Естествена смърт

5.

— Това ли сме заслужили?

Навъсения Боб крачеше покрай стените на килерчето, което получиха за кабинет по случая, и мърмореше. Маклейн стоеше безмълвен в средата на помещението. Поне имаше прозорец, макар че гледаше към гърба на други части от сградата. Върху бялата дъска срещу него още се виждаха бележки от предишни разследвания. Отдавна забравени имена, оградени и задраскани. Който и да ги беше написал, бе отнесъл със себе си както маркерите, така и гъбата за изтриване. Имаше и две масички: едната свряна под прозореца, а другата разположена в средата на стаята. Столовете също бяха заминали някъде.

— Не е зле. — Маклейн потътри крака по мръсния килим и се облегна на единствения радиатор. От него струеше топлина въпреки слънцето отвън, което изпепеляваше улицата. Опита се да завърти термостата на нула, но крехката пластмаса се счупи в ръката му. — Все пак май ще трябва да направим нещо по въпроса с удобствата.

Разсея го почукване по вратата. Маклейн я отвори и видя млад мъж, който крепеше на коляното си няколко кутии, докато се опитваше да достигне с ръка дръжката. Беше облечен в чисто нов костюм, а лъснатите му обувки направо отразяваха светлината. Току-що избръснатото лице сияеше като кръгла розова месечина, светлорижата коса бе подстригана толкова късо, че наподобяваше следобедния мъх по страните на тийнейджър.

— Инспектор Маклейн?

Маклейн кимна и посегна да вземе най-горната кутия, преди съдържанието й да се е разпиляло на пода.

— Детектив Макбрайд — рече младият мъж. — Главен инспектор Макинтайър ме изпрати да ви помагам в разследването, сър.

— Кое от всички?

— Ами… тя не уточни. Каза само, че ще ви трябва помощ.

— Добре, не стой на вратата, защото ще избяга топлото. — Макбрайд влезе, а Маклейн стовари кутията на по-близката от двете маси.

— Няма столове — констатира детективът.

— Слава на Нейно Величество, изпратила ни е изключително наблюдателен свой служител — отбеляза Навъсения Боб. — Нищо не му убягва.

— Не обръщай внимание на сержант Леърд. Той ти завижда, че си толкова млад.

— Ами… добре — заекна Макбрайд.

— Имаш ли си малко име, детектив Макбрайд?

— Ъъъ… Стюарт, сър.

— Добре тогава, Стюарт, добре дошъл в екипа. Казвам го от името на двама ни.

Младежът премести погледа си от Маклейн върху Навъсения Боб, после обратно. Леко отвори уста.

— Е, не стой като цапнат с мокър парцал. Тичай да намериш няколко стола.

Навъсения Боб почти изрита детектива от стаята и затвори вратата зад него, преди да се изхили гръмогласно.

— Не го тормози. Боб. И без това няма да получим друга помощ. Този е добър. Или поне би трябвало — дипломирал се е с отличие.

Маклейн отвори една от кутиите, измъкна дебел наръч папки и ги сложи на масата. Това бяха неразкрити обири от последните пет години. Въздъхна. Последното нещо, което искаше, беше да се зарови в безкрайните доклади за откраднати дреболии, които никога няма да бъдат намерени и върнати. Погледна към китката си и се сети, че сутринта забрави да навие часовника. Изхлузи го от ръката си и завъртя малкото месингово копче.

— Колко е часът. Боб?

— Три и половина. Знаете ли, измислили са едни модерни часовници, които работят с батерия. Нямат нужда от навиване. Защо не си вземете такъв?

— Този беше на баща ми. — Антъни затегна каишката на китката си, сетне попипа джоба си за мобилния телефон. Там си беше, с напълно изтощена батерия. — Случайно да ти се ходи до градската морга?

Навъсения Боб поклати глава. Маклейн беше наясно с отношението на стария сержант към мъртъвците.

— Е, добре. Тогава с младия Макбрайд започнете да преглеждате докладите за взломни кражби. Постарайте се да откриете нещо, което десетки други детективи преди вас не са успели. През това време аз ще отида да си поговоря с един човек за мумифицирани трупове.

Следобедният въздух бе плътен и задушен. Докато слизаше по хълма в посока Каугейт, ризата залепна за гърба му от пот. Маклейн закопня за хладен повей на вятъра. Обикновено можеше да се разчита на бриза, който правеше живота поносим, но от няколко дни насам в града цареше безветрие. Жегата се бе загнездила в тесните каньони на улиците, в сянката между високите сгради от двете им страни, и не помръдваше. Той с облекчение отвори вратите на моргата и влезе в поддържания от климатиците хлад.

Ангъс Кадуоладър се беше подготвил и вече го чакаше в дисекционната зала. Хвърли преценяващ поглед на инспектора.

— Навън май е горещо, а?

Маклейн кимна:

— Като в пеш. Всички ли тръгваме?

— Какво? Ааа, да. — Кадуоладър се обърна и извика асистентката си: — Трейси, готова ли си?

Ниска, закръглена и усмихната млада жена погледна иззад разхвърляния плот в другия край на залата, отметна коса и се изправи. Беше облечена в зелена престилка и докато се приближаваше към дисекционната маса, нахлузи латексови ръкавици. Масата бе покрита с бял чаршаф, издут по средата от положеното под него мъртво тяло, чакащо да разкрие тайните си.

— Добре, тогава да започваме. — Кадуоладър извади от джоба си бурканче. Маклейн разпозна препарата от кожен крем и камфор, с който се потискаше миризмата на разложение. Патологът го погледна, после погледна инспектора, подуши въздуха и прибра бурканчето в джоба си. — Днес май няма да имаме нужда от това.

Маклейн бе присъствал на много аутопсии през кариерата си. Още изпитваше известен дискомфорт, но те вече не му действаха както в началото. Измежду всички жертви на убийства, злополуки и просто хора с лош късмет мумифицираното тяло на момичето бе вероятно най-странното.

Макар трупът вече да бе отворен, Кадуоладър огледа внимателно всеки сантиметър от него, докато мърмореше наблюденията си във висящия от тавана микрофон, най-накрая, когато се увери, че кожата й няма да разкрие нищо повече относно причината за смъртта, пристъпи към най-омразната за Маклейн част. От високочестотния вой на триона за кости винаги скърцаше със зъби, също както и от дращенето на нокти по черна дъска. Звукът продължи прекалено дълго и завърши с ужасяващия пукот на черепа, строшен като сварено яйце.

— Интересно. Мозъкът също е бил отстранен. Ето, виж, Тони.

Насъбрал цялата си смелост, Маклейн се приближи. Като погледна отворения череп, момичето му се стори още по-дребно, по-младо. Кухината беше матова, със засъхнала кръв и костици от работата с триона по ръбовете, но иначе абсолютно празна.

— Възможно ли с да се е разложил?

— Не, няма как, особено при състоянието на останалата част от трупа. Очаквах мозъкът да се е поспаружил, но него просто го няма. Вероятно е изваден през носа. Така са правели древните египтяни.

— Къде е тогава?

— Ето тук има нещо, само че не ми прилича на мозък. — Кадуоладър посочи четири стъкленици, подредени на близката масичка на колелца. Маклейн разпозна сърцето, което бе видял предния ден, но не му се щеше да прави предположения относно останалите органи. Други две стъкленици бяха в бели пластмасови контейнери, та изсушеното им съдържание да не се изсипе през големите пукнатини в стъклото. Всичко това бе открито в тайни стенни ниши, разположени симетрично около тялото на мъртвото момиче. Във всяка от тях, освен стъклениците, имаше и други предмети — още едно парче, което трябваше да намери мястото си в мозайката.

— А счупените? — Маклейн се взря в зелено-кафявата каша, омазала едната стъкленица. — Това може ли да е мозък?

— Трудно е да се каже, като се има предвид състоянието, в което са. Бих допуснал, че в едната има бъбрек, а в другата — бял дроб. Ще съм сигурен, след като проведа няколко теста. Каквото и да е, стъкленицата има неподходяща форма за съхранение на мозък. Сам трябваше да се досетиш, Тони. Показах ти достатъчно. Освен това, ако е бил изваден през носа, мозъкът ще бъде на пихтия. Няма кой знае какъв смисъл да се държи в стъкленица.

— Уместна забележка. Според теб преди колко време е умряла?

— Труден въпрос. Първо, изобщо не би следвало да е мумифицирана. Въздухът в града е прекалено влажен, дори в зазидано мазе. Трябваше да е разложена. Или поне изядена от плъхове. Тя обаче е идеално мумифицирана, а да пукна, ако намирам даже и следа от препаратите, нужни за целта. Трейси може да направи още няколко теста, а и ще изпратим проба за радиовъглероден анализ. Току-виж там ни излязъл късметът. Иначе, съдейки по дрехите й, бих казал, преди поне петдесет-шейсет години. По-точното датиране остава твоя задача.

Маклейн вдигна тънката рокля, която бе сложена на количката — заедно с бурканите, и я погледна срещу светлината. Долната й половина бе цялата в кафяви петна, а фината дантела, поръсваща деколтето и ръкавите, висеше на тънки нишки. Роклята беше доста скромна, но по-скоро за специални поводи, неподходяща за всекидневието на млада жена. От друга страна, избелелият флорален мотив бе простоват. Той завъртя дрехата и около подгъва видя няколко пришити на ръка кръпки. Етикет на производител липсваше. Беше рокля на бедно момиче, което се е опитвало да направи впечатление. Когато обаче погледна отново изкривеното и осквернено тяло, Маклейн осъзна с пълна сила, че не знае за нея нищо повече.