Естествена смърт

22.

— Това се казва бързо разрешаване на случай, Тони. Нищо чудно дори да си подобрил рекорда на Дъгит. — Главен инспектор Макинтайър приседна на ръба на бюрото му. В стаята нямаше друго място за сядане, с изключение на стола, вече зает от Маклейн. Шефката изглеждаше доволна както никога, защото нямаше нищо по-хубаво за статистиката от бързия резултат. Уви, той не споделяше ентусиазма й.

— Не мисля, че той е извършителят, госпожо.

— Нали намерихте самопризнанието му?

— Да, оставил е бележка. — Маклейн вдигна фотокопието на бележката с последните думи на Тимъти Гарнър и го подаде на Макинтайър. Криминалистите бяха взели оригинала за тестове. Можеше да им каже да не си правят труда — и бездруго щяха да установят, че е написана собственоръчно от Гарнър. По листа нямаше да намерят други отпечатъци, освен тези на мъртвеца, а анализът на петната от течността, размазала последния параграф, щеше да покаже, че това са сълзите му.

— Убих сродната си душа, своя любовник, своя приятел. Кое от това не е самопризнание? Нали вече каза, че са се сдърпали, защото Гарнър подозирал, че Стюарт му кръшка. Да, нападението е било брутално, но престъпленията от ревност често са такива. След като по-късно е осъзнал какво е направил, не е могъл да го понесе.

— Не знам, просто не ми се връзва. Освен това думите му са доста общи. Може просто да се самообвинява, че не е бил със Стюарт, когато това се е случило.

— Стига де. Имал е мотив, имал е и оръжие.

— Нима? Медиците не казаха, че използваният от него бръснач е оръжието, убило Стюарт. Казаха само, че е било остро като бръснач, нищо повече.

— Престани, Тони. Става ли? Прегледа записите от охранителните камери по време на убийството. Никой не влиза или излиза от сградата половин час преди и след убийството. Няма свидетели, а най-вероятният извършител прави самопризнание. Не търси под вола теле.

Маклейн се отпусна на неудобната облегалка и погледна шефката си. Права беше, спор нямаше. Тимъти Гарнър беше очевидният главен заподозрян.

— Ами отпечатъците? Имаше и други, освен тези на Гарнър.

— Това е, защото са толкова размазани, че е невъзможно да се свържат с неговите. Освен това са открили следи от кръвта на Стюарт в умивалника на Гарнър, където си е измил ръцете. Пръски е имало и по дрехите му. Вероятно биха намерили и в банята, ако не я беше оплискал със своята кръв. — Макинтайър остави листа със самопризнанието на бюрото на Маклейн, а след него и тънката кафява папка, която бе донесла със себе си. Беше докладът за убийството на Бакън Стюарт. — Приеми го, Тони. В доклада ти пише, че Гарнър е убил Стюарт, след което се е самоубил. В този си вид отива при прокурора. Случаят е приключен.

— Да не би случаят да се приключва тихомълком, за да не се наложи Дъгит да дава обяснения за обратния си чичо? — Още докато го изричаше, Маклейн се усети, че не биваше да го казва. Макинтайър се стегна, стана от бюрото и приглади униформата си.

— Ще се престоря, че не съм чула последното, инспекторе. Също както и ще се престоря, че не съм забелязала как си оставил Гарнър в дома му, докато е трябвало да бъде задържан или поне наблюдаван от дежурен полицай. Подпиши доклада и се махай оттук. Не трябваше ли да си на някакво погребение?

Тя се обърна и излезе.

Маклейн въздъхна и придърпа тънката папка. Усещаше, че ушите му са пламнали от хокането, и беше убеден, че поне за няколко дни е загубил благоразположението на шефката. Не можеше обаче да се отърси от мисълта, че смъртта на Бакън Стюарт крие нещо повече. Не спираше да се вини за самоубийството на Тимъти Гарнър. Трябваше да бъде по-настоятелен и да остави някого през нощта със стареца. По дяволите, можеше дори да го задържи като заподозрян. Защо не го беше направил?

Видя през прозореца как светлосиньото утринно небе хвърля плътна сянка върху сградите зад участъка. Сподави прозявката си и се протегна, докато мускулите и прешлените на гръбнака му не запротестираха. Възнамеряваше да си почине този уикенд, но вместо това дните се проточиха в скучно изчакване на аутопсията на Бакън Стюарт, медицинските доклади и проверката на пръстовите отпечатъци. Всичко сочеше Гарнър за извършител, обаче Маклейн все още не беше склонен да приеме тази версия. Нещо в него все още потръпваше при спомена как седеше до стареца, как докосваше ръката му, за да го извади от дълбокия транс, как слушаше историята му. Откъде бе намерил сили да убие? И да осакати до такава степен тялото?

В крайна сметка нямаше значение. Главен инспектор Макинтайър му бе наредила да приключи случая. Може би се опитваше да защити Дъгит, може би върху нея бе оказан натиск отгоре. Нямаше значение. Случаят беше приключен — освен ако намереше неоспоримо доказателство от друг източник. Една голяма червена точка в годишната статистика и пример за евтино разследване. Всички са щастливи. Освен горкия Бакън Стюарт, който лежеше на студената маса, а мъжкото му достойнство — в пликче до него. Освен Тимъти Гарнър, бледен и с източена кръв като заклано прасе.

И освен самия Маклейн.

Той загърби тази мисъл, отвори папката и погледна часовника на стената. Тъкмо минаваше девет. Половин час след като колата бе дошла да го вземе от участъка. Включи компютъра си и започна да пише. След като Макинтайър искаше образцов случай, той пък нямаше да се хаби да пише прекалено много.

Объркан е, гладен, нетърпелив. Болка изпълва главата му и му пречи да се концентрира, пречи му да си спомни кой е. Ръцете го сърбят, изжулени до кръв от миене, а все още ги усеща мръсни. Нищо вече не е в състояние да го измие.

Имаше едно място, където ходеше всеки ден. Там имаше вода, имаше храна. През съзнанието му преминават образи, един остава. Ръце, които се мият със сапун под течащата от крана топла вода. Ритмичното ритуално търкане на преплетените пръсти, дланите една в друга, масажирането на палците. Мястото му е познато и е наблизо. Трябва да отиде там. Там ще бъде чист.

Улиците са каньони, оградени от високите сгради, които спират светлината, но позволяват на въздуха да се нагорещи като в пещ. Колите ръмжат покрай него, гумите им трополят по паважа. Те не му обръщат внимание и той им връща жеста. Сега има цел, а щом пристигне, всичко ще бъде наред. Само трябва да си измие ръцете.

Стъпала го извеждат от улицата. Все едно изкачва планина с уморените си, изгарящи от болка нозе. Какво ли е правил, че се чувства така? Защо не помни къде е бил? Защо не помни кой е?

Вратата е стъклена и при приближаването му се плъзва настрани, сякаш е прекалено страшен, за да застане лице в лице със себе си. Стаята зад нея е светла и просторна, по-хладна от зловонната горещина отвън. Неуверено пристъпва от камъка на излъскания под и се озърта, опитвайки се да си спомни къде е чешмата, къде е сапунът. Навежда поглед към ръцете си и внезапно се изплашва от тях, от това, което са в състояние да причинят. Натиква ги в джобовете си, а с дясната усеща нещо твърдо и гладко. Инстинктивно го сграбчва.

Някой му говори с настоятелен глас, но той не разбира какво му казват. Оглежда се наоколо, а в стаята изведнъж плисва ярка светлина, която пронизва очите му като с нож. Зад бюрото седи жена, лицето й е бяло, очите — широко отворени. Струва му се, че я познава. Зад нея, като марионетки, стоят мъже в светли костюми. Струва му се, че познава и тях. Изважда ръка от джоба с намерението да им помаха, да им покаже изцапаните си ръце, да им покаже, че единственото нещо, което иска, е да се измие, но гладкият твърд предмет също излиза, понесъл със себе си и спомена.

Сега знае какво трябва да направи.