеше за нея. Вирджиния Елизабет Брадфорд Болдуин, или Малката В. Е., както бе известна на семейството, бе облечена в дълга бяла рокля от шифон и носеше диамантени обеци и перлена огърлица. Косата й бе подредена безупречно и лицето й имаше прелестен цвят, който очевидно бе резултат от добре положен грим, а не се дължеше на добро здраве.

— Майко — повтори той, стана и тръгна към нея, като прекрачваше по две стъпала.

— Едуард, скъпи, как си?

Лейн примигна няколко пъти. После зае мястото на сестрата и предложи ръката си, на която майка му се облегна с готовност.

— Искаш ли да слезеш долу?

— Смятам, че е подходящо. Но… о, закъсняла съм. Всички са си отишли.

— Да, дойдоха и после си тръгнаха. Но всичко е наред, майко. Да отидем долу.

Ръката на майка му беше като краче на птичка — толкова тънка под ръкава, и когато се облягаше на неговата ръка, той почти не усещаше никаква тежест. Слязоха бавно и през цялото време му се искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе, защото това изглеждаше по-безопасно.

Ами ако тя се спънеше? Той се страхуваше, че със сигурност ще счупи нещо, падайки по стълбите.

— Дядо ти беше голям човек — каза тя, когато стигнаха черно-белия мраморен под на фоайето. — О, виж, отнасят напитките.

— Вече е късно.

— Обичам слънчевите часове през лятото. А ти? Сякаш продължават цяла вечност.

— Искаш ли да седнем в малката приемна?

— Да, скъпи, благодаря.

Майка му премина със ситни стъпки през сводестия коридор. По-скоро влачеше крака, отколкото пристъпваше, и когато най-сетне стигнаха до копринените дивани пред камината, Лейн я настани в този, който не гледаше към входната врата.

— О, градините — тя се усмихна, загледана през френския прозорец. — Изглеждат толкова прекрасни. Знаеш ли, Лизи работи много упорито, за да поддържа всичко това.

Лейн прикри изненадата си, като отиде до количката с напитките и си наля питие. Крайно време беше да удовлетвори желанието си за един бърбън.

— Познаваш Лизи?

— Тя ми носи цветята — о, ето те и теб, Лизи. Познаваш ли сина ми, Едуард? Трябва да го познаваш.

Лейн вдигна глава навреме, за да види как Лизи трепна от изненада и после бързо се овладя.

— Мисис Брадфорд, как сте? Чудесно е, че сте на крака и сте слезли.

Макар по закон името на майка му да бе Болдуин, в имението винаги я наричаха мисис Брадфорд. Нещата просто стояха така и това бе първото от тях, което баща му без съмнение се бе научил да мрази.

— О, благодаря, скъпа. Кажи, познаваш ли Едуард?

— Ами да — каза внимателно Лизи. — Срещали сме се.

— Кажи ми, ти помагаш ли за приема, скъпа?

— Да, мадам.

— Мисля, че го пропуснах. Винаги ми казват, че ще закъснея за собственото си погребение. Изглежда съм пропуснала и това на баща ми.

Двама сервитьори влязоха, за да вземат бутилките в ъгъла, но Лейн поклати глава към тях и те бързо и незабелязано излязоха от стаята. Той чуваше звън на чаши и бутилки в далечината, както и приглушения разговор на хората, които ги прибираха от трапезарията, и се надяваше, че умът на майка му ги възприема като хора, които си тръгват от приема.

— Винаги подбираш съвършено цветовете — обърна се майка му към Лизи. — Обичам букетите си. С нетърпение очаквам дните, в които ги подменяш. Винаги нова комбинация от цветове и всеки един е на място.

— Благодаря, мисис Брадфорд. А сега бихте ли ме извинили?

— Разбира се, скъпа. Имаш толкова много работа. Мога да си представя колко хора са дошли — майка му махна с ръка и движението беше грациозно и леко като перо, което се носи по въздуха, капковидните диаманти на пръстените й блеснаха като коледни светлини. — Кажи ми, Едуард, как вървят нещата в Старото място? Страхувам се, че не съм в течение от доста време.

Лизи стисна ръката му, преди да ги остави насаме, и Господи, какво не би дал да я последва и да излезе от стаята. Вместо това той седна в другия край на дивана, а портретът на Елайджа Брадфорд сякаш се взираше гневно в него от мястото си над камината.

— Всичко е наред, майко. Наистина.

— Винаги си се справял чудесно с бизнеса. Ще успееш като баща ми, ще видиш.

— Това звучи като комплимент.

— Защото е комплимент.

Сините й очи бяха по-бледи, отколкото си ги спомняше, но това може би се дължеше на факта, че погледът й не бе наистина фокусиран. Косата й, сресана като на кралица Елизабет, не бе толкова гъста. Кожата й изглеждаше тънка като хартия и прозрачна като най-фина коприна.

Изглеждаше на осемдесет и пет години, не на шейсет и пет.

— Майко? — каза той.

— Да, скъпи?

— Баща ми е мъртъв. Знаеш, нали? Аз ти казах.

Веждите й се събраха, но върху лицето й не се появиха бръчки и не защото имаше ботокс. Тя бе възпитана по време, когато младите дами не бяха окуражавани да излизат на слънце, и то не защото тогава опасността от рак на кожата бе напълно ясна и не заради притесненията, че озоновият слой е изтънял. Чадърите за слънце бяха моден аксесоар, както ръкавиците и балните тефтерчета.

Шейсетте години за богатите на юг приличаха по-скоро на четиридесетте в останалия свят.

— Съпругът ми…

— Да, татко умря, не дядо.

— Трудно ми е да… сега съм в труден момент — тя се усмихна, но усмивката й не подсказваше дали изпитва нещо, нито дали смисълът на думите му изобщо достига до съзнанието й. — Но ще се приспособя. Брадфордови винаги се приспособяват. О, Максуел, скъпи, ти дойде.

Тя протегне ръка и погледна нагоре, а Лейн се зачуди кого, по дяволите, взема тя за Максуел.

Когато се обърна, той почти изплиска питието си.

— Максуел?

— Да, оттук, моля. И после в миялното помещение.

Лизи посочи пътя към кухнята на сервитьор с поднос неизползвани чаши. После продължи да връща последните неотворени бутилки бяло вино в касата на пода. Слава богу, имаше нещо, с което да се заеме. Ако трябваше да остане в онези празни стаи още малко, щеше да се побърка.

Така или иначе Лейн не изглеждаше притеснен, но Господи…всъщност никой да не дойде?

Тя се наведе, вдигна тежката каса от пода и заобиколи покритата с ленена покривка маса. Излезе от трапезарията през летящата врата и остави касата при другите три в коридора за персонала. Може би щяха да успеят да ги върнат? „И най-малката сума ще е от полза“, каза си тя.

Реши да започне от бара, подреден на терасата, и се поколеба пред една от вратите, разрешени за използване от персонала, макар че, ако минеше оттам, щеше да й се наложи да заобикаля чак до другия край на къщата.

В Ийстърли на семейството бе разрешено да влиза и излиза през всички врати по всяко време. За персонала, от друга страна, имаше ограничения.

Но пък…

— По дяволите.

Нямаше да направи подобно усилие, защото беше от персонала, а защото мъжът, когото обичаше, имаше наистина отвратителен ден и тя се чувстваше ужасно заради това и имаше нужда да поправи нещо, дори ако това бе разчистването след несъстоял се прием.

Мина през задните стаи, излезе през френския прозорец на библиотеката и спря. Намираше се на терасата, която гледа към реката и стръмния склон към „Ривър Роуд“, и старомодните градински столове от ковано желязо, както и масите със стъклени плотове, бяха подредени по края, за да има място за всички гости, които не дойдоха.

Барманът, който трябваше да работи там, си бе отишъл и тя повдигна ленената покривка, която стигаше до пода. Под масата имаше спретнато подредени празни кутии за чашите и за бърбъна и тя издърпа няколко от тях.

Точно когато щеше да започне да прибира чашите, тя забеляза човека, който седеше неподвижно и безмълвно до единия прозорец и гледаше къщата, а не панорамата към реката.

— Гари?

Когато чу гласа й, главният управител на голф игрището стана толкова бързо, че металният стол, на който седеше, се плъзна шумно по плочника.

— О, съжалявам — тя се засмя. — Май всички имат лош ден днес.

Гари носеше нов работен комбинезон и обувките му бяха чисти, по тях нямаше кал, нито трева. Старата му бейзболна шапка на ресторанта „Мамас Мастърд Пикълс енд Барбекю“ бе в ръката му и той бързо я сложи на главата си.

— Няма нужда да си тръгваш — каза тя, като започна да нарежда чашите за лед с дъното нагоре в една от кутиите.

— Не мислех да идвам. Но когато видях…

— Че няма коли, да. Когато си видял, че никой не идва.

— Богатите хора имат странно разбиране за важните неща.

— Ами… да.

— Е, ще се връщам да работя. Освен ако не искаш да ти помогна.

— Не, просто си търся какво да правя. И ако ми помогнеш, ще свърша по-бързо.

— Значи такава е работата.

— Да, съжалявам.

Той изсумтя и тръгна към отсрещния край на терасата, като пое по пътеката, водеща надолу покрай основата на каменната подпорна стена, която поддържаше огромната къща, да не падне от високото си място.

По-късно, много по-късно Лизи щеше да се замисли защо се почувства принудена да излезе иззад бара и да отиде до мястото, където Гари бе седял, загледан така съсредоточено. По някаква причина тя не можеше да не се подчини на подтика. Но пък Гари рядко седеше неподвижно и освен това изглеждаше странно потиснат.

Тя се наведе към старото стъкло… и видя майката на Лейн, седнала на ръба на копринения диван, красива като кралица.