Естествена смърт

11.

В главата му цари пълно объркване. Не знае в кой град е, не разбира и неблагозвучния език, на който говорят около него. Чувства се болен. Дишането му е накъсано и всяко поемане на въздух раздира гърлото, а гърдите му горят. Преди е бил силен, напълно убеден е в това, макар сега да не помни името си. Преди е можел да носи дванайсет житни снопа наведнъж и да ожъне цяла нива под палещите лъчи на следобедното слънце. Сега гърбът му е превит, а краката — слаби и несигурни. Кога е остарял като баща си? Какво се е случило с живота му?

От близката сграда се разнася шум. Високите й стъклени прозорци са матирани, но през тях може да види цветните сенки на движещите се вътре хора. Входната врата се отваря широко и на прага се появява залитаща млада жена, последвана от други две. Смеят се високо, бърборят си, а той не разбира какво казват. Пияни и весели, те не забелязват, че ги наблюдава от другата страна на улицата. Високите им токчета потракват по плочките, докато се отдалечават, олюлявайки се. Краката им се виждат изпод късите поли, а фланелките разкриват бялата мека плът над пъпа.

Връхлитат го откъслечни спомени. Някой върши нещо ужасно. Друга бяла плът, съсечена от остър нож. Кръвта блика от ръбовете на разреза. Ярост към древна несправедливост. Нещо мрачно, мокро и хлъзгаво. Това не са спомени. Или може би са. Вече не знае кое е истина.

Въздухът е топъл и натежал от влага и като одеяло покрива всичко под нощното небе. Оранжевата светлина от уличните лампи се отразява в облаците над тях и придава адски облик на всичко. Целият е потен, а главата му пулсира в ритъма на сърцето. Гърлото му внезапно пресъхва и той разбира каква е сградата отвъд улицата.

Врявата го пронизва в момента, в който отваря тежката врата. Обгръща го миризма на немити човешки тела, дезодорант, парфюм, бира и храна. Стотици хора стоят, седят и крещят, за да се чуят един друг през монотонната музика, която изпълва всичко. Никой не го забелязва как се присъединява към тълпата.

Поглежда към ръцете си. Изглеждат му толкова познати. Тези ръце са зидали стени, галили са любовници, държали са бебе, чието име не помни, както не помни и своето. Това са ръце, покрити със засъхнала кръв, запълнила бръчките и набита под късо изрязаните нокти. Това са ръцете, които са размахвали ножа. Които са обезобразили друго човешко същество. Ръцете, които са въздали мъст за всички злини, причинени нему и на другите от неговия вид.

Вижда знака и осъзнава дребен факт от този чужд свят. Болестта ли го е омаломощила, или ужасните образи, залели съзнанието му? Независимо от причината, сега е в тоалетната, наведен над клозетната чиния, повръща. Или поне се опитва да повърне. Спазмите са сухи, стомахът му с празен.

Откъсва хартия и избърсва лицето и ръцете си, пуска водата. Когато се изправя, светът опасно се накланя. Остава без дъх, несвестен. Около него има други хора. Смеят му се. Наобикалят го като училищни побойници. Не може да фокусира погледа си, помни само ужасното усещане за нож в ръката, силата, която тече през него, докато го размахва, справедливия гняв. Сякаш отново го усеща да натежава в дланта му.

Вече не се смеят. Тоалетната потъва в тишина. Затихва дори думкането на музиката отвън. Той се озърта и за пръв път забелязва голямото огледало пред себе си. Трудно му е да види нещо друго, освен картините на клането, изпълнили съзнанието му. Вижда обаче мъж, когото не познава — изпит, изнемощял, облечен в мръсни дрехи и с посивяла коса. Запленен и ужасѐн, наблюдава как другият мъж вдига ръка. Юмрукът е свит около къс нож, острието сочи към оголения гръклян. Правил го е и преди, поне така смята, и ето че усеща лелеяния допир на студената стомана до плътта си.

Кръвта оплисква огледалото.