Естествена смърт

17.

Охранителни системи „Пенстемин“ заемаха голяма част от изкуствено създадена суша в долната част на река Форт, между Лийт и Тринити. Самата сграда представляваше безличен модерен склад. Спокойно можеше да мине и за колцентър, макар че този род постройки обикновено не бяха оградени с бодлива тел и нямаха повече сензори за движение и камери за наблюдение, отколкото нормален затвор. Стените бяха боядисани в сиво и опасани с редица затъмнени прозорци, минаващи точно под стрехата на широкия равен покрив. В близкия ъгъл покривът се спускаше до земята, там беше и малката входна врата.

Детектив Макбрайд паркира служебната кола на единственото паркомясто с надпис „Посетители“. Белият „Воксхол Вектра“ изглеждаше направо ненамясто до лъскавите беемвета и мерцедеси 4х4. Маклейн забеляза, че директорът можеше да си позволи да идва на работа с чисто ново ферари.

— Явно сме си сгрешили професията. — Последва детектива през паркинга, докато се наслаждаваше на хладния утринен бриз, лъхащ от залива. Лицето на Макбрайд беше бледо, а под очите му имаше сенки — спомен от снощната прекомерна веселба. Надпиването с шотове текила с полицай Кид несъмнено го беше лишило от няколко милиона мозъчни клетки. В началото бе доста объркан, но после забеляза редицата от скъпи коли.

— Никога не съм ви смятал за автоманиак, сър. Говори се, че дори нямате кола.

Маклейн потисна желанието да попита кой точно го говори. Имаше и по-лоши неща, които можеха да се кажат зад гърба на човек.

— Вярно е, но това не означава, че не разбирам нищо от коли.

След като се представиха на входа на целия комплекс, трябваше още веднъж да потвърдят самоличността си по интеркома и пред камерата и едва тогава ги допуснаха в сградата. Накрая ги посрещна строго облечена млада жена с къса коса и очила с толкова дебели и тесни правоъгълни рамки, че сигурно й се струваше, че вижда света сякаш през процепа на пощенска кутия.

— Полицай Макбрайд? — Жената подаде ръка на Маклейн.

— Не, аз съм инспектор Маклейн. Това е колегата ми, детектив Макбрайд.

— О, извинете. Кортни Рейн. — Здрависаха се, след което младата жена ги преведе през поредица от блиндирани врати към сърцето на сградата. Приличаше на голяма пещера с много висок таван, поддържан от паяжина от подпорни греди. Индустриални климатици бълваха студен въздух в огромното пространство. По гърба на Маклейн полазиха тръпки.

Офисни прегради разделяха помещението на квадрати. Във всеки от тях десетина-дванайсет служители със слушалки на ушите седяха пред монитори и говореха в микрофонче, което висеше пред устата им, както оса се върти над храна по време на пикник. Шумът се свеждаше до монотонно боботене, от време на време прекъсвано от внезапно раздвижване, когато ръководителят на екипа притърчаше от едно работно място на друго.

— Нашият колцентър обслужва над двайсет хиляди алармени инсталации в централната зона — каза госпожица Рейн. Маклейн реши, че е госпожица, дори да беше омъжена.

— Нямах представа, че „Пенстемин“ е толкова голяма фирма.

— Не, не всички инсталации са на „Пенстемин“. Обслужваме още поне двайсетина други по-малки компании. Пашкулът в дъното на залата обслужва полицията на окръг Стратклайд, а тези двата следят всички алармени системи в Лодиан и Бордърс.

— Пашкул ли?

— Така наричаме екипите си, инспекторе. Всеки екип е отделен пашкул. Не ме питайте защо им викаме така, нямам никаква идея.

Госпожица Рейн ги поведе по широка пътека в средата на голямата зала. Пътеката разделяше хората, които обслужваха двата враждуващи в миналото шотландски града. Маклейн оглеждаше бледите оператори. Когато елегантно облечената жена минаваше покрай работните им места, всички свеждаха глави и симулираха заетост, дори да бяха бездействали дотогава. Май не беше много приятно място за работа. Той се зачуди какво ли е текучеството и дали някой не е напуснал, затаил злоба и поверителна информация.

В дъното на залата имаше стълбище, водещо към дълъг балкон. По протежение на стената бяха наредени остъклени офиси, работещите в тях сто на сто бяха собствениците на лъскавите возила отпред. Бачкаторите на долния етаж най-вероятно пристигаха на работа с автобус или се принуждаваха да паркират на улицата извън комплекса.

След като минаха през цялото помещение, за да стигнат до стълбите, сега поеха обратно към входа, само че на горния етаж. Маклейн подозираше, че има по-кратък път за офисите, но по някаква причина госпожица Рейн бе решила да им покаже голямата зала. Вероятно беше просто маниер, целящ да впечатли полицейските служители с професионализъм. Ако беше така, определено се бяха провалили. На Маклейн вече му беше писнало от Охранителни системи „Пенстемин“, а дори още не бе започнал да задава въпросите си.

Стигнаха до голяма врата от матирано стъкло, разположена в центъра на голяма стена — също от матирано стъкло, в ъгъла на сградата. Водачката им се поспря, колкото леко да почука, после отвори вратата и обяви пристигането им:

— Дъг? Това е инспектор Маклейн от участъка на Лодиан и Бордърс. Сещаш ли се? Полицаят, който се обади. — Докато Маклейн прекрачваше прага, мъжът, към когото се обърна госпожица Рейн, се изправи и тръгна към тях през огромния си офис. Майната им на пашкулите долу, това тук можеха да го напълнят с вода и да пуснат да плуват пет-шест кита.

— Дъг Феърбеърн. Радвам се да се запознаем, инспекторе. — Беше усмихнат до уши, а ослепителнобелите зъби контрастираха на загорялата му кожа. Облечен бе в широка риза, имаше копчета за ръкавели от масивно злато и прилежно вързана вратовръзка. Сакото бе окачено на стола му, а скъпият панталон, ушит по поръчка, прикриваше наченките на коремче.

— Господин Феърбеърн. — Маклейн пое протегнатата десница, ръкостискането беше здраво. Феърбеърн излъчваше увереност. Или високомерие. Рано беше да реши кое от двете. — Ваше ли е ферарито отвън?

— Модел „430 Спайдър“. Падате си по коли, а, инспекторе?

— Като малък ходех да гледам състезанията в Нокхил. Сега нямам време.

— Това е прекалено мощна кола за Нокхил. За да натисна газта до дупка, се налага да пътувам до пистите на юг. Миналата година се състезавах с нея. Моля, седнете. — Феърбеърн посочи ниския кожен диван и фотьойлите. Сиви и в минималистичен стил. — Какво мога да направя за вас, инспекторе?

Чай или бисквити не бяха предложени. Само егоцентрични шегички.

— Разследвам серия обири. Бих допълнил, извършени професионално. Определено не са обикновени взломни кражби. Към момента разполагаме с много тънка обединяваща нишка. Във всеки от последните три случая е имало инсталирана алармена система „Пенстемин“. И в трите случая въпросната система е била обезвредена, без да се активира.

— Кортни, ако обичаш, досиетата. — Феърбеърн кимна на неприветливата бизнесдама, която продължаваше да стърчи до вратата. Тя излезе и след секунди се върна с кафява папка. — Предполагам, че става дума за скорошното проникване в дома на госпожа Дъглас. Много неприятна случка, инспекторе. Извършен беше пълен анализ на системата и нищо не показа, че алармата е била манипулирана.

— Системата ви отразява ли активирането на алармата, сър? — Детектив Макбрайд беше извадил бележника си и държеше молива, готов да записва.

— Разбира се, полицай. Господин Дъглас пожела да инсталираме най-добрия модел. Компютърната ни система е отчела активиране в… — Феърбеърн отвори папката и извади разпечатка. — … десет и трийсет сутринта на въпросната дата. Била е изключена в три без петнайсет същия следобед. През този период е било регистрирано неколкократно повишаване на електрическото напрежение, но това не е нещо необичайно. Електрозахранването в града е пословично нестабилно.

— Възможно ли е някой да обезвреди алармата? Не разбирам много-много, но например да пренастрои системата?

— Теоретично е възможно, предполагам. За целта обаче ще ви трябва достъп до централния сървър, който се намира в нашето подземие, зад трийсетсантиметрова стоманена врата. Това означава, че първо трябва да проникнете тук, което, уверявам ви, изобщо не е лесно. В добавка трябва да познавате системата ни в детайли, както и да знаете валидните към момента пароли. Дори и тогава най-вероятно ще оставите някакви следи. Компютърната ни система се тества от най-добрите специалисти в бранша. Случайните грешки са изключени.

— Значи, ако системата е била обезвредена, това е работа на вътрешен човек? — Маклейн се наслади на паниката, която думите му предизвикаха у Феърбеърн.

— Това е невъзможно. Персоналът ни минава през много стриктен подбор. Освен това никой няма достъп до всички елементи на системата. Изключително се гордеем с нашата почтеност.

— Разбира се, сър. Бихте ли ми казали кой е инсталирал системата на господин Дъглас?

Феърбеърн прегледа папката, като нервно разлистваше страниците. Вече не изглеждаше толкова самоуверен.

— Карпентър — отговори след малко. — Джеф Карпентър. Той е един от най-добрите ни техници. Кортни, би ли проверила дали Джеф в момента е на обект? Ако не е, повикай го тук.

Госпожица Рейн за пореден път изчезна от стаята. Вратата още не се беше затворила, когато иззад нея долетяха приглушени фрази от телефонен разговор.

— Предполагам, че бихте искали да поговорите с него — каза Феърбеърн.

— Определено ще ни бъде от полза — отвърна Маклейн, втренчен в събеседника си. — Кажете ми нещо, господин Феърбеърн. Госпожица Рейн сподели, че в този колцентър осигурявате поддръжка на още няколко охранителни фирми. Бихте ли ми дали списъка им?

— Това е строго конфиденциална информация, инспекторе. — Феърбеърн се поколеба за миг, кършейки пръсти далеч по-неумело от Навъсения Боб. Накрая избърса длани в скъпия си копринен панталон. — Мисля обаче, че мога да я споделя с вас. В края на краищата работим в тясно сътрудничество с шотландската полиция.

— Нека ви улесня. Говорят ли ви нещо имената „Секюр Хоум“, „Лодиан Аларм Системс“ и „Субсисто Раптор“?

Паниката в погледа на Феърбеърн видимо нарасна.

— Аз… Ами… Да, инспекторе. Следим единбургските инсталации и на трите изброени компании.

— От колко време сте поели този ангажимент, господин Феърбеърн? — Детектив Макбрайд отгърна нова страница в тефтера си и облиза върха на молива. Хлапакът явно бе гледал твърде много полицейски филми по телевизията, рече си Маклейн, но във всеки случай бе забавно да го наблюдаваш.

— Ами, да видим… Всъщност преди няколко месеца купихме „Лодиан Системс“, но иначе ги поддържаме от близо пет години. „Секюр Хоум“ сключиха договор с нас по-миналата година. Със „Субсисто Раптор“ работим от около година и половина. Ако желаете, мога да проверя и да ви съобщя точните данни. Предполагам, че това са свързаните случаи.

— Така е, господин Феърбеърн.

— Надявам се, не намеквате…

— Нищо не намеквам, господин Феърбеърн. Просто разследвам случая си. Не мисля, че компанията ви систематично ограбва клиентите си. Това би било изключително глупаво. Убеден съм обаче, че в системата ви има слабо звено, и целта ми е да го открия.

— Разбира се, инспекторе. Не се съмнявам в намеренията и способностите ви. Но ви моля да разберете, че репутацията е всичко за нас. Ако се разчуе, че системите ни не са надеждни, ще фалираме до края на годината.

— Това изобщо не влиза в плановете ми, господин Феърбеърн. Компании като вашата улесняват нашата работа, образно казано. Аз обаче ще хвана извършителя.

— Пропуснал съм нещо, детектив.

— Моля?

— Нещо очевидно. Нещо, което трябваше да видя още в началото.

— Е, със сигурност Феърбеърн не ни казва всичко.

— Какво? А, не. Съжалявам. Говорех за мъртвото момиче.

Караха по Лийт Уок стрийт обратно към участъка. Тъй като се отдалечиха от брега и бяха като в пещ между високите сгради, в колата стана задушно. Маклейн беше отворил прозореца, но бавното движение не бе достатъчно, за да създаде осезаемо въздушно течение, нещо отпред буквално беше парализирало трафика.

— На следващия завой свий вляво. — Маклейн посочи тясна пресечка.

— Участъкът е напред, сър.

— Засега няма да се връщаме там. Искам пак да огледам онова мазе.

— В Сайтхил?

— Ще пристигнем по-бързо, ако спреш да задаваш глупави въпроси.

— Тъй вярно, сър. Съжалявам, сър. — Макбрайд отби колата в автобусното платно, стигна до уличката и зави. Маклейн съжали за избухването си и сам не откри причината за лошото си настроение.

— Какво знаем за това момиче?

— В какъв смисъл, сър?

— Ами, помисли. Млада е, бедна, носи най-хубавата си рокля. Какво е правела, когато е била убита?

— Отивала е на парти?

— Запомни тази дума. Парти. Да допуснем, че партито е било в къщата, където я намерихме. Това до какво заключение ни води?

Мълчанието продължи, докато се провираха през лабиринта от улички около двореца Холируд.

— Че който е притежавал къщата по времето на убийството, е знаел за него.

— А кой е притежавал къщата?

— Била е собственост на банка „Фаркър“. Според досието е била придобита през 1920 г. и е била нейна собственост допреди година и половина, когато „Мидийстърн Файнанс“ купува банката.

— Добре, да го формулираме другояче. Кой е живял в къщата? В този ред на мисли кой е управлявал банката преди продажбата й?

— Не знам, сър. Човек на име Фаркър?

Маклейн въздъхна. Определено пропускаше нещо.

— Трябва да говорим с някого от „Мидийстърн Файнанс“. Сигурно имат сред служителите си и хора от старата банка или поне списък на предишния персонал. Виж дали няма да изровиш нещо по тази линия, като се върнем в участъка.

— Натам ли да карам сега, сър?

— Не, искам пак да хвърля едно око на къщата. Рано или късно ще трябва да позволя на Макалистър да продължи работата там. Наясно съм, че оперативно-следствената група е почистила всичко, но трябва още веднъж да огледам лично мястото.

Къщата беше безлюдна, а фургоните на строителите около нея — заключени. Върху прозорците на приземния етаж бяха заковани тежки шперплатови плоскости, а масивен катинар възпрепятстваше достъпа през вратата. Маклейн нареди на Макбрайд да се обади за ключа, сетне тръгна по двора с надеждата да открие нещо.

Кулата с орнаментите беше в задната част, нещо нетипично за този вид постройки. По керемидите и откъртената мазилка, изпопадали в обраслата градина, Маклейн заключи, че тук от доста години не живее никой. Къпини бяха проточили ластарите си по влажните стени чак до изпочупените прозорци на първия етаж, а едновремешната морава сега бе осеяна с млади дръвчета, издънки на близкия чинар. Всичко това бе опасано с висока каменна ограда с циментирани отгоре й натрошени стъкла. Отъпкана пътека водеше до порта с малка арка. Старата дървена врата лежеше на земята и гниеше, полускрита от растителността, а върху зейналия вход бе закован поредният шперплат. Очевидно Томи Макалистър беше по-негостоприемен към наркоманите и вандалите на Сайтхил, отколкото банката на Фаркър.

След само десетина минути пристигна кола и младата полицайка, която беше на пост в нощта, когато откриха трупа, му връчи ключовете за къщата.

— Бързо ще привършите тук, нали, сър? Онзи Томи Макалистър ми звъни по три пъти на ден и ми надува главата, че плащал на работниците си да не правят нищо. — Тя отключи катинара и прибра ключа в джоба си.

— Ще го имам предвид, полицай, само че в разследването си не се ръководя от удобството на господин Макалистър.

— Знам, сър. Не трябва да се съобразявате с него.

— Ако пак вземе да се оплаква, кажете му да дойде при мен — рече Маклейн.

— Така и ще направя, сър. Заключете, щом привършите тук. — Полицайката се обърна и се отправи към патрулната кола. Маклейн поклати глава и влезе в старата къща, давайки си сметка, че все още не знае името на младата жена.

Полицейската лента преграждаше пътя към мазето, но когато се наведе и мина под нея, Маклейн можеше да се закълне, че някой е бил тук и е разчистил. Отломъците от мазилка, разпръснати около дупката за тайното помещение, бяха изчезнали и се виждаха само чистите плочки. Ако го бяха направили хората от оперативно-следствената група, това щеше да е прецедент.

Той извади фенерчето, прекрачи през дупката в стената и се озова в помещението. Сега всичко беше различно, тъй като изтерзаното тяло на горкото момиче беше откарано. В гладко измазаната стена имаше шест добре оформени дупки, разположени на равно разстояние една от друга. Маклейн надникна във всяка от тях, но не очакваше да види нещо повече от това, което вече знаеше. Бяха обикновени ниши, получени след избиване на няколко тухли от зиданата стена на мазето. Под всяка имаше купчинка мазилка и трески, които хвърляха светлина върху това как е била замаскирана.

— Тук ли са я намерили? — Маклейн видя, че детектив Макбрайд стои на входа, препречвайки пътя на светлината от слабите крушки навън. Даде си сметка, че той все още не е идвал на местопрестъплението.

— Точно така, Стюарт. Влез и огледай. Кажи ми какво виждаш.

Фенерът на Макбрайд беше по-голям от неговия. Може и да беше част от стандартното оборудване на служебната кола, но нещо го караше да се съмнява в това. Младият детектив бавно вървеше из стаята и осветяваше ту тавана, ту пода, ту четирите дупки от пироните. Накрая разгледа и стената, като прокара длан по мазилката.

— Ужасно трудно е да се измаже обла стая — каза Макбрайд. — Който и да го е направил, е бил много кадърен строител.

Маклейн се вторачи в него. След това насочи очи обратно към стенните ниши и арката на вратата, зазидана, за да прикрие ужасното престъпление. Ама че глупак е бил!

— Ето това е.

— Кое?

— Това, което е било направено тук. Замаскирането на нишите, зазиждането на вратата. Трябва ти строител да го свърши.

— Спор няма.

— Ако вървим по стъпките на теорията за ритуално убийство, това предполага образовани хора. Ако са устройвали партитата си на подобно място, значи, били са и заможни.

— Е, и?

— Преди шейсет години богаташите не са били привърженици на „направи си сам“. Не са различавали мистрия от кирка.

— Не виждам…

— Замисли се, детектив. Органите бяха намерени в нишите, тоест момичето е било убито, преди да измажат помещението. Който и да е извършил убийството, е трябвало да наеме мазач. А той е видял какво има в нишите. Според теб как убиецът е попречил на този мазач да разкаже по-късно за видяното?

— Убил го е след приключване на работата?

— Именно. Няма начин да го е оставил жив.

— Но с какво ни помага това? Имам предвид, човекът е мъртъв, така че… Ами ако са скрили и неговия труп?

— Забравяш нещо. Не можем да търсим мъртвото момиче в регистъра с изчезнали хора, защото не знаем нищо за нея. Може да е била скитница, чужденка или каквато там се сетиш. Който обаче е измазал тази стена, е замаскирал нишите в нея. Бил е строител, най-вероятно местен.

— А не може ли да е един от замесените в убийството? Искам да кажа, един от шестимата.

Маклейн замълча. Влакът на заключенията му дерайлира от безпощадната логика на Макбрайд. След това се замисли за предметите, намерени в нишите. Златно копче за ръкавели, сребърна табакера, кутийка нецуке, кутийка за хапчета, игла за вратовръзка. Само очилата евентуално пасваха на строител от 40-те години на миналия век, макар че и това бе доста слабо вероятно.

— Възможно е — заключи той, — но според мен слабо вероятно. Засега другата хипотеза изглежда най-стабилна. Може би ще се наложи да прегледаме вестниците от двайсетгодишен период, но все трябва да изскочи нещо за изчезнал мазач. Намерим ли го, ще намерим и за кого е работил.