Естествена смърт

42.

Колата все още беше там и надничаше от преустроения гараж. Тръгна насам направо от къщата на Гавин Спенсър, като по пътя размишляваше върху предложението на стареца. Това все още бяха само хипотетични разсъждения. В никакъв случай не би напуснал полицията, но беше интересно да си представи как пътува по света, за да разрешава проблемите на разрасналата се империя „Спенсър Индъстрис“. Само че нямаше и бегла представа за дейността на компанията, с изключение на беглия спомен за логото й върху някакво компютърно оборудване, както и откъслечната информация от вестниците или телевизията, незнайно защо загнездила се в мозъка му.

Маклейн тръсна глава и насочи вниманието си към другата мистерия, за която се загатна в разговора им. Наложи се да премести старата градинска косачка и няколко кашона, преди да се приближи достатъчно до колата, за да свали от нея шитото по поръчка чергило. А после го връхлетяха толкова спомени.

Беше по-тъмночервена, отколкото я помнеше, и сякаш наскоро боядисана. Малки странични огледала, сърцевидна решетка, хромирани тасове, макар лугата, разпръсквана през зимата, да бе разяла тук-там метала. Прокара длан по покрива, хвана дръжката на вратата. Колата бе заключена, но ключовете висяха на кукичка в завинтена към стената кутия, близо до вратата към старото помещение за седла и юзди. Заялата ключалка се противи секунда-две, след което се предаде със звук, обещаващ пристигане на високи сметки за ремонт. Маклейн осъзна, че също като баба си ще поддържа тази кола в движение. Последен спомен от отдавна починалия му баща. Какво беше казал Макбрайд, когато посетиха „Пенстемин Алармс“? „Говори се, че дори нямате кола“. Е, сега вече имаше.

Черните кожени седалки изглеждаха невероятно малки и тънки, сравнени със седалките в патрулните коли, които караше ежедневно — големи и с дебела тапицерия. Воланът бе малък и той потъна зад него. Металните му спици сочеха към малка емблема в центъра, проектирана във времена, когато въздушните възглавници са били само във фантазиите на хората, а списъците с чакащи за трансплантация — далеч по-къси. Дори предпазните колани са били екстра. Тези думи на баща си помнеше. Спомен, за които не се беше сещал от десетилетия. Уикенди през детството, когато родителите му го водеха на излети в областта Бордърс. Безкрайно нижещите се полуразрушени замъци и абатства го отегчаваха неимоверно, но обичаше миризмата на тези седалки и шума на двигателя.

Пое дълбоко въздух. Миришеше точно както си спомняше. Пъхна ключа в контакта и го завъртя. Чу се едно прищракване, но нищо не се случи. Е, не се изненада — колата не беше ползвана близо две години. Трябваше да намери номера на онзи сервиз в Лоунхед, където обикновено ходеха при проблеми. Трябваше отново да мине технически преглед или каквото там се правеше със старите коли. Да се проверят спирачките, да се сложат нови гуми, ей такива неща. С неохота Антъни се измъкна от колата, остави всичко на мястото му и заключи гаража.

Талонът на колата беше в шкафа, точно където трябваше да бъде. Маклейн се учуди, че всички данъци и застраховки са платени по времето, когато баба му получи удара. Зачуди се дали от кантората се бяха погрижили за това. Вероятно в някакъв момент му бяха изпратили съобщение, а той го беше добавил към купчината със задачи. В нея имаше много неща, така че рано или късно щеше да му се наложи да запретне ръкави. Да не говорим за подобната купчина в кабинета му. Наистина ли трябваше да върши същото и вкъщи? Разбира се, че трябваше. Такъв бе животът — нямаше отърване от тези неща.

Телефонният звън го разтресе целия, сякаш го удари ток. В гаража бе толкова тихо. Тихо бе и в къщата. Кой ли му звънеше тук? Малцина имаха номера. Бързо вдигна слушалката и излая в нея по-силно, отколкото възнамеряваше:

— Маклейн слуша.

— Доста сте рязък по телефона, инспекторе. — Веднага разпозна гласа.

— Извинявай, Ема. Денят беше дълъг и тежък.

— На мен ли го казваш? Някои от нас цял ден трябваше да сравняват кокаинови проби с образци от известни източници. Имаш ли представа колко различни боклуци се смесват тия дни?

Миналата година имаше инструктаж по темата. От отдел „Наркотици“ се опитаха да обяснят на простите инспектори колко по-важна и по-трудна е тяхната работа. Беше си истинска война, между другото. Маклейн бегло си спомняше разясняваната техника за производство на кокаин, както и с какво го смесваха по пътя от колумбийските гори до крайния потребител, нетърпеливо свил на руло банкнота.

— Не си мисли, че не съм ти благодарен. Откри ли нещо?

— Не. Е, не точно. Не съвпада с нито един образец от Великобритания, но това изобщо не е изненада, тъй като е чист.

— Неразреден?

— Абсолютно. Досега не съм виждала нещо подобно. Спокойно може да удвоиш предполагаемата стойност на кокаина в пакета. А и добре че не си пристрастен. Две-три смъркания биха те убили.

Много успокоително.

— Ами отпечатъците? При тях изскочи ли нещо?

— Не, за съжаление. Прекалено са увредени. Първо ги сравних с тези на Макреди, обаче няма достатъчно запазени детайли, за да сме сигурни. Мен ако питаш, негови са, само че никога не бих го заявила пред съда.

Маклейн разлисти папката на бюрото пред себе си, но след миг-два се усети, че това са документите на колата.

— Е, добре, поне опита. Благодаря ти за това. Длъжник съм ти.

— Така си е, инспекторе. Ако не се лъжа, една вечеря. Доколкото разбирам, точно в момента си свободен.

Директна. Тази дума бе използвал Навъсения Боб, за да опише Ема. Е, не можеше да отрече точното описание, както и не можеше да се отметне от обещанието си. Погледна часовника си. Часът бе седем и той се зачуди къде бе отлетял денят.

— Къде си сега? В управлението?

— Не, в участъка. Тъкмо донесох разни неща в хранилището. Отбих се в кабинета ти и ми казаха, че… тъй де.

Полицаите са големи клюкари. Несъмнено всички в полицията знаеха за временното му отстраняване. Направо супер.

— Добре, да се видим след час? — Предложи й удобен ресторант, после затвори и известно време се взира в стената. Целият град навън се стягаше за поредната фестивална нощ. Малко разходки, малко забавления. Не беше сигурен дали в това настроение би издържал дълго в подобна атмосфера. Неговият приятен, удобен, скучен и безопасен живот бавно изчезваше в небитието, а той не можеше да направи нищо по въпроса. Инстинктът му каза да се покрие и да изчака бурята да отмине. Той му се възпротиви. Правилният отговор бе да поеме контрол над ситуацията.

Папката все още лежеше отворена на бюрото пред него. Е, и утре е ден, тогава щеше да се заеме с колата. Започна да събира листовете на купчинка, когато забеляза снимката. Сигурно беше направена по времето, когато колата е била чисто нова. Цветовете бяха малко неестествени, прекалено ярки, сякаш с годините светът бе избледнял до това, което виждаше сега. Майка му и баща му стояха пред алфата, паркирана пред старомоден гараж. И той беше на снимката. Носеше къси панталонки и чисто яке. В едната си ръка стискаше плюшено мече, а другата бе скрита в дланта на майка му. Обърна снимката, но отзад нямаше нищо, освен водния знак на производителя на фотохартията. Пак я обърна и докато я гледаше, в съзнанието му изплува смътен спомен. Дали беше възможно да помни този ден, този час, тази секунда? Или просто си конструираше възможен сценарий въз основа на снимката?

Сложи я върху останалите документи и затвори папката. Не познаваше тези хора и вече не изпитваше нищо при вида им. Изправи се, върна папката в шкафа и затвори чекмеджето, ала не можа да се отърси от образите им, от усмивката в тъмните очи на баща си.