Естествена смърт

26.

— Маклейн! Къде, по дяволите, беше вчера сутринта? Защо не си вдигаше телефона?

Старши инспектор Дъгит се носеше срещу него с пламнало лице и здраво стиснати юмруци. За момент Маклейн се зачуди какво е правил във въпросното време, толкова много неща се бяха случили напоследък. После всички спомени се подредиха в главата му.

— Беше почивният ми ден, сър, и погребах баба. Ако бяхте говорили с главен инспектор Макинтайър, тя несъмнено би ви казала. Вероятно щеше да ви каже и че дойдох на работа по-рано, за да довърша доклада за смъртта на чичо ви и самоубийството на неговия убиец.

Лицето на Дъгит за секунда смени цвета си от яркочервено в мъртвешки бяло. Свинските му очички се облещиха, а ноздрите се разшириха като на бик, който рови земята с крак, готов да атакува.

— Да не си посмял да го споменаваш тук, Маклейн. — Изсъска думите между стиснатите устни и нервно се озърна, за да разбере дали някой не го е чул. Наблизо неколцина униформени си говореха по работа, но явно всички притежаваха достатъчно чувство за самосъхранение, за да избегнат погледа на старши инспектора. Дори да бяха чули нещо, по нищо не пролича.

— Трябвам ли ви за нещо, сър? — Гласът на Маклейн остана нисък и спокоен. Последното, което искаше, беше Дъгит да му се ядоса. Не и днес, когато всичко бе започнало толкова добре.

— Да, мамка му! Някакъв откачалник на име Андрюс вчера сутринта влязъл в препълнена офис сграда и пред очите на всички си прерязал гърлото с бръснач. Искам да разбереш кой е той и защо го е направил.

— Няма ли друг на разположение? В момента съм претоварен.

— Ти никога не си бил претоварен, Маклейн, така че спри да мрънкаш и започни да вършиш работата, за която ти се плаща.

— Слушам, сър. — Маклейн прехапа език, за да не избухне. Нямаше никаква полза да вбесява Дъгит. — Кой е провел първоначалното разследване?

— Ти. — Дъгит погледна часовника си. — През следващия половин час, ако имаш някакъв мозък в главата си. На бюрото ти те чака докладът на сержанта, посетил мястото. Помниш къде е бюрото ти, нали, инспекторе? А кабинетът ти? — С тази саркастична забележка Дъгит тръгна по коридора, като продължаваше да мърмори нещо под носа си.

В този момент Навъсения Боб се показа от скривалището си зад копирната машина.

— По дяволите! Все едно някой му е изял десерта. Какво му има на тоя?

— Не знам, Боб. Сигурно е разбрал, че чичо му е оставил наследството си на приют за животни или нещо от рода.

— Чичо му ли? — Да, Боб явно не беше чул нищо от началото на разговора.

— Забрави, Боб. Да отидем да разследваме това самоубийство. На криминалистите и без това ще им трябва доста време, за да проучат всички тези бижута. Не можем да търсим общи черти с другите обири, преди да излязат със заключение.

— Ами Макреди? Ще му повдигнем ли обвинение?

— Трябва, макар че някой хитър адвокат ще го измъкне под гаранция още преди края на деня. Видя апартамента му, този е червив с пари. Може да си купи свободата и го знае.

После добави:

— Ние обаче ще забавим максимално процедурата, по-добре поговори със сержанта, който беше на смяна, когато доведохме Макреди.

Навъсения Боб пое бавно към дежурния, а Маклейн се отправи към кабинета си. И наистина, върху огромната купчина графици за извънреден труд, в тънка кафява папка се намираше листът с доклада относно скорошното самоубийство на господин Питър Андрюс. Изброени бяха имената и адресите на десетина свидетели, всичките служители във финансовата компания „Хогит Скоуша“. Самият Андрюс също работел там. Влязъл през главния вход с измачкани дрехи, сякаш последните два дни бил спал с тях, извадил от джоба си бръснач и… ами, прерязал си гърлото. Всичко това се беше случило преди около двайсет и четири часа, а полицията не си беше мръднала пръста.

Маклейн въздъхна. Не само че разследването му вероятно щеше да излезе безрезултатно, но и щеше да се сблъска с враждебност и гняв заради досегашното бездействие на органите на реда. Направо екстра.

Взе телефона и се обади в моргата. От слушалката прозвуча звънливият глас на Трейси.

— Вчера да са ти докарали един самоубиец? Андрюс? — попита Маклейн, след като изслуша поредния й опит за флирт.

— Късно сутринта — потвърди тя. — Доктор Кадуоладър планира да го отвори днес следобед. Някъде към четири.

Маклейн й благодари, каза, че ще се видят в залата за аутопсии, и затвори. Отново погледна записките. Е, поне адресът не беше кой знае колко далеч и щеше да отиде пеша. Първо разпитите, после аутопсията. С малко късмет дотогава щеше да получи резултатите от проверката на намерените в апартамента на Макреди бижута. И щеше да започне веселата част опитите да намерят сред тях накити от описите на откраднатите вещи.

Вдигна папката, като игнорира графиците под нея, и тръгна да търси детектив Макбрайд.

— Цяла седмица не ни оставяш без работа, Тони.

Маклейн се ухили на патолога:

— Добър ден и на теб, Ангъс. Благодаря, че дойде вчера.

— Няма за какво. Баба ти ме научи на едно друго, най-малкото, което можех да направя за нея, е да я изпратя подобаващо. — Патологът вече бе облякъл престилката си, а дългите хирургически ръкавици прилепваха плътно по ръцете му. Влязоха в дисекционната зала, където Питър Андрюс безславно лежеше на стоманената маса. Като се изключеше кървавата пихтия в гърлото му, мъжът изглеждаше странно омиротворен. Рошавата му коса бе посивяла, но в лицето младееше. Маклейн му даде около четиридесет години. Заради пепелявия цвят на кожата беше трудно да се определи по-точната възраст.

Кадуоладър започна с прецизен оглед на тялото, като потърси следи от насилие, прием на наркотици или болести. Маклейн наблюдаваше внимателно, но слушаше тихите коментари с половин ухо, защото се питаше какво би накарало човек да отнеме живота си по такъв жесток и кървав начин. Беше му напълно непонятен сбърканият мисловен процес, който отдаваше предпочитание на смъртта пред живота. Неведнъж се беше сблъсквал с отчаянието, но винаги си представяше страданието на хората, които щяха да намерят трупа му, и белезите, които щяха да останат завинаги в съзнанието им. Може би това бе разликата между самоубиеца и депресирания човек — доколко ти пука за чувствата на другите.

Ако горното беше вярно, Андрюс беше подходящ кандидат за самоубийство. Шефът му го описваше като безскрупулен бизнесмен. Маклейн не разбираше много от управление на финанси, обаче знаеше достатъчно, за да е наясно, че изваждайки определени акции от своето портфолио, Андрюс е можел да унищожи цяла компания. Но макар тази безскрупулност да го правеше потенциален самоубиец, останалото свидетелстваше, че е имал всички основания да се радва на живота. Неженен, без приятелка, която да го ограничава. Богат, преуспяващ, очевидно работил това, което му е било по сърце. Нито един от колегите му не беше казал лоша дума за него. Оставаше да разпита родителите му, които живееха в Лондон, но в момента пътуваха насам.

— О, това е нещо интересно. — Промяната в тона на Кадуоладър пресече мислите на Маклейн. Вдигна очи и видя, че патологът е започнал огледа на вътрешностите.

— Кое е интересно?

— Това. — Ангъс посочи лъскавата купчина. — Имал е рак. Навсякъде. Изглежда, е започнал в червата, но се е разпространил във всички органи. Ако не е било самоубийството, е щял да умре след месец-два. Знаем ли името на личния му лекар? Трябвало е да взема много силни лекарства.

— От химиотерапията човек не губи ли обикновено косата си? — попита Маклейн.

— Правилно, инспекторе. Явно затова ти си инспектор, а аз — обикновен патолог. — Кадуоладър се наведе над главата на мъртвеца и отскубна с пинсета няколко косъма. Сложи ги на стоманената табличка, която му подаде асистентката, и каза: — Ще им направиш ли спектрографски анализ, Трейси? Обзалагам се, че не е пил нищо по-силно от ибупрофен. — След това се обърна обратно към Маклейн: — Химиотерапията оставя и други, далеч по-сериозни следи в тялото, Тони. При този мъж не се наблюдава нито една от тях.

— Възможно ли е да е отказал лечение?

— Не виждам какво друго е можел да направи. Със сигурност е бил напълно наясно какво се случва с него. Иначе защо да се самоубива?

— Наистина защо, Ангъс? Защо?