Естествена смърт

19.

Полицай Кид запази мълчание, докато пътуваха в колата, което наведе Маклейн на мисълта, че и тя не е била на смяна тази вечер. Мислеше да я помоли за повече информация, отколкото Дъгит му беше дал по телефона, но вълните на негодувание, струящи от нея, бяха направо осезаеми, тъй че реши да не се превръща в тяхна мишена.

Така или иначе целта им бе само на няколко минути от дома му. Лампите на патрулните коли осветяваха в синьо тротоара на Ройъл Майл стрийт срещу катедралата „Сейнт Джайлс“, а униформени служители спираха изгарящите от любопитство петъчни гуляйджии. Полицайката паркира в средата на отцепената улица и Маклейн се отправи към микробуса на оперативно-следствената група. Той почти запушваше достъпа до тясна алея между две магазинчета. Бледа светлина осветяваше редица от кофи за боклук, избутани зад желязна ограда с порта. Зад тях ниски каменни стъпала водеха до вратата на сградата.

— Къде е старши инспектор Дъгит? — Маклейн показа служебната си карта на един от полицаите, който развиваше ролка полицейска синьо-бяла лента.

— Нямам представа, сър. Не съм го виждал тук. Криминалистите и докторът са горе. — Мъжът вдигна глава и посочи върха на пететажната сграда.

Страхотно, помисли си Маклейн. Типично за Дървеняка — да изпрати него в извънработно време, вместо сам да си довлече задника. Мина покрай микробуса на криминалистите, пое надолу по алеята и точно когато се канеше да влезе в сградата, силен глас надвика нощната шумотевица:

— Ей! Ти къде отиваш бе?

Маклейн застина намясто и видя облечена в бяло фигура, излизаща от тъмната вътрешност на микробуса. Когато една от слабите лампи я освети, разпозна госпожица-не-госпожа Ема Беърд. Тя едва не изпусна чантата, която носеше.

— Олеле, боже! Извинете, сър. Не видях, че сте вие.

— Няма проблем, Ема. Очевидно не сте приключили с огледа. — Колко глупаво от негова страна. Трябваше да провери, преди да щурмува така.

— Поне си сложете гащеризон и ръкавици, сър. Момчетата хич няма да са доволни, ако им се наложи да вземат образци от дрехите на всички, за да ги изключат като заподозрени.

Ема се върна в микробуса, за да му донесе комплект. Маклейн се напъха в белия костюм, нахлузи калцуните върху обувките и ръкавиците на ръцете си, преди да последва младата жена по тясното вито стълбище.

Денем изцяло остъкленият покрив сигурно осветяваше цялото стълбище. Толкова късно през нощта светлина осигуряваха само два аплика — над вратите на двата апартамента на етажа. Вратите зееха, а по пръските кръв по боядисаната в бяло стена не можеше да се отгатне коя е правилната. Маклейн реши да следва криминалистката, но тя спря пред едната врата и му посочи другата.

— Аз ще взема пръстови отпечатъци, за да се елиминират евентуалните заподозрени. Вашият труп е ей там.

С чувството, че е пълен идиот, задето не знаеше елементарни подробности за местопрестъплението и самото престъпление, Маклейн кимна в знак на благодарност, обърна се и прекоси площадката между двата апартамента. На влизане дочу тихи гласове, долитащи от апартамента. Сержант Анди Хаусман стоеше в коридора. Не беше облечен в бял гащеризон.

— Какво си ми приготвил, Анди? — Маклейн трепна, защото огромният сержант подскочи стреснато.

— Боже мой! Ще ми докарате някой удар. — Едрият мъж се озърна, видя кой е и си отдъхна. — Слава богу, най-накрая се появи някой детектив. Цели два часа висях на радиостанцията.

— Обадиха ми се преди двайсетина минути, Анди. Не обвинявай мен. А уж този уикенд щях да си почивам.

— Съжалявам, сър. Само дето… Тъй де, през всичкото време съм тук, пък мястото хич не е приятно.

Маклейн огледа коридора на апартамента. Беше декориран с много пари, едва ли не претрупан със старинни мебели. Стените бяха покрити с най-разнообразни картини, с лек уклон към по-съвременните стилове. Една от тях прикова вниманието му и той се приближи, за да я огледа по-отблизо.

— Пикасо, сър. Поне така си мисля, но не съм експерт.

— Добре, Анди. Да допуснем, че не знам нищо за престъплението. Информирай ме.

— С полицай Питърс патрулирахме по Хай стрийт, когато ни се обадиха. Трябва да е било около двайсет и един часа. Проникване с взлом и нападение. Отидохме на адреса и намерихме портата в оградата и входната врата широко отворени. Тръгнахме по следата и на най-горната площадка заварихме стария господин Гарнър по халат.

— Господин Гарнър?

— Съседът, сър. Добър приятел на господин Стюарт. Мен ако питате, дори нещо повече от това, ама в крайна сметка не ми влиза в работата.

— Господин Стюарт? — Маклейн се почувства пълен идиот и прокле Дъгит за пачите яйца, на които го насади.

— Жертвата, сър. Господин Бакън Стюарт. Ето го там. — Сержантът посочи единствената отворена врата в коридора, но с нищо не показа, че възнамерява да се приближи към нея.

— Добре, Анди. Поемам оттук нататък. Не се отдалечавай, ще ми трябва още информация. — Маклейн изчака сержанта да излезе от апартамента и прекрачи прага на стаята.

Миризмата веднага го блъсна в носа. Не че не беше там през цялото време, но отвън бе доста по-слаба. Силна миризма на желязо, на скоро пролята кръв. Стаята беше кабинет на богаташ, обзаведен със старинни мебели в комбинация с модерно изкуство. Господин Бакън Стюарт явно бе с разностранни интереси; имаше за всекиго по нещо. Никой от околните предмети обаче не му беше от особена полза в момента.

Убитият седеше в стол стил кралица Ана, обърнат към средата на стаята. Някой беше съблякъл пижамата му и дългия кадифен халат и прилежно сгънал дрехите на близкото бюро. Кръвта бе изцапала сивите пискюли на стола, а източникът й бе разрез от ухо до ухо. Главата му беше отметната назад и невиждащите очи се взираха в украсения гипсов таван, а от устата му се бе стекла още една струйка кръв, стигаща почти до брадичката.

— А, Маклейн. Крайно време беше да се появи някой детектив.

Антъни погледна към скута на мъртвеца и чак тогава забеляза облечения в бяло патолог и асистента му, приклекнали на пода. Доктор Пийчи не бе измежду любимите му вещи лица.

— Добър вечер и на вас, докторе. — Маклейн внимателно пристъпи напред, тъй като столът, на който седеше Бакън Стюарт, беше в локва кръв. — Как е пациентът?

— От час и половина чакам да се появи някой от вас, та най-накрая да откараме тялото. По дяволите, защо се забавихте?

— Бях си вкъщи с няколко приятели, пийвахме вино и хапвахме пица. Обадиха ми се точно преди половин час, докторе. Съжалявам, ако са провалили вечерта ви, но не сте само вие. Предполагам, че господин Стюарт, който седи на този стол, също не е особено очарован от това как е протекла вечерта. Така че защо просто не ми кажете какво става?

Доктор Пийчи го погледна с присвити очи, а на бледото му лице бе изписана вътрешната борба, разиграваща се в душата му. „Далеч по-лесно щеше да ми бъде с Ангъс — помисли си Маклейн, — но явно доктор Заядливко ми е късметът тази вечер.“

— Вероятната причина за смъртта е масивна кръвозагуба. — Доктор Пийчи заговори с кратки, насечени изречения. — Гърлото на жертвата е прерязано с остър нож. По останалите части на тялото няма следи от непосредствени наранявания, с изключение на слабините. — Той се надигна от пода и се премести, така че Маклейн да огледа по-добре трупа. — Пенисът и тестисите са отстранени.

— Къде са? Убиецът ли ги е взел? — Маклейн усети как пицата в стомаха му натежа, а виното се вкисна. Доктор Пийчи посегна към плика за веществени доказателства, който лежеше до чантата му с инструменти, и го вдигна към светлината. Съдържанието му подозрително силно напомняше сместа, с която се пълнеше коледната пуйка.

— Не, не ги е взел. Но преди да си тръгне, ги е натъпкал в устата на жертвата.