Естествена смърт

6.

Входната врата пак бе отключена, открехната и подпряна с парче от тротоарна плочка. Маклейн се изкуши да я заключи, както си му е редът, но се отказа. Последното, което искаше, бе да го събудят студентите, живеещи на първия етаж, които в четири сутринта щяха да натискат всички звънци, докато някой не им отвореше. Беше достатъчно топло и клошарите нямаше да потърсят място за пренощуване, а дори и десетина от тях не биха усмърдели стълбището повече, отколкото смърдеше сега. Той сбърчи нос от вонята на урина от безбройните котки, които се бяха облекчавали тук, и се качи по стълбите до последния етаж.

Затвори вратата и хвърли ключовете на масата. Лампичката на телефонния секретар мигаше за едно ново съобщение. Натисна бутона и изслуша поканата на стария си съквартирант да се видят на чашка. Ако светлинката не мигаше, щеше да си помисли, че слуша старо съобщение. Фил се обаждаше поне два пъти седмично с едно и също предложение. Антъни понякога приемаше поканата. С усмивка на уста отиде в спалнята и се съблече, хвърли дрехите направо в коша за пране, после пое към банята. Дългият студен душ отми дневната пот, но не и спомените. Докато се подсушаваше и нахлузваше тениска и широки памучни панталони, му мина през ума да излезе да потича или да отиде на тренировка. Един час в залата може би щеше да помогне, само че не му се щеше да си прави компания с пренавити кариеристи. Нуждаеше се от контакт с хора, които се разтоварваха и забавляваха, пък дори само да ги наблюдава отдалеч. Може би идеята на Фил не беше чак толкова лоша. Нахлузи обувките, грабна ключовете, тръшна вратата и се запъти към заведението.

„Нюингтън Армс“ не беше най-добрата кръчма в Единбург по ничии критерии. За сметка на това обаче беше най-близката до дома му. Маклейн влезе през летящата врата, готов да се сблъска с шума и цигарения дим, след което си спомни, че умниците в парламента бяха забранили пушенето. Виж, шумът беше налице, макар че вероятно щеше да е следващият обект на забрана. Взе си халба шотландска бира „Дюхърс“ и се озърна за познати лица.

— Хей, Тони! Насам! — Възгласът съвпадна с временно затишие, докато джубоксът чакаше следващия клиент да направи избора си. Маклейн установи посоката и източникът се оказа в група около маса до прозореца, който гледаше право към улицата. На пръв поглед дипломанти. Надвесен над тях, го викаше професор Филип Дженкинс, с лице, цъфнало в усмивка, очевидно плод на солидно количество бира.

— Как вървят нещата, Фил? Виждам, дошъл си с харема си. — Студентите се посгъстиха и Маклейн седна на освободилото се място.

— Не се оплаквам — ухили се Фил. — Одобриха финансирането ни за следващите три години. Че го и увеличиха!

— Поздравления. — Антъни вдигна халбата си в ироничен тост, сетне отпи, докато старият му приятел го заливаше с порой от термини по молекулярна биология и процедури по частно финансиране. След това разговорът се разми и отстъпи пред несвързаните приказки, обичайни за кръчма. Маклейн се обаждаше от време на време, но му бе достатъчно приятно и само да си седи и да слуша. За кратко можеше да забрави безумията, осакатяванията, работата си. Не беше като излизането с колеги след дежурство, това бе различно разтоварване, което обикновено водеше до махмурлук на следващата сутрин.

— Е, Тони, какво ново покрай теб? Скоро не сме те виждали наоколо.

Маклейн се обърна към обадилата се жена. Почти беше сигурен, че се казва Рейчъл и пише докторат върху нещо, което не би могъл да произнесе. Приличаше малко на криминалистката, която работеше по обира и убийството на Смит, само че десет години по-млада и с червена коса, която дължеше цвета си по-скоро на боята, отколкото на гените. Напоследък дипломантите изглеждаха невероятно млади.

— Стига, Рей. Не разпитвай инспектора, че току-виж те арестувал. Може дори да ти сложи белезници. — Фил погледна към халбата си със самодоволната похотлива усмивка, до болка позната на Антъни от дългите години, в които бяха съквартиранти.

— Тъй или иначе не мога да коментирам текущи разследвания — отговори Маклейн. — А и ти не би искала да научиш нищо за тях. Повярвай ми.

— Някакви ужасии, така ли?

— Не точно. Нещата не стоят както в малоумните сериали по телевизията. През повечето време сме заети с кражби и улично насилие, а те напоследък нараснаха неимоверно. Освен това вече рядко се занимавам с истински разследвания. Това е проблемът, когато станеш инспектор. От теб се очаква да ръководиш хората, да направляваш нещата, да разпределяш извънредните смени и да балансираш бюджета. Да мислиш и действаш мащабно. Същото, с каквото сега се занимава и Фил.

Антъни сам не знаеше защо излъга, макар че беше само полулъжа, понеже, откакто стана инспектор, наистина бе зает много повече с документация и много по-малко с истинска работа. Каквато и да беше причината, въпросът развали момента. Вече не можеше да изгони от мислите си мъртвите очи на Барнаби Смит, нито да забрави агонията върху лицето на момичето.

— Време е за още едно. — Той надигна чаша и се задави, тъй като глътна повече бира, отколкото му се искаше. Никой не забеляза кога се насочи към бара.

— Като за полицай сте доста неумел лъжец, инспектор Маклейн.

Той се извърна от бара, за да види кой му говори, и установи, че е прекалено навътре в навалицата, за да се отдръпне, дори и да иска. Жената бе висока горе-долу колкото него, русата й права коса беше вързана на къса опашка. В лицето й имаше нещо познато, но определено бе по-възрастна от студентите, които вдигаха врява около Фил.

— Извинете, познаваме ли се?

Учуденото изражение на лицето му предизвика усмивка на нейното, а в очите й проблеснаха дяволити искрици.

— Джени, не си ли спомняш? Джени Спайърс. Сестрата на Рейчъл. Запознахме се на рождения ден на Фил.

Рожденият ден на Фил. Сега се сети. Цял куп студенти, пияни до козирката от евтиното вино. Фил, обгрижващ тумбата като съвременен крал Артур. Той самият се появи с бутилка много скъпо уиски, изпи чаша с нещо, от което му изтръпнаха зъбите, и си тръгна рано-рано. Случи се същия ден, когато го бяха изпратили по сигнал в сграда в Лийт. Съседите се бяха оплакали от куче, вдигащо вой до небесата. Никой не можеше да обвини горкия звяр, защото собственичката му бе починала в леглото си поне две седмици по-рано, а от тялото й не бе останало нищо, което си струваше да се изяде. Напълно възможно беше да се е запознал с Джени на това парти, но му беше трудно да свърже датата с нещо различно от сдъвканото месо и оглозганите кости, гниещи върху матрака.

— Джени, разбира се. Извинявай, бях се унесъл в мисли.

— Май все още си, при това не и в приятни мисли. Кофти работен ден?

— Нямаш идея. — Маклейн улови погледа на бармана и му махна. — Какво ще пиеш?

Джени обърна глава към тълпата студенти в дъното на бара, които се смееха на шегите на професора. Не й отне дълго да реши къде би предпочела да бъде.

— Бяло вино. Благодаря.

Помежду им се настани неловка, изпълнена с шумове тишина. Докато барманът наливаше напитките, Антъни се опита да огледа крадешком неочакваната си компания. Беше доста по-възрастна от сестра си. Русата й коса бе прошарена с тънки бели кичури, които не си беше направила труда да прикрие. Освен това не носеше никакъв грим, дрехите й бяха семпли, може би дори леко демоде. Не беше облечена като за излизане — за разлика от групата, с която бе дошла. Очевидно не се беше подготвила за завоевания.

— Значи, Рейчъл ти е сестра — каза той, напълно съзнавайки колко тъпо звучат думите му.

— Идеалната малка грешка на мама и тате, точно така. — Джени се усмихна на някаква явно семейна закачка. — Май приятелят ти Фил й е хвърлил око. Доколкото подочух, били сте съквартиранти.

— Като студенти, преди много време. — Маклейн отпи голяма глътка от бирата си, докато Джени едва близна виното си.

— С ченгел ли да ти вадя думите? Разказвай.

— Ами аз… Извинявай, просто ме хващаш в лош момент. В момента не съм добра компания.

— Какво да ти кажа. — Джени кимна към шумната студентска компания, която подкокоросваше професора си да се държи още по-глупаво. — Като се има предвид алтернативата, гласувам с две ръце за потиснат и затворен в себе си събеседник.

— Аз… — Маклейн отвори уста да се оплаче, обаче бе прекъснат от необичайно вибриране в джоба на панталона си. Успя да го извади точно навреме, за да види иконката на пропуснато обаждане от болницата. Докато го гледаше притеснено, екранът потъмня и телефонът окончателно угасна. Натискането на бутоните доведе само до няколко присветвания и пиукания, но нищо повече. Прибра телефона в джоба си и се обърна към Джени: — Би ли ми услужила с телефона си? Батерията на моя хич я няма.

— Някой ти мисли злото. Изсмуква енергията на всички електронни джаджи, на които разчиташ. — Джени се разрови в чантата си, извади тънък смартфон и го подаде на Маклейн. — Поне така би казал бившият ми приятел, но той си беше откачалка. По работа ли?

— Не, от болницата, където лежи баба ми.

Антъни набра номера по памет. Беше звънил толкова пъти, познаваше всички сестри, така че му отне секунди да пренасочат обаждането към нужното отделение. Разговорът приключи за секунди.

— Трябва да тръгвам. — Върна й телефона и се отправи към вратата. Джени понечи да го последва, но той я спря: — Всичко с наред. Тя е добре, просто трябва да отида да я видя. Изпий си виното. Би ли предала на Фил, че ще му се обадя този уикенд?

Маклейн си проби път през развеселената тълпа, без да погледне назад. Наистина беше доста неумел лъжец.

Гънките по тила на шофьора се застъпваха, започваха от плешивото теме и стигаха чак до раменете, като напълно го лишаваха от врат и създаваха странното впечатление за нещо аморфно. Маклейн седеше отзад в таксито, гледаше свинския врат на шофьора през отвора на облегалката и силно се надяваше мъжът да не го заговори. По пътя за болницата подминаваха примигващите оранжеви лампи по улиците, а изненадващият дъжд, дошъл от Северно море, окъпа среднощния град. Маклейн още усещаше първите капки във врата си. Докато вървеше към таксиметровата стоянка, дъждът намокри косата му и вмириса палтото му на старо куче.

— Към главния вход или към спешното да карам? — Шофьорът говореше с британски акцент, вероятно от Южен Лондон. Доста далеч оттук. Гласът му извади Маклейн от състоянието, което би могло да се нарече и сън. Той погледна през мръсното предно стъкло и се фокусира върху светещия и мокър силует на болницата.

— Тук е добре. — Подаде на шофьора банкнота от десет паунда и му каза да задържи рестото. Преходът от улицата през почти пустия паркинг беше достатъчен, за да го разбуди, но не и да прочисти главата му. Нали едва вчера я навести за последно? А днес вече я нямаше. Трябваше да се чувства натъжен, нали? Защо обаче оставаше напълно безчувствен?

Коридорите в задната част на болницата бяха винаги тихи, а по това време на нощта отделенията бяха сякаш евакуирани. Маклейн се усети, че се старае да стъпва съвсем тихо, за да не вдига шум, дори дишаше тихо и се ослушваше и за най-слабия звук. Ако чуеше нечии стъпки, със сигурност би се опитал да се скрие в някоя стенна ниша или складово помещение. Почти въздъхна с облекчение, задето стигна незабелязан до отделението на коматозните. Не беше сигурен откъде идваше това силно нежелание да срещне друг човек. Отвори вратата и влезе.

Тънки завеси отделяха баба му от другите обитатели на стаята. Това беше нещо ново за него. Все още се чуваха пиукане и бръмчене — свидетелство, че апаратите поддържат живота на останалите пациенти, но атмосферата бе различна. Или само си въобразяваше? Антъни пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне в океана, дръпна завесите и пристъпи към леглото.

Сестрите бяха махнали всички тръбички и кабели, бяха изнесли апаратурата, но оставили баба му в стаята. Тя лежеше неподвижно, хлътналите й очи бяха затворени, все едно спеше, ръцете й бяха върху завивките, скръстени над корема. За пръв път от осемнайсет месеца насам донякъде приличаше на жената от спомените му.

— Много съжалявам.

Маклейн се обърна към сестрата, която стоеше на вратата. Същата сестра, с която разговаря вчера, същата, която се бе грижила за баба му през тези дълги месеци. Името й беше Джени. Джени Робъртсън.

— Няма за какво — отговори той. — Тя нямаше да се възстанови. Така май е най-добре. — После се обърна пак към мъртвата жена в леглото и за пръв път от осемнайсет месеца насам видя истинския образ на баба си. — Ако си го повтарям постоянно, най-накрая може и да го повярвам.