Естествена смърт

3.

— Какво точно липсва, господин Дъглас?

Маклейн се опита да се настани по-удобно на дивана. От буците му имаше усещането, че седи върху тухли. Отказа се и огледа стаята, в която освен него бе детектив сержант Боб Леърд (за приятелите си Навъсения Боб), който си водеше бележки с разлатия си неразбираем почерк.

Стаята бе добре обзаведена въпреки дивана на буци. Старинна камина заемаше едната стена, а изискана колекция от маслени картини покриваше останалите. Два други дивана ограждаха камината, макар че в тази лятна жега в нея имаше единствено красиво аранжирани сухи цветя. Преобладаваше махагонът, а ароматът на политура се конкурираше със слабата миризма на котешко присъствие. Всичко беше старо, но изискано, дори и седящият насреща мъж.

— Тук нищо не липсва. — Ерик Дъглас нервно докосна с пръст рамката на роговите си очила и ги намести на върха на дългия си нос. — Насочили са се право към сейфа. Сякаш са знаели къде е.

— Бихте ли ни показали, сър? — Маклейн се изправи, преди краката му да са изтръпнали. Щеше да получи ценна информация от сейфа, но по-важното бе да се раздвижи. Дъглас ги преведе през къщата до малък кабинет, който изглеждаше като опустошен от торнадо. В средата му се намираше старинно бюро, затрупано с книги, което бе отместено от дъбовите лавици, за да се осигури достъп до тайна врата, увиснала на пантите си.

— Намерих всичко горе-долу в това положение. — Дъглас стоеше в рамката на вратата, сякаш, ако не влезеше, някаква магическа сила щеше да върне всичко в нормалното му състояние.

Маклейн се промуши покрай него, внимателно си проправи път през хаоса и отиде зад бюрото. Издайническият сиво-бял прах по рафтовете и рамката на прозореца свидетелстваше, че специалистката по дактилоскопия вече е потърсила отпечатъци. Сега обработваше други прагове и первази някъде в къщата. Маклейн за всеки случай бръкна в джоба си за чифт гумени ръкавици и ги нахлузи, преди да се пресегне към купчинката хартии, които все още се въргаляха на дъното на сейфа.

— Взели са бижутата, а са оставили акциите. Те така или иначе са безполезни — в наши дни всичко е в електронен вид.

— Как са проникнали? — Маклейн върна книжата на мястото им и насочи вниманието си към прозореца. Боята му не беше надраскана, липсваха всякакви следи от отваряне през изминалите десет години, камо ли през последните двайсет и четири часа.

— Всички врати бяха заключени, когато се прибрах от погребението. Алармата беше пусната. Нямам представа как може да са влезли.

— Погребение ли?

— Майка ми. — Гримаса изкриви лицето на Дъглас. — Почина миналата седмица.

Антъни мълчаливо се прокле, задето не беше внимавал повече. Господин Дъглас бе облечен в тъмен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Цялата къща пустееше и бе изпълнена с онази неуловима атмосфера на неотдавнашна смърт. Трябваше да е наясно с повода за скръб, преди да нахлуе и започне да задава въпросите си. Прехвърли наум разговора до момента в опит да установи дали някоя от репликите му би могла да се изтълкува като безчувствена.

— Моите съболезнования, господин Дъглас. Бихте ли ми казали дали погребението е било широко оповестено?

— Не разбирам какво точно искате да кажете. Имаше обява във вестника с час и място на траурната церемония, само това… Аха, сега схванах!

— Има безсърдечни хора, които биха се възползвали от нещастието ви, сър. Извършителите вероятно следят вестниците за подобни обяви. Бихте ли ми показали алармената инсталация?

Излязоха от кабинета и за пореден път прекосиха вестибюла. Дъглас отвори врата под широкото стълбище и пред тях се откриха каменни стъпала, водещи надолу към мазето. Точно до самата врата блещукаха зелените светлинки на контролното табло на уредбата. Маклейн го разгледа за минута-две, като се постара да запомни името на обслужващата фирма. Беше на „Пенстемин Алармс“, уважавана компания, ползваща качествени системи.

— Нали знаете как да я настройвате правилно?

— Не съм глупак, инспекторе. В къщата има много ценности. Някои от картините струват шестцифрени суми, но за мен са безценни. Лично активирах алармата, преди да тръгна към крематориума „Мортънхол“.

— Съжалявам, сър. Просто исках да съм сигурен. — Маклейн мушна бележника обратно в джоба си. Криминалистката тъкмо слизаше по стълбището от горния етаж. Погледите им се пресякоха, но младата жена тръсна глава, прекоси антрето и излезе през вратата. — Няма да ви отнемаме повече време, но ще ни помогнете много, ако ни предоставите детайлно описание на откраднатите вещи.

— Застрахователната ми компания има пълен опис. Ще им кажа да ви изпратят копие.

Отвън Маклейн се приближи към криминалистката, която с усилие смъкна белия гащеризон, а после захвърли оборудването в колата си. Беше същата новачка, която видя и на местопрестъплението у Смит. Беше доста впечатляваща: с бледа кожа и рошава черна коса. Очите й бяха дебело очертани е молив. Или се връщаше от зверски гуляй.

— Намерихте ли нещо?

— Не и в кабинета. Мястото е чисто като съвестта на монахиня. В останалата част на къщата има множество отпечатъци, но нищо необичайно. Най-вероятно са на собствениците. Ще трябва да им взема отпечатъци, за да направя съпоставка.

Маклейн изруга.

— Тази сутрин са кремирали починалата.

— Е, значи, не можем да направим кой знае какво. Няма признаци за влизане с взлом, в помещението със сейфа няма отпечатъци или други следи.

— Ще ме държите в течение, нали? — Маклейн кимна в знак на благодарност и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Обърна се с гръб към служебния автомобил, зачислен на Навъсения Боб сутринта, когато го натовариха с този случай. Първата му сериозна задача, откакто бе повишен в инспектор. Всъщност нищо вълнуващо — обир, чието разследване щеше да бъде кошмарно трудно, освен ако им излезете късметът. Защо не му се падна някой наркоман, задигнат телефон, за да си осигури следващата доза? Подобни маловажни случаи се възлагаха на сержантите. Господин Дъглас сигурно имаше връзки, щом беше уредил с него да се занимава инспектор, пък бил той и новоизлюпен.

— Какво друго ще наредите, сър? — Навъсения Боб го погледна от шофьорското място, когато Маклейн седна в колата.

— Обратно към участъка. Като начало ще систематизираме бележките си. Ще проверим и дали сред неразрешените до момента случаи няма сходни.

Настани се удобно на седалката и се загледа в прелитащия покрай прозореца градски пейзаж. Връщаха се по натоварените улици. Минали бяха едва пет минути, когато радиостанцията на Навъсения Боб се включи. Маклейн се засуети с непознатите копчета, докато накрая успя да отговори на повикването.

— Маклейн.

— Инспекторе, опитах се да ви звънна на мобилния, но явно е изключен. — Антъни разпозна гласа на Пийт, дежурния сержант. Извади телефона от джоба си и го включи. Сутринта, когато излезе от дома си, батерията бе напълно заредена. Сега обаче, няколко часа по-късно, беше мъртва като старата госпожа Дъглас.

— Съжалявам, Пийт. Паднала ми е батерията. С какво мога да ти помогна?

— Имам случай за вас, ако не сте прекалено зает. Шефката каза, че е тъкмо по вашата част.

Маклейн изсумтя, чудейки се каква дреболия ще му възложат този път.

— Давай, Пийт. За какво става дума?

— Къщата на Фаркър в Сайтхил. Обади се някакъв строител. Каза, че намерили труп.