Естествена смърт

38.

Зората вече бе пропълзяла по небето, когато Маклейн влезе в блока си. Очите го смъдяха от недоспиване и се чувстваше направо разнебитен. Изгарянето на килограм кокаин, дори и в пещ, предназначена за безопасно унищожаване на вредни биологични отпадъци, бе отнело изненадващо много време. Докато намерят и подходящо място за скривалище на парите, поне до момента, в който щеше да приключи проверката на номерата им, времето за сън безвъзвратно отлетя. Надяваше се разходката през града да го освежи, но се оказа, че положението даже се влоши.

— Намери ли те приятелят ти?

Маклейн се стресна, обърна се и видя старата госпожа Маккъчън, застанала на полуотворената си врата в дъното на каменните стълби, които водеха към останалите апартаменти. Наистина не беше в настроение за клюки, искаше само да се изкъпе и по възможност да дремне, преди да тръгне за работа. Машинално й се усмихна, кимна и леко гузен, се насочи към стълбите. Чак в този момент въпросът й стигна до съзнанието му.

— Приятелят ми?

— По-миналата нощ, ако не греша. Беше доста късно, но вие, полицаите, тръгвате и се прибирате по никое време.

По-миналата нощ. Точно когато някой бе подхвърлил дрогата и парите в къщата на баба му. Скоро след като бяха пуснали Фъргюс Макреди под гаранция. Скоро след като бяха убили Джонас Карстеърс.

— Говорихте ли с него, госпожо Маккъчън? Каза ли си името?

— Не, миличък. Седях си в предната стая и плетях. Знаеш как е, като остарее човек. Сънят е за младите. Не знам колко беше часът, но автобусите вече не се движеха, значи, трябва да е било след полунощ. Младежът дойде пеша и натисна твоя звънец.

— Откъде знаете, че е бил моят звънец?

— Всеки звънец звъни различно. Както и да е, влезе веднага и пое към стълбите. Видя ми се странно, защото не чух да му отваряш вратата. След това се сетих, че студентите я подпират с камък, когато отиват в кръчмата, но те вече се бяха прибрали и съм сигурна, че я бяха затворили както трябва. Ох, не знам вече.

— Той дълго ли остана?

— Не. Беше стигнал до средата на стълбите, когато един от студентите излезе и му се разкрещя. Нали ги знаеш, като пийнат.

Маклейн знаеше. Много често му се налагаше да напомня на по-буйните си съседи, че на последния етаж живее полицай, който не обича да смущават съня му.

— Като стана така, мъжът си плю на петите. Толкова бързаше, че май дори не ме видя. Тъкмо пусках навън една от котките. Направо ми изкара акъла.

Маклейн погледна старицата. Живееше на първия етаж, откакто се бе нанесъл. Сигурно бе живяла там през целия си живот. Никога не беше срещал господин Маккъчън и бе решил, че мъжът е починал по-рано. Но истината беше, че не знаеше почти нищо за нея, освен че е стара, обича да е в течение на ставащото в блока и вече изглежда крехка като птичка.

— Не се притеснявайте, госпожо Маккъчън — каза, за да я успокои. — Важното е само, че някой е идвал късно през нощта. Това искахте да кажете, нали?

Старицата кимна.

— И вие го видяхте. Видяхте лицето му, нали?

Повторно кимване.

— Дали бихте го разпознали на снимка?

Госпожа Маккъчън се замисли, обичайното й ведро и позитивно изражение бе заменено от неувереност.

— Не съм сигурна, че мога да изляза задълго от къщи — каза след малко. — Котките ми…

Антъни знаеше, че котките могат да се грижат идеално за себе си, но нямаше намерение да го казва на глас.

— Мога да донеса снимките тук, госпожо Маккъчън. Наистина ще ми помогнете, ако успеете да го разпознаете.

— Не мога да ти позволя да разпитваш отново Макреди. Поне докато не ми представиш някакво конкретно основание за повдигане на обвинение.

Маклейн стоеше на прага на кабинета на Джейн Макинтайър и не се престрашаваше да влезе. Първата му работа, щом пристигна в участъка, беше да говори с дежурния сержант. Поиска от него да привика Макреди на разпит. Май не биваше да се развиква на Пийт, когато му отказа, тъй като горкият просто изпълняваше заповедите на началничката.

— Откраднал е копчето за ръкавели на Бърти Фаркър. Трябва да знам какво още е взел оттам.

— Не, Тони, не трябва. — Макинтайър остана седнала зад бюрото си. Беше дразнещо спокойна и звучеше напълно логично, дяволите да я вземат. — Знаеш откъде го е взел, а и доколкото съм осведомена, вече си научил и на кого е принадлежало. Идеята ти да отидеш при бижутер е блестяща.

— Обикалял е около апартамента ми.

— Не си сигурен. Имаш само твърдението на стара, объркана жена, че някой, който може да е бил, но може и да не е бил Макреди, те е търсил.

— Но аз трябва… — Трябваше да го попита дали е подхвърлил един килограм кокаин в къщата на баба му. И какво е оставил в апартамента му, което той, Маклейн, не е успял да намери.

— Трябва да го оставиш на мира, това трябва. — Макинтайър свали очилата за четене от носа си и потърка очи. Вероятно не си беше доспала. — В момента сме го хванали с ръце в кацата с меда — и на местопрестъплението, и с крадени предмети в дома му. Но вече е подал официално оплакване срещу теб за използване на прекомерна сила при задържането, пък и адвокатът му търси слаби места в заповедта за обиск.

— Той… — В момента, в който отвори уста, Маклейн осъзна думите й. — Той какво?

— Ако едно от двете мине, позицията ни сериозно ще се разклати. Току-виж прокуратурата дори решила да излезе с обвинение за съхраняване на крадени вещи. С неговите пари и възможности… ще се отърве с условна присъда.

— Това е изключено. Копелето влезе с взлом в къщата на баба ми.

— Знам, Тони. Ако зависеше от мен, щеше да си стои в ареста до началото на процеса, но той има пари, може да си позволи добър адвокат, а най-лошото е, че има дебели връзки. Дори не можеш да си представиш от колко високо ме натискат.

— Не бива да му се размине. Не бива да се споразумявате с него.

Макинтайър се намръщи.

— Няма никакъв шанс. Не обичам да ме командват цивилни, но не мога да ти позволя грубо отношение към него само защото те е вбесил. Той цели именно това, а аз няма да му доставя удоволствието.

— Но…

— Няма „но“, Тони. Отнемам ти случая. За бога, не може да си и потърпевш, и да работиш по него. Гледай си другите случаи. Дори не си отишъл още да видиш онази специалистка по окултното, за която ти споменах, нали?

По дяволите! Най-лошото бе, че е права. Маклейн прекрасно знаеше, че не биваше да разпитва Макреди още първия път. Трябваше да дадат случая на някого, който не бе пряко засегнат.

— Моля ви, не ми казвайте, че ще го възложите на Дъгит.

— Прозвуча като жалък и злобен кретен.

— Всъщност си мислех, че по-подходящ е Боб Леърд.

— С лека усмивка Макинтайър плъзна очилата обратно на носа си. — Можеш да му го съобщиш лично.

На път за оперативната стая Маклейн срещна полицай Кид, понесла кутия с досиета. Явно я измъчваше тежестта на кутията, но още повече страхът, изписан на лицето й. Беше се насочила към голямата оперативна стая, доскоро определена за случая Барнаби Смит, която отново се пълнеше бързо с народ, тъй като старши инспектор Чарлс Дъгит за пореден път бе получил възможността да прецака с лека ръка едно разследване.

— Нека позная — Дървеняка е ангажирал със случая си цялата полиция, така ли?

Полицай Кид кимна утвърдително с нещастна физиономия.

— Отгоре оказват силен натиск.

— Отгоре винаги оказват силен натиск.

В действителност приоритетни бяха убийствата само на хора като Карстеърс. И като Барнаби Смит. Важните клечки имаха важни приятели. Жалко, че обикновените хорица не получаваха подобно специално отношение. Като бедното момиче, жертва на извратен ритуал в мазето на богат и влиятелен мъж.

— Преминала си обучение по фотография, нали, полицай? — попита Маклейн, изравяйки въпросната информация от предишен, почти забравен разговор.

— Да, така е — потвърди с огромна неохота Кид.

— Какво ще кажеш за разнообразие да свършиш малко полицейска работа? Чух, че учиш за изпити. — Макинтайър не би му позволила да разпита Макреди без основателна причина. А какво по-добро основание, ако не доказателството, че мъжът е обикалял блока на Маклейн часове след като е бил пуснат под гаранция?

— Малко съм заета, сър. — Кид вдигна кутията с досиетата, а на лицето й се изписа мрачно изражение.

— Не се притеснявай. Ще се оправя с Дървеняка. И аз имам друга работа за вършене, но това е по-важно. Опитай се да вземеш един лаптоп със софтуер за фотороботи, качи и малко снимки на заподозрени. Към тях добави и снимките от задържането на Макреди онази нощ. Аз ще уредя кола за два часа.

— Аз…

— Знам, шефката е казала да не го тормозя. — Боже мой, на всички в участъка ли беше казала? За толкова импулсивен ли го мислеше? — Няма да се доближа до него, повярвай ми.