Ангелският дял

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Едуин Макалън, майстор дестилатор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, не стигаше доникъде. Седеше в офиса си, който бе главен център на баща му до неочакваната му смърт преди две години, и се опитваше да се свърже с някого, с когото и да е от бизнес центъра. Нищо. Всеки път се свързваше с гласовата поща, което, като се имаше предвид, че набираше личните им линии и не минаваше през централата, беше нещо безпрецедентно.

Главният финансов директор, главният оперативен директор и тримата старши вицепрезиденти не вдигаха.

Лейн също не отговаряше на мобилния си телефон.

Мак отново затвори телефона, като отлично знаеше, че хората отсреща също прекрасно знаят кой им звъни. И макар че един или двама можеше и да не отговорят, цели петима? Да, главният изпълнителен директор бе умрял и цареше хаос, но работата трябваше да продължи.

— Хей, аз се справям…

Преди да е изтървал „както трябва“, затвори устата си и се сети, че изпълнителният му помощник, който беше такъв и при баща му, вече не е на разположение. И стана така, откакто брат му получи инфаркт преди два дни.

Като че ли всички интервюта, които проведе днес, не му напомняха за загубата.

По дяволите, току-що го бяха отхвърлили.

Постави лакти върху купчината хартия и разтри главата си. Наемането на работници много приличаше на излизането по срещи. От „Човешки ресурси“ му бяха изпратили няколко кандидатки и всички те бяха грозни, от онзи тип мениджъри, които бяха еквивалент на изискващи много поддържане и склонни към промискуитет кралици на красотата, невротични, тип Глен Клоуз, отмъстителни или безполови, предпазливи и с космати мишници.

— По дяволите.

Изправи се, заобиколи очуканото вехто бюро и се поразтъпка наоколо, като огледа трофеите, изложени в стъклените витрини. Там беше и първото буре, на което бе поставен щемпел с номер петнайсет, марката Бърбън с относително разумна цена. Бяха подредени и специални бутилки, с които бяха отпразнувани победите на университета в Шарлмонт на баскетболните турнири през 1980, 1986 и 2013 година. Имаше исторически револвери, карти, писма от Абрахам Линкълн и Андрю Джаксън до различни членове на семейство Брадфорд.

Но тапетите бяха истинското доказателство за продукта, дълголетието и гордостта на компанията. Всеки сантиметър от равните вертикални стени беше покрит с етикети от безбройни бутилки, като различните оформления и цветове илюстрираха еволюцията на маркетинга, значимите предложения и цената. Макар продуктът да оставаше един и същ.

Бърбънът на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ се произвеждаше абсолютно по същия начин, по който се бе произвеждал и през XVIII век, нищо не се бе променило — нито начинът на приготвянето на малца, нито филтрирането на маята, нито специалният източник на подпочвена вода, нито дори обгореното дъбово дърво, от което се изработваха буретата. И да, Господ бе свидетел, сезоните в Кентъки и броят на дните в календара не се бяха променили.

Докато оглеждаше историята на бърбъна преди него, му се струваше невероятно на над двестагодишната традиция да бъде сложен край по време на неговата дейност. Но големите корпоративни клечки бяха решили още преди смъртта на Уилям Болдуин да замразят цената на зърното, което означаваше, че няма да има повече малц, което пък означаваше, че той трябва да затвори производството.

Това щеше да бъде безпрецедентно. „Брадфорд Бърбън Къмпани“ бяха произвеждали алкохол дори по време на Сухия режим, макар и да трябваше да го изнасят в Канада известно време.

След като се бори с шефовете от главните офиси без никакъв резултат, Мак звънна в Ийстърли и осведоми Лейн за затварянето на производството, а после му помогна да получи достъп до корпоративните финанси. Но след това? Не беше се чувал с него оттогава.

Беше като да чакаш резултати от биопсия и стресът го убиваше. Какво щеше да стане, ако изгубеше работата си? Изгубваше баща си, просто и ясно.

Разочарован и раздразнителен, отиде до приемната. Огромното празно пространство бе прекалено тихо и студено, горещият въздух се издигаше към откритите греди на преобразуваната някога хижа, откъдето, охладен от климатика, се връщаше към покрития с дъски под. Като останалата част от Старото място, както бе известно това тук, офисът се помещаваше в обзаведената наново оригинална сграда, снабдена с всичко — от течаща вода до безжичен интернет по възможно най-незабележимия начин.

Излезе през прекалено голямата врата и закрачи по подрязаната морава. Старото място бе колкото функциониращо предприятие за производство на бърбън, толкова и туристическа атракция, където информираха лаиците и почитателите на бърбъна кое точно го правеше най-добър. На мястото бе придаден вид като от филм на Уолт Дисни, в най-добрия смисъл на думата, всички сгради бяха стари и боядисани в черно и червено, малки пътечки водеха от силоза за зърно до сградата, където се получаваше малцът, както и до хамбарите. Обикновено имаше групи туристи, водени от екскурзоводи, паркингите биваха пълни, магазинът за сувенири и приемната — оживени.

Но всичко бе затворено за седмица и се допускаше само най-необходимият персонал от уважение към смъртта на Уилям Болдуин.

Или поне така бяха казали големите клечки от висшия мениджмънт. А по-вероятно? Замразяването на цените не засягаше само снабдяването със зърно.

Накрая Мак се озова пред един от трите хамбара, които се използваха за складове. Седеметажната, облепена с изолация, дървена сграда приютяваше стотици бурета с отлежаващ бърбън, поставени на тежки дървени рафтове, вариращата през сезоните температура осигуряваше алхимията, която позволяваше на алкохола да се срещне, да се влюби и да се ожени за обгорените фибри на временния си дървен дом.

Отвори вратата с прозорчето в нея и изработените на ръка панти изскърцаха, а богатата земна миризма, която го удари в носа, като пристъпи вътре, му напомни за баща му. В помещението бе тъмно, гредите, които поддържаха редиците, и редици бурета бяха грубо изрязани и износени. Тесните пътеки, които се провираха между рафтовете с бурета, бяха само колкото две дъски ширина и с дължина девет метра. Централната пътека беше от бетон и много по-широка. Той пъхна ръце в джобовете на дънките си, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в сградата.

— Лейн, какво правим тук? — каза на глас.

Бърбънът изискваше време. Не беше като да правиш водка, в който случай просто завъртваш канелката и — готово. Ако компанията искаше да има какво да продава след седем, десет или дванайсет години? Всичко трябваше да работи сега…

— Хм… моля?

Мак се обърна рязко. На прага на отворената врата, осветена в гръб, стоеше жена с фигура във формата на пясъчен часовник и дълга тъмна коса — като излязла от нечия сексуална фантазия. Господи… дори долавяше парфюма й или сапуна й, или каквото там нахлуваше в ноздрите му.

Тя изглеждаше също толкова изненадана, когато погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза с нисък гърлен глас и без акцент. — Търся Едуин Макалън? Имам интервю с него, но няма никого в офиса…

— Следвайте ме.

Настъпи пауза.

— О! — тя поклати глава. — Съжалявам. Аз само… както и да е, казвам се Бет. Бет Луис Искате ли, искате ли да дойда по друго време?

„Не“, помисли си той, когато косата й улови слабия ветрец и се отдели леко извита нагоре от рамото й.

„Всъщност… не искам да си тръгваш.“

— Не мога да се свържа с Едуард.

Лейн прекоси приемната на бизнес центъра и влезе в офиса на баща си — почувства се така, сякаш влезе в стая, пълна с насочени към него заредени оръжия. Кожата му настръхна предупредително, дланите му се свиха в юмруци и му се прииска просто да се завърти на пети и да излезе. Но пък, от друга страна, всичко това му се струваше дяволски странно. Слабите охранителни светлини осветяваха всичко и му придаваха зловещ вид, а призракът на Уилям Болдуин сякаш се криеше в сенките.

Лейн нямаше представа защо дойде тук. Колите на полицията вероятно вече спираха пред имението.

Поклати глава, когато погледът му се спря на царственото бюро и огромния, украсен с дърворезба, стол, който приличаше на трон. Подробностите бяха като декори от филм с Хъмфри Богарт. Кристална гарафа, пълна с бърбън с цвета на кехлибара, стоеше върху поднос, ведно с кристални чаши. Снимка на малката Вирджиния Елизабет в сребърна рамка. Кутията за кубински пури, които баща му обожаваше, бе в другия ъгъл на бюрото, заедно с лампата от „Тифани“. Имаше пакет цигари „Дънхил“ и златна запалка до пепелника от „Картие“. Нямаше нито компютър, нито документи. Телефонът бе съвременен, модерен и изглеждаше смален от стила и арогантността на другите предмети.

— Едва за втори път съм в този офис — прошепна той и погледна Лизи, която стоеше на прага. — Никога не съм завиждал на Едуард.

Докато тя оглеждаше подвързаните с кожа книги, дипломите и сертификатите от различни национални и международни организации, той откри, че вниманието му е съсредоточено върху нея: върху начина, по който косата й, изрусена от слънцето, улавя светлината; как гърдите й изпълват черното й поло; дългите й мускулести крака, изложени на показ от късите панталони.

Страстта се надигна у него.

— Лизи…

На прага застана Джеф.

— Окей, всички си тръгнаха. Сградата е празна, а адвокатът ти се върна в къщата, за да се срещне с полицията. Знаеш ли как да смениш кода на алармената инсталация? Защото щях да го направя, ако бях на твое място.

Лейн премигна, за да изчисти от ума си образа на голата Лизи върху бюрото, което е разчистил напълно.

— А, не знам, но ще помислим как да го сменим — изпъна схванатия си гръб. — Виж, можеш ли да ме ориентираш какво откри?

Джеф се огледа и като че ли не бе особено впечатлен от лукса.

— На повърхността преводите, които прегледах, изглеждат като обикновени плащания и задължения към различни банки. Но после се появиха тези огромни суми, погасяващи краткосрочни заеми — и първоначално това ме разтревожи. Като проследих преводите, открих, че по-голямата част от тях отиват в „УУБ Холдингс“, което се оказа „Уилям Уайът Болдуин Холдингс“. Вярвам, че това е случай на задбалансово финансиране, което е излязло от контрол, и вярвам още, че се класифицира като злоупотреба. Ключът? След като направих някои проучвания в интернет и поисках услуга от UBS[27], пак не можах да открия нищо за „УУБ Холдингс“, не открих дори къде се намира. Но мога да предположа кой е бил начело.

— Кучи син — измърмори Лейн. — Там са отишли и парите за домакинството. За колко говорим?

— Седемдесет и два милиона. Досега.

Лизи ахна, а Лейн поклати глава.

— По дяволите.

Лизи проговори първа.

— Чакай, а онова финансиране зад баланс…

— Задбалансово финансиране — Джеф потърка очи, сякаш имаше същото главоболие, каквото измъчваше Лейн. — В общи линии това означава да си играеш с капиталите на една компания, за да гарантираш дълга на друга. Ако втората компания банкрутира, банкерът очаква първата да плати. В този случай? Готов съм да се обзаложа, че парите, дадени назаем на „УУБХ“, са резултат на злоупотреба и когато е трябвало да се изплати заемът, парите на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ са били използвани за изплащането му. Този вид кражби са по-малко очевидни от това сам да си напишеш корпоративен чек и да го осребриш.

— Над сто и четиридесет милиона? — Лейн скръсти ръце на гърдите си, защото бе завладян от гняв, който го подтикваше да срине офиса със земята. — Това ли е цялата сума? Сигурно се шегуваш.

— И тези седемдесет и няколко милиона са прехвърлени само през февруари. Ще има и още. Целият модел е на нарастване — Джеф сви рамене. — Казвам ти, Лейн, време е да извикаш ФБР. Това е прекалено голямо за мен и не мога да продължа, тъй като трябва да се върна в Ню Йорк. Ваканцията бе страхотна обаче.

Телефонът на Лейн зазвъня, той го извади от джоба си, видя, че е Самюел Ти и отговори е:

— Там ли са? Идвам…

— Какво правиш?

Жената, която се втурна в офиса, беше на шейсет, с тяло като боен кораб, каквато и беше. От металносивия си костюм до завитата си на кок сива коса мис Петерсбърг бе работохоличка, която управляваше деловия живот на Уилям Болдуин от почти двайсет години. Но сега не бе спокойна. Лицето й бе зачервено, очите й гледаха втренчено, тя трепереше, а очилата за четене, които висяха на гърдите й на тънка верижка, подскачаха в такт с дишането й.

Лейн запази гласа си спокоен.

— Вземи нещата си. И напусни.

— Нямаш право да бъдеш в този офис!

Истерията извираше от нея като експлозия, оказа се изненадващо силна, когато стигна до него, заби нокти в лицето му и започна да го рита с крака и колене, да проклина пронизително и да ругае. Лизи и Джеф се втурнаха да я откъснат от него, но той поклати глава. Хвана ръцете й, остави я да продължи да нарежда с писклив глас, но я притисна възможно най-нежно до рафтовете с книги.

Когато се изтощи, спретнатият й кок беше като разбъркана салата, а дишането й бе така накъсано, сякаш имаше нужда от кислородна маска, за да не припадне.

— Не можеш да го спасиш — каза Лейн мрачно. — Още преди известно време е станало прекалено късно. И съм сигурен, че знаеш разни неща. Въпросът, който трябва да си зададеш, е колко си готова да платиш за верността си към мъртвец. Откривам все повече и повече за това какво е ставало тук и знам, че си била част от него. Готова ли си да влезеш в затвора заради него? Чак толкова луда ли си?

Каза го спокойно, без да е сигурен дали ще извика федералните, или не. Въпреки това затворът бе добър стимул.

„И освен това — каза си, — какво, ако злоупотребата бе толкова голяма, колкото Джеф твърдеше? Тогава, след като вноските престанеха, онези заемодатели щяха да бръкнат в джоба си — И да, някои от тях щяха да се обадят на адвокатите си. Но когато средствата намалеят още повече?“

— Той беше добър човек — каза рязко тя. — Баща ти винаги е бил добър с мен.

— Защото си му била полезна. Не го приемай лично и не съсипвай живота си заради илюзията, че за него си била нещо повече от инструмент, който е можел да използва.

— Никога няма да разбера защо вие, момчетата, го мразите толкова.

— В такъв случай, трябва да се събудиш.

Тя се освободи и той я остави да оправи косата и дрехите си.

— Баща ти винаги е искал само най-доброто за семейството и компанията. Беше…

Умът на Лейн блуждаеше и само тялото му бе там, докато жената продължаваше да изрежда добродетелите на мъж, за когото не можеше да се каже нищо добро. Обаче това не бе негов проблем. Не можеш да промениш начина на мислене на ничий привърженик; не можеш да спасиш човек, който не иска да се качи в спасителната лодка.

Следователно тази изключително способна жена щеше да се удави заедно с шефа си.

Не бе негов проблем.

Телефонът му отново зазвъня, когато тя приключи:

— Винаги бе там, когато имах нужда от него.

Номерът не бе познат на Лейн и той остави гласовата поща да се включи.

— Е, в такъв случай, надявам се, че ще се наслаждаваш на скъпите си спомени в затвора.