Естествена смърт

20.

Тимъти Гарнър трепереше. Имаше крехко телосложение и полупрозрачната кожа, наблюдавана при хора на преклонна възраст — досущ оризова хартия, покрила жълти мускули и сини вени. Полицай Кид седеше до него в подредения му апартамент и когато Маклейн влезе в стаята, го погледна с надежда. Инспекторът беше проследил как погребалните агенти бяха откарали тялото на Бакън Стюарт в моргата, как криминалистите бяха прибрали оборудването си и отпътували с всички кофи за боклук. На някого щеше да се падне удоволствието да рови в тях. Сержант Хаусман организираше половин дузина униформени да проведат разпитите на собствениците от долните етажи, които тъкмо бяха оставили свидетеля, обадил се за инцидента.

— Господин Гарнър, аз съм инспектор Маклейн. — Вдигна служебната си карта, но старецът дори не я погледна. Взираше се в нищото, а ръцете му бавно приглаждаха гънките на халата върху бедрата му. — Ще ни донесеш ли по чаша чай, полицай?

— Веднага, сър. — Полицайката подскочи, сякаш някой я бодна с вилица в задника, и изхвърча от стаята. Явно компанията на господин Гарнър не беше от най-приятните. Маклейн зае мястото й до стареца.

— Господин Гарнър, трябва да ви задам няколко въпроса. Мога да дойда и по-късно, но най-добре да приключим още сега, докато спомените ви са най-пресни.

Старецът отново не проговори, дори не повдигна очи, просто продължи да поглажда бавно бедрата си. Маклейн се пресегна и захлупи с длан едната ръка на Гарнър, за да го спре. Докосването сякаш извади мъжа от транса, в който бе изпаднал. Озърна се, а очите му лека-полека се фокусираха върху инспектора. Между сбръчканите клепачи се бяха събрали сълзи.

— Нарекох го, „лъжливо копеле“. Това беше последното нещо, което му казах. — Гласът на стареца бе тънък и висок, с ясен единбургски акцент, и потрепна на обидната дума.

— Господин Гарнър, добре ли познавахте господин Стюарт?

— О, да. С Бакън се запознахме през 50-те. Оттогава въртим заедно бизнес.

— За какъв бизнес става дума, сър?

— Антики, произведения на изкуството. Бакън има набито око, инспекторе. Безпогрешно надушва талантите и винаги знае накъде върви пазарът.

— Останах с такова впечатление от апартамента му. — Маклейн огледа всекидневната на Гарнър. Обзаведена добре, но не толкова разкошно, колкото тази на съдружника му. — Ами вие, господин Гарнър? Вие с какво участвахте в съдружието?

— Невероятните хора се нуждаят от някого, на чийто фон да блеснат, а Бакън Стюарт е невероятен човек. — Гарнър преглътна, а голямата му адамова ябълка подскочи в тънкия жилест врат. — Май трябва да кажа: беше невероятен човек.

— Ще споделите ли за какво спорехте?

— Бакън криеше нещо от мен, сигурен съм, инспекторе. Отскоро, нещо се беше случило през последните дни. Само че аз му познавам и кътните зъби.

— И решихте, че ви мами? За какво, че е завъртял бизнес с другиго?

— Може и така да се каже, инспекторе. Дълбоко подозирам, че е замесен друг мъж.

— Убиецът?

— Не знам. Възможно е.

— Виждали ли сте този мъж?

— Не. — Гарнър поклати глава, като че да отрече и пред самия себе си, но гласът му прозвуча неуверено.

Маклейн запази тишина, остави съмнението да свърши своето.

— Не очаквам да ме разберете, инспекторе. Още сте млад. Може би, ако бяхте стар като мен, щяхте да ме разберете. Бакън ми беше повече от съдружник. Ние бяхме…

— Любовници? Това не е престъпление, господин Гарнър. Вече не.

— Но все още е срамно, нали? Начинът, по който хората те гледат по улицата. Аз съм затворен човек, инспекторе. Тая всичко в душата си. Освен това съм твърде стар, за да се интересувам от секс. Мисля, че и Бакън се чувстваше по същия начин.

— Обаче подозирате, че се е виждал с друг мъж, нали?

— Сигурен съм. Иначе защо бе толкова потаен? Защо избухна и ме изгони?

Маклейн помълча миг-два. В тишината се чу къкренето на чайника и почукване на лъжичка в порцелан.

— Кажете ми какво се случи тази вечер, господин Гарнър. Как намерихте господин Стюарт?

Старецът мълчеше. Ръцете му възобновиха ритмичните си движения, но той ги сви в юмруци, за да ги спре.

— Карахме се цял следобед. Бакън искаше да ме отпрати за няколко седмици. В Ню Йорк се провежда голямо изложение на изкуствата и той реши, че ще е добре да отида. Дори беше уредил билетите, хотела… всичко. Аз обаче се оттеглих от бизнеса преди няколко години. Казах му, че нямам сили да пътувам толкова надалече, камо ли да участвам в търгове. Казах му, че предпочитам да си остана вкъщи, а той да отиде. Винаги е бил по-енергичен от мен.

— И така, спорехте. Но по-късно сте се върнали в апартамента му, за да поговорите отново, така ли? — Маклейн видя, че старецът взе да се отплесва от темата, и внимателно го насочи обратно към нея.

— Моля? А, да. Трябва да беше около девет, най-много девет и петнайсет. Не обичам да оставям висящи въпроси. Освен това бях малко груб и исках да му се извиня. Понякога седяхме до късно, пийвахме по едно малко бренди и обсъждахме света. Имам ключ за апартамента му, така че можех да си отворя сам, но не се наложи. Вратата зееше. Подуших неприятна миризма. Като от запушен отходен канал. Влязох и… О, боже…

Гарнър се разрида. Полицай Кид избра именно този момент, за да се върне, понесла табла с три порцеланови чаши и чайник.

— Знам, че ви е тежко, господин Гарнър, но ще ви помоля да ми опишете какво точно видяхте. Понякога изричането на глас спомага за преодоляване на шока.

Старецът подсмръкна, взе едната чаша с треперещите си ръце и сръбна малка глътка.

— Беше там, чисто гол. Помислих, че си прави нещо. Не проумявах как може да седи така неподвижно и защо се взира в тавана. Сетне видях кръвта. Не знам как я бях пропуснал. Та тя беше навсякъде.

— Какво направихте след това, господин Гарнър? Опитахте ли се да помогнете на господин Стюарт?

— Какво? А, да. Аз… Всъщност не. Приближих се до него, но се уверих, че е мъртъв. Набрах спешния номер, поне така мисля. Следващото нещо, което си спомням, е идването на полицая.

— Да сте пипали нещо, освен телефона?

— Не, мисля, че не. Защо?

— Помните ли криминалистката, която ви посети преди малко? Тя взе отпечатъци от пръстите ви, за да ги отдели от другите, които ще намерим в апартамента на господин Стюарт. Ще ни е от полза да знаем къде и какво сте докосвали.

Маклейн поднесе чашата към устните си. Гарнър направи същото и отпи дълга глътка. Старецът потрепери, когато горещият чай се плъзна в гърлото му, а адамовата ябълка заподскача нагоре-надолу при всяко преглъщане. Мълчанието продължи повече отпреди. Маклейн остави чашата си на подноса и забеляза, че полицай Кид не беше пила от нейната.

— Господин Гарнър, трябва да дойдете в участъка, за да снемем показанията ви. Не сега, става и утре — добави той, като видя, че старецът се надигна. — Може да изпратя патрулна кола да ви вземе и върне. Да речем, в десет сутринта?

— Да, да. Разбира се. Дори и по-рано, ако желаете. Надали ще мигна тази нощ.

— Имате ли познат, на когото да се обадим, за да ви прави компания? Може да оставим и полицай. — Маклейн се обърна към полицай Кид, но тя реагира със смразяващ поглед.

— Не, няма нужда. Ще се справя и сам. — Господин Гарнър отново сложи длани на бедрата си, за да се изправи от стола. — Мисля да си взема вана. Това обикновено ми помага да заспя.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. — Маклейн се изправи далеч по-чевръсто и подаде ръка на стареца. — Пред апартамента на господин Стюарт цяла нощ ще дежури полицай. Ако нещо ви разтревожи, веднага му кажете и той ще се обади в участъка.

— Благодаря ви, инспекторе. Много любезно от ваша страна.

На площадката пред апартамента на господин Гарнър беше тихо. Отсрещната врата все така зееше, но зад нея не се усещаше ничие присъствие. Маклейн затрополи надолу по стълбите и излезе на улицата, където видя неколцина униформени полицаи. Там заговори сержант Хаусман, който стоеше до бариерата пред портата. Микробуса на криминалистите отдавна вече го нямаше.

— Как мина с другите обитатели на сградата?

Големия Анди извади тефтера си.

— Повечето апартаменти са празни. Явно са собственост на някаква агенция за недвижими имоти. Настанявали чуждестранни работници и служители. На първия етаж има две жилища. Никой от обитателите им не е чул нищо до момента, в който сме пристигнали. Освен това има и един апартамент в сутерена. Човекът се прибра с приятелката си преди около половин час и побесня, като не му позволихме да си влезе без придружител. Сержант Гордън се сдоби с разбит нос, а господин Картрайт ще поседи малко зад решетките.

— Пиянство и неподчинение на полицейски нареждания?

— Притежание на наркотици. Вероятно с цел разпространение. След като носиш половин кило хашиш, е логично да стоиш настрана от полицията, но…

— Така си е. Между другото, беше прав.

— Тъй ли? За кое?

— Бакън Стюарт и Тимъти Гарнър. Макар че са били странна двойка. Живели са в отделни апартаменти един срещу друг.

— Светът е пълен със странни хора, сър. Понякога си мисля, че аз съм единственият нормален.

— Което е истина, Анди. — Маклейн погледна часовника си. Наближаваше два часът. — Мисля, че за тази вечер направихме каквото можахме. Остави двама дежурни. Имаме потенциален свидетел. Не ми се иска убиецът да се върне и да се опита да му запуши устата.

— Значи, Гарнър не е заподозрян?

— Не, освен ако е много добър актьор. Имам предчувствие, че тук е имало нещо повече от любовна свада, но Гарнър не е в състояние да свидетелства тази нощ. Пък и не мисля, че ще се чувства комфортно в килия. — Маклейн погледна към прозорците на горния етаж, от които струеше светлина. — За никъде не бързаме. Най-добре да се поуспокои, а на сутринта ще разговарям с него. Нека късметлията, който остава да дежури, да знае, че старецът е горе. Ако реши да отиде някъде, ще осигурим човек, който да го съпроводи. Ясно?

— Тъй вярно, сър. — Големия Анди се обърна към неколцината останали униформени и започна да им раздава заповеди на висок глас. А Маклейн се обърна към полицай Кид, която се опита да сподави прозявката си.

— Ти днес май беше дневна смяна, нали?

— Да.

— Как тогава ти възложиха тази задача?

— Използвах една от стаите, за да уча, сър. Вкъщи не сме от най-тихите и в петък вечер е най-добре да се скатаеш някъде, ако търсиш малко спокойствие.

— Нека позная — Дъгит се е натъкнал на теб и те е пратил за мен. Да имаш представа защо той не се появи на местопрестъплението?

— Не бих желала да коментирам, сър.

Маклейн спря да разпитва полицайката. Не тя беше виновна за провалената вечер и на двамата. Рано или късно щеше да разбере защо този случай бе възложен именно на него.

— Прибери се и се наспи. И не се притеснявай, ако позакъснееш утре. Ще говоря с дежурния сержант и ще нагласим смените.

— Благодаря ви, сър. — На лицето й се изписа немощна усмивка. — Да ви откарам ли?

— Не, благодаря. — Маклейн погледна надолу по Хай стрийт. Дори и в този късен час имаше разхождащи се хора. Купонджии на връщане от кръчмите, тълпи, изсипващи се от нощните клубове, а закусвалните за дюнери и хамбургери въртяха оживена търговия. Градът никога не спеше. Някъде там беше и убиецът, с кръв по ръцете. Убиец, който бе отрязал парче от жертвата си и го беше натъпкал в устата й. Точно като в случая с Барнаби Смит. Имитатор? Съвпадение? Трябваха му малко време, спокойствие и дистанциране, за да обмисли всичко. — Смятам да се поразходя.