Ангелският дял

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Когато лимузината на Сътън приближи главния вход на Ийстърли и спря, тя смръщи вежди и се наведе напред, за да каже на шофьора си:

— Мисля, че може да продължим направо до къщата.

— Да, мис, и аз мисля така. Пътят е свободен.

Обикновено за големи приеми като помена на Уилям Болдуин Брадфордови наемаха автобуси, които се движеха нагоре и надолу по хълма, а поканените оставяха автомобилите си да бъдат паркирани в подножието. Но този път нямаше униформени служители, които да очакват пристигащите. Нямаше ги и бавните дванайсетместни автобуси, които да се изкачват или да слизат по склона. Не се виждаше и друг автомобил.

Но поне и пресата я нямаше. Без съмнение тези лешояди се въртяха наоколо от мига, в който историята се разчу. Очевидно обаче бяха прогонени заради нарушаване правото на собственика да използва своите тревни площи като паркинг.

— Не мога да повярвам, че никой не е дошъл — промърмори тя.

О, чакай, Самюел Тиодър Лодж идваше след нея в открития си автомобил.

Тя смъкна стъклото и се наведе навън.

— Самюел Ти?

— О, госпожице Смайт — помаха й той. — Как сте?

Както обикновено, Самюел Ти сякаш бе излязъл от модно списание — сламена шапка с лента в синьо и червеникавокафяво на главата, авиаторски очила скриваха очите му, светлият му летен костюм и папийонката му придаваха вид на някой, който отива на надбягванията или се връща оттам.

— Добре съм и се радвам да те видя. Къде са всички? Навреме ли сме дошли?

— Доколкото знам, да.

Те се вгледаха един в друг за момент и всеки един си задаваше въпроси за статията на първа страница и си отговаряше наум.

После Самюел Ти каза:

— Вие вървете напред, аз ще ви следвам.

Сътън се настани обратно в мерцедеса и кимна.

— Да вървим.

Лимузината потегли и Сътън потри дланите си една в друга. Бяха малко потни и тя се поддаде на подтика да извади огледалото от чантичката си и да провери червилото си. Косата.

„Престани — каза си тя.“

Когато завиха на върха на хълма, Ийстърли се разкри в цялото си величие. Странно, въпреки че съвсем скоро бе идвала за обеда по случай дербито, тя отново бе впечатлена. Нищо чудно, че голямата бяла къща бе върху етикетите на бутилките с техния бърбън. Къщата изглеждаше така, сякаш кралят на Америка, ако имаше такъв, живее там.

— Искате ли да ви изчакам? — попита шофьорът.

— Би било чудесно. Благодаря, не, не слизай, ще си отворя сама.

Докато Дон, шофьорът на баща й, се местеше от неудобство на седалката зад волана, тя отвори вратата и се усмихна на Самюел Ти и неговия старинен ягуар.

— Имаш много хубава кола, господин адвокат.

Самюел Ти изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка.

— Много съм привързан към нея. Най-последователната жена в моя живот, почти колкото скъпата ми майка.

— Е, по-добре вдигни този подвижен покрив — тя кимна към облаците, които се събираха над тях. — Идва буря.

— Мислех, че се шегуват.

Сътън поклати глава.

— Аз не мисля така.

Самюел Ти излезе от колата и прикрепи здраво малкия подвижен покрив към предното стъкло. После вдигна страничните стъкла, приближи Сътън и я целуна по бузата.

— Между другото, изглеждате много добре, мис президент. Поздравления за повишението.

— Благодаря. Вече съм в час с всичко — тя го хвана под ръка, когато той й предложи ръката си. — А ти? Как е бизнесът?

— Процъфтява. В този град винаги има хора, които се забъркват в проблеми, което е добра и лоша новина.

Приближавайки входната врата, тя се чудеше дали Едуард ще бъде вътре. Със сигурност не би пропуснал помена на собствения си баща.

Не че тя идваше, за да види него.

— Ваше преподобие Найс — каза тя, когато влезе. — Как сте… Макс! Ти ли си?

Двамата мъже стояха близо един до друг и Макс с очевидно облекчение прекъсна разговора, който изглеждаше напрегнат.

— Сътън. Радвам се да те видя.

Господи, колко променен изглеждаше. Тази брада изобщо не му отиваше. И татуировки ли се подаваха изпод ръкавите на протритото му сако? Но пък той винаги бе най-необузданият.

Самюел Ти пристъпи напред, поздрави, стиснаха си ръцете, размениха любезности… после свещеникът отново погледна Макс.

— Мисля, че и двамата сме наясно по този въпрос, нали? — той направи пауза, за да подсили ефекта на думите си, после се обърна към Сътън и се усмихна. — Ас теб ще се срещнем следващата седмица?

— Точно така. Очаквам срещата с нетърпение.

След като преподобният Найс си тръгна, Сътън, Самюел Ти и Максуел продължиха разговора, по време на който тя се опитваше да огледа празните стаи, без това да изглежда много очевидно. Къде бяха всички? Приемът приключваше в седем. Къщата трябваше да бъде препълнена с хора.

Тя надникна в приемната и едва сдържа възклицанието си.

— Това мисис Брадфорд ли е? До Лейн.

— Каквото е останало от нея — каза сдържано Макс.

Сътън се извини и влезе в красиво подредената стая. Майката на Едуард се усмихна веднага, щом я видя, после протегна ръка.

— Сътън. Скъпо дете.

„Толкова крехка и въпреки това толкова царствено елегантна — помисли Сътън, докато се навеждаше да целуне напудрената буза.“

— Ела да седнеш и да си поговориш с мен.

Сътън се усмихна на Лейн, докато сядаше върху копринената възглавница.

— Изглеждате добре.

— Благодаря, скъпа. Кажи ми, омъжена ли си вече?

Внезапно, сякаш без причина, странна горещина премина през Сътън. Тя вдигна поглед и видя, че Едуард е влязъл през страничната врата на стаята, водеща към кабинета. Очите му срещнаха нейните и той се опря върху рамката на вратата, за да запази равновесие.

Сътън прочисти гърлото си и се опита да си припомни какво я питаше мисис Брадфорд.

— Не, мадам. Не съм омъжена.

— О, как така? Хубава млада дама като теб. Трябва да имаш деца, преди да е станало късно.

„Всъщност в момента съм малко заета с управлението на многомилиардна корпорация. Но ви благодаря сърдечно за съвета.“

— А вие как сте, мисис Брадфорд?

— О, аз съм много добре, благодаря. Едуард се грижи добре за мен. Нали, скъпи?

Мисис Брадфорд посочи Лейн с отрупаната си с диаманти ръка, а той кимна и се усмихна, сякаш бе приел чуждото име за малко. Сътън прикри изненадата си и отново погледна към вратата на кабинета.

Истинският Едуард не приличаше много на себе си, поне не и на онзи Едуард, когото мисис Брадфорд явно помнеше като най-големия си син. И по някаква неизвестна причина очите на Сътън се насълзиха заради това несъответствие.

— Сигурна съм, че го прави чудесно — каза дрезгаво тя. — Едуард винаги знае как да се справи с всичко.

От дамите се очакваше да носят чорапогащници под полите си. Джин седеше на ръба на басейна зад къщата, описваше лениви кръгове с босите си крака в топлата вода и се радваше, че никога не носи чорапогащник. Или комбинезон. Или ръкавици.

Но последните две вече бяха старомодни. Е, може би нещата на „Л’Егс“[52], а вече я имаше и ликрата, макар че дамите като майка й със сигурност не биха излезли без найлонови чорапи при никакви обстоятелства.

Тя не беше майка си обаче. Въпреки семейната връзка.

Но да, тук на облицования с плочки ръб на басейна бе горещо, никакъв вятър не достигаше до тази част на градината, благодарение на високата тухлена стена, която ограждаше геометричните фигури, образувани от цветните лехи и пътеките. Птички чуруликаха в цъфналите плодни дървета и още по-нагоре, във въздушните потоци на очевидно приближаваща буря кръжеше ястреб, който без съмнение търсеше нещо за вечеря.

Амелия бе в къщата „Честърфийлд Маркъм“… или поне така й бе казала мисис Харис преди поклонението. И това бе много добре. Наистина Фийлд и Амелия бяха приятели от пелени. В това нямаше нищо романтично или сексуално.

Преподавател. Господи, Джин намираше цялото това фиаско едновременно напълно възможно и абсолютно невъобразимо. Но от друга страна, изобщо не можеше да се каже, че познава дъщеря си много добре. Което вероятно обясняваше нефункциониращата връзка помежду им. Или тя имаше прекалено доверие в себе си и в липсващата майчинска грижа — собствените й родители може да не бяха играли особено важна роля в живота й, но мис Аврора винаги бе до нея.

И ето в какво се бе превърнала Джин.

Почувства, че й прималява и съблече късото си сако, но остави копринения шал „Ермес“ около врата си. Почти бе готова да скочи в басейна с дрехите, и в по-ранно превъплъщение на бунтовната си същност сигурно би го направила. Сега просто нямаше сили. Освен това… нямаше публика…

— И така, подписването ли ще отложите, или само приема по случай сватбата?

Джин затвори очи за миг при звука на толкова познатия глас.

— Самюел Ти! Мислех, че няма да дойдеш.

Стъпките му приближиха зад гърба й и тя отказа да го погледне или да го поздрави с „добре дошъл“.

— Как бих могъл да не покажа уважение към семейството ви — провлечено каза той. — О, да не би да имаше предвид сватбата?

Чу се съскащ звук, после тя долови аромата на тютюн.

— Още пушиш кубински пури — промълви тя, загледана в краката си, които се движеха в морскосинята вода.

— Е, кое от двете? Имейлът, който ми изпрати само преди половин час, не уточняваше. И имаше две правописни грешки. Искаш ли да ти покажа къде е правописният редактор на „Аутлук“[53]?

— Ще се омъжа за него. Но няма да има прием — тя махна с ръка през рамо към къщата. — Както виждаш, хората нямат много добро мнение за нас в момента. Как беше? О, вижте как могъщите са повалени?

— Е, сигурен съм, че ще намерите начин да организирате фондовете по друг начин. Може би ще ги вложиш в дрехи? Или в огърлица, която да е в тон с пръстена ти — о, това е работа на Ричард, нали, и той със сигурност започва добре. Колко тежи това нещо? Половин килограм? Един?

— Върви си, Самюел, наистина.

Той не каза нищо и тя се обърна. Но той не беше си тръгнал. Точно обратното, беше застанал съвсем близо до нея, авиаторските му очила бяха вдигнати над веждите, държеше сламената си шапка в едната ръка и пурата — в другата.

— Какво? — сопна се тя, когато видя, че единствената му реакция бе да стои и да я гледа.

Той махна към нея с пурата си.

— Какво е това на ръката ти?

Тя отново се обърна към водата и поклати глава.

— Нищо.

— Това е синина.

— Не, не е.

— Да, синина е.

В следващия миг той приклекна до нея и хвана здраво китките й в ръцете си.

— Пусни ме!

— Това е синина. Какво, по дяволите, става, Джин?

Тя рязко дръпна ръцете си, за да се освободи и облече сакото си.

— Пих малко повече. Блъснах се в нещо.

— Така ли? Тогава защо изглежда като отпечатък от мъжка ръка?

— Привижда ти се. Блъснах се във вратата.

— Глупости — той я обърна към себе си и насочи поглед надолу от лицето й. — Какво криеш под шала, Джин?

— Моля?

— Махни шала, Джин. Иначе аз ще го махна.

— Ти приключи със събличането на дрехите ми, Самюел Ти — тя се изправи. — И вече можеш да си тръгваш. Или аз ще си тръгна. Така или иначе разговорът е…

— Никога не си носила шалове, докато беше с мен — той доближи лице до нейното. — Какво става, Джин?

— Нищо…

— Ще го убия, ако посмее да те нарани. Ще убия проклетото копеле.

Лицето на Самюел Ти внезапно се превърна в гневна маска и в този миг тя видя истинската му същност на безмилостен ловец. Наистина носеше един от своите светли летни костюми, които бяха негова запазена марка и да, наистина бе красавец като Ф. Скот Фитцджералд… но тя не се съмняваше дори за миг, че бе способен да прати Ричард Пфорд или което и да било друго живо същество в гроба, преди да му е дошло времето.

Но нямаше да се ожени за нея. Тя вече му бе предложила и той бе казан „не“.

Джин скръсти ръце и поклати глава.

— Той просто се опита да ме хване, за да не падна.

— Мисля, че каза нещо за вратата.

— Първо се блъснах във вратата и после Ричард ме задържа на крака — тя завъртя очи. — Наистина ли мислиш, че ще се омъжа за човек, който се държи грубо с мен, освен ако аз нарочно не го помоля за това?

В отговор Самюел Ти дръпна от пурата и издиша дима настрани от лицето й.

— Какво? — отново се сопна тя. — Мразя да ме гледаш така. Просто го кажи, каквото и да е то.

Той продължи да мълчи сякаш цяла вечност и когато най-после заговори, гласът му бе престорено спокоен и безизразен.

— Джин, не си в толкова отчаяно положение, колкото мислиш. Финансите на семейството ви ще се оправят от само себе си. Хората ще продължат да купуват вашия бърбън и отново ще си възвърнете предишното положение. Не прави глупави неща.

— Ричард може да си позволи да ме издържа — тя сви рамене. — И това го прави ценен, независимо дали семейството ми има пари, или не.

Самюел Ти поклати глава, сякаш думите й му причиняваха болка.

— Поне не правиш опити да се преструваш, че го обичаш.

— Има бракове, които се крепят и на по-малко от това. Всъщност в семейството ми съществува традиция да се сключват изгодни бракове. И не за доктори… или адвокати. За истински пари.

— Трябваше да го разбера по-рано — той изруга и се усмихна студено. — А ти никога не ме разочароваш. Забавлявай се със съпруга си и си мисли за пътешествия в Англия и други далечни страни, докато лежиш будна след това. Или май при теб беше отдела за бижута на „Бергдорф“[54]?

Тя вдигна брадичка.

— Той се държи много добре с мен, ако искаш да знаеш.

— Явно си избрала истинския победител — той измърмори нещо под нос. — Е, ще те оставя да довършиш това, което си започнала. Съболезнования за смъртта на баща ти.

— Не беше загуба.

— Както и скрупулите ти, нали?

— Внимавай, Самюел Ти, заядливостта ти подсказва скрита слабост. Сигурен ли си, че не ревнуваш от човек, когото смяташ за по-низш от себе си?

— Не, съжалявам го. Най-тежкото проклятие в живота на един мъж е да обича жена като теб. Този нещастник няма представа какво го очаква.

Той се извърна и изведнъж я заля вълна от емоции.

— Самюел — каза тя.

Той се обърна бавно.

— Да?

„Само ако не бе казал не“, помисли тя. „Само ако бе онзи, към когото бих могла да се обърна.“

— Не минавай през къщата с тази пура. Майка ми е долу, а тя не понася пури в стаите.

Самюел Ти хвърли поглед към тлеещата пура.

— Да. Разбира се.

И после… изчезна.

Неизвестно защо краката на Джин се разтрепериха и тя едва се добра до един от шезлонгите с марка „Браун Джордан“, подредени покрай дългата страна на басейна. Свлече се в него и с усилие съблече сакото си.

Когато вече не можеше да диша, свали и проклетия шал. Под него шията й бе подпухнала, особено отдясно, където бяха най-големите синини.

Йогийско дишане… три части… просто… трябваше да си поеме дълбоко дъх…

— Джин?

Тя вдигна поглед към приятелката на Лейн… годеницата… каквато и да беше.

— Да — каза грубо тя.

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — каза рязко Джин, но не успя да сдържи Шевния си тон. — Добре… съм.

— Хубаво. Само че виж, идва буря.

— Така ли? — Господи, имаше чувството, че е паднала в басейна и се дави. — Мислех, че е слънчево или… нещо подобно.

— Ще отида да ти донеса вода. Не мърдай оттам.

Джин искаше да започне спор, но усещаше езика си подут и наистина започна да й се вие свят.

Лизи се върна с голяма чаша лимонада.

— Изпий това.

Джин посегна да вземе чашата, но ръката й трепереше толкова силно, че нямаше начин да задържи каквото и да било.

— Чакай… нека ти помогна.

Лизи поднесе чашата до устните й и Джин отпи глътка. После още една. И още една.

— Не се тревожи — каза годеницата на Лейн. — Няма да те питам нищо.

— Благодаря — промълви Джин. — Наистина.