Естествена смърт

30.

— Къде е Макреди? В коя килия? — Маклейн нахлу като ураган през вратата на дежурния. Сержантът надигна поглед от чашата чай, а администраторът се обърна да види за какво е целият този шум.

— Макреди? Замина си преди няколко часа.

— Какво?

— Съжалявам, сър, отлагахме колкото можахме, но трябваше да му повдигнем обвинение. Щом го формулирахме за обир, адвокатът му долетя като стрела. Нямаше никаква причина да откажем пускане под гаранция.

— По дяволите! Трябваше да говоря с него.

— Не може ли да почака до утре, сър? Ако сега хукнете след него, тутакси ще се оплаче от полицейски тормоз. Надали искате да се измъкне с подобна процедурна хватка.

Маклейн се опита да се успокои. Така е, можеше да почака. Мъртвото момиче нямаше да стане по-мъртво.

— Прав си, Бил — каза той. — Съжалявам, че се развиках така.

— Няма проблем, сър, но така и така сте тук, ще може ли да се заемете с онази купчина на бюрото си? Краят на месеца идва и трябва да уточним въпроса с извънредните смени.

— Ще оправя нещата — обеща Маклейн и се измъкна заднешком от дежурната стая. Но вместо да се запъти към кабинета си, тръгна към оперативната стаичка, стиснал здраво в юмрука си найлоновото пликче.

Детектив Макбрайд все още беше там и се ровеше в съдържанието на друга кутия.

— Намери ли го вече?

— Тук някъде трябва да е, сър. А, ето го. — Младежът се изправи с друго пликче за веществени доказателства в ръка. В него беше второто инкрустирано копче за ръкавели. Подаде го на Маклейн, който ги доближи едно до друго. Без капка съмнение бяха чифт, макар че намереното в нишата в мазето беше по-чисто и по-малко надраскано, сякаш човекът, който го бе оставил там, след това бе продължил да носи другото. Поне до момента, в който то някак си се бе озовало в колекцията на господин Фъргюс Макреди.

Погледна часовника си. Осем без петнайсет. Никой от тях не трябваше да е в участъка по това време. Влудяващо чувство — да си тъй близо и въпреки това да си принуден да чакаш. Но дежурният сержант бе напълно прав, не можеше да се втурне след Макреди толкова скоро след пускането му под гаранция, без това да се възприеме като тормоз. Особено след като толкова се забавиха да повдигнат обвинение. Налагаше се да изчака до утре.

— Братовчедът Майк как се справя с компютъра? — попита Маклейн.

— Като се чухме последния път, каза, че се надявал да разбие защитата до утре.

— Добре. Сега се прибирай, Стюарт. Утре ще продължим. И без това се чудя какво правиш толкова късно тук.

Младежът се изчерви под рошавата си руса коса и смотолеви, че изчаквал някого да свърши смяната си в девет.

— Е, тогава за разнообразие може да свършиш и една истинска полицейска работа.

— Така ли? — Лицето на Макбрайд светна като слънце.

— Така. Иди в кабинета ми и направи графиците за извънредните смени. Ще ги подпиша утре, като дойда. — Маклейн не изчака да чуе благодарностите на детектива.

Разстоянието от участъка до богаташкото предградие Инвърлийт се вземаше много бързо, дори и пеша. Слънцето се беше скрило някъде на северозапад, зад сградите и смога, но все още бе светло. Истинският мрак щеше да настъпи не по-рано от два ча̀са, поне по това време на годината. Сметката за това удоволствие щяха да плащат през зимата.

С приближаването към Ботаническата градина сградите по улиците от горната страна на Уотър ъф Лийт се променяха: редиците грегориански къщи отстъпваха пред големи самостоятелни постройки. На адреса, даден от Карстеърс, в тясна задънена уличка, за да не може простолюдието да минава напряко през нея, се издигаше внушителна триетажна сграда. Тук беше приятно тихо и чисто, далече от главния път, и му напомняше за улицата, на която се намираше къщата на баба му, само че в другия край на града. Единбург бе осеян с такива острови на аристократизъм, закътани в квартали с недотам здравословна атмосфера.

Докато вървеше към къщата, Маклейн мярна млада жена, която очевидно се беше напила още преди да се свечери. Плетеше крака по отсрещния тротоар. Фестивалът на изкуствата беше в разгара си и купонджиите не бяха необичайна гледка по всяко време на деня, така че той игнорира жената. Тежкият и бавен камион, който боботеше в дъното на улицата, отвлече вниманието му и когато извърна поглед от него, жената вече бе изчезнала. Докато изкачваше каменните стъпала, водещи към верандата на Карстеърс, Антъни се отърси от образа й и вдигна ръка да дръпне верижката на старомодния звънец.

Вратата бе отворена.

Някъде в далечината часовник отмери точен час. Маклейн прекрачи прага с ясното съзнание, че Карстеърс го очаква. Навярно нарочно беше оставил вратата отворена. В малкото антре имаше стоика за чадъри с три чадъра, както и няколко бастуна за разходка. На закачалка от ковано желязо висяха цяла редица стари балтони. Друга отворена врата водеше към хола на къщата.

— Господин Карстеърс? — Маклейн повиши глас, почти извика. Нямаше представа къде в тази голяма къща би могъл да бъде домакинът. Посрещна го мълчание, когато пристъпи по черно-белите плочки на пода. В коридора беше по-тъмно, защото светлината се процеждаше само през високия прозорец отзад, който се намираше на площадката между етажите и беше затулен от голямо дърво. — Господин Карстеърс? Джонас? — Той се озърна, като не пропусна да забележи ламперията от тъмно дърво, камината, сега празна, но със сигурност любимо място на гостите през зимата. Огромни маслени портрети на мъже със сериозни изражения опасваха стените. От високия таван висеше богато украсен месингов полилей. Нещо миришеше странно.

С тази миризма се беше сблъскал наскоро и докато ровеше в паметта си, Антъни спря поглед на шахматния под. Диря от тъмни петна лъкатушеше от антрето към полуотворена врата в лявата част на хола. Той я последва, като внимаваше да не стъпи отгоре.

— Джонас, тук ли си? — Маклейн зададе въпроса, но вече знаеше отговора. Бутна вратата с крак. Тя се отвори леко и безшумно на смазаните си панти и пропусна силна миризма на горещо желязо и фекалии. Наложи се да прикрие носа и устата си с кърпичка, за да не повърне.

Стаята бе малък кабинет със стени, целите в книги, а в средата му имаше подредено старинно бюро. Зад бюрото, с отметната назад глава, взрян в тавана, седеше Джонас Карстеърс. За щастие долната част на тялото му бе скрита под бюрото. Горната представляваше кървава каша.