Естествена смърт

9.

Когато Маклейн се върна от моргата, залата, отделена за случая „Смит“, жужеше като кошер. Виждаха се поне десетина униформени, които въвеждаха информация в компютрите, говореха по телефона или си бяха намерили друга работа, но от Дъгит нямаше и следа. С благодарствена молитва на уста Маклейн продължи надолу по коридора, като се поспря само за да убеди машината за напитки да му пусне бутилка студена вода. После стигна до стаичката, от която командваше собственото си разследване. Отвинти капачката на бутилката и я преполови на три големи глътки. Водата натежа в стомаха му, а това предизвика поредното къркорене, което съвпадна с отварянето на вратата.

Навъсения Боб седеше зад една от масите, подпрял глава с ръце, и четеше вестник. Погледна към влизащия Маклейн и виновно придърпа върху вестника кафявата папка с докладите.

— Какво има, Боб?

— Ами… — Навъсения Боб погледна към папката и я завъртя на сто и осемдесет градуса, за да може Маклейн да прочете написаното върху нея. После видя, че е с гърба нагоре, и я обърна. — Това е докладът за взломната кражба в къщата на госпожа Дорис Скуайърс. Станала е през юни миналата година. Сутринта заедно с младока посетихме сина й. Много се изненада, като видя полицаи. Попита дали сме намерили изчезналите бижута на майка му.

— Къде е детектив Макбрайд? — Маклейн Огледа стаята, въпреки че в нея човек нямаше как да се скрие.

— Пратих го на кръстоносен поход за понички. Всеки момент ще се върне.

— Понички? В тази жега? — Антъни свали сакото си и го окачи на вратата. Изпи останалата вода, а главата му леко се замая от студената течност, стекла се по хранопровода му. Мислите му се върнаха на Барнаби Смит. Как ножът е прерязал сънната му артерия, как кръвта е плиснала върху обезобразеното тяло. Тръсна глава, за да прогони образите. Може би два-три залъка все пак щяха да му дойдат добре. — Научихте ли нещо полезно от господин Скуайърс? — попита.

— Зависи какво разбирате под полезно. Според мен спокойно можем да приемем, че старата госпожа Скуайърс не е споделила с никого кода на алармата.

— Значи, имали са аларма?

— О, да. „Пенстемин Алармс“, с дистанционно. С всичките му там камбанки и свирки, за които можете да се сетите. От друга страна обаче, госпожа Скуайърс е била почти сляпа и малко куку. Не е знаела кода, защото синът й е пускал и спирал алармата. Починала е вкъщи, в съня си. Обирът е извършен около две седмици по-късно, точно в деня на погребението. Във вестника е имало и некролог, и съобщение.

— Значи, вариантът със служител в старчески дом отпада. Аларма на „Пенстемин“… Най-добре да поговорим с тях. Вземи контактите им от управлението.

Възражението на Навъсения Боб, че му възлагат прекалено много работа, бе пресечено още в зародиш от бързо почукване по вратата. Преди някой от двамата да реагира, дръжката бе натисната, вратата отворена, а във въздуха към тях се понесе голяма картонена кутия. Огледът по-отблизо показа, че кутията притежава два крака в сини панталони. В ръбовете й се бяха вкопчили две малки ръце, а иззад нея се разнесе приглушен женски глас:

— Инспектор Маклейн?

Антъни се пресегна и пое кутията. Отзад се показа зачервената полицайка Алисън Кид, която едва си поемаше въздух.

— Благодаря ви. Не съм сигурна дали вече нямаше да я изпусна.

— Какво е това, Алисън? — попита Навъсения Боб и се изправи в момента, в който Маклейн остави кутията на масата — точно върху папката на Дорис Скуайърс.

— Изпращат я медиците. Провели всички възможни тестове, но доникъде не стигнали.

Отвориха кутията и видяха куп пликове с улики, всичките прилежно маркирани и етикетирани. Там бяха както предметите, намерени в тайните ниши, така и дебели медицински заключения, придружени със снимки от местопрестъплението. Органите в стъклениците все още бяха в моргата, но снимките и резултатите от тестовете потвърждаваха, че са на момичето. Маклейн извади първия плик, в който имаше семпла златна игла за вратовръзка и прегънато картонче. Набързо прерови снимките, докато накрая видя една, на която двата предмета бяха фотографирани на фона на спукана стъкленица.

— Тук ли са и другите снимки? — попита той. Навъсения Боб заобиколи масата, наведе се в ъгъла, след което се изправи с пукащи стави и дебела папка в ръка. Подаде я на Маклейн, който я отвори и заразглежда десетки гланцирани фотографии формат А4. — Така, да се опитаме да ги подредим. Полицай… Алисън, би ли ни помогнала?

Жената се смути:

— От мен се очаква да помагам в случая „Смит“, сър.

— И от мен се очаква да сравнявам медицински заключения, но това ще е по-интересно. Не се притеснявай, няма да позволя на Дървеняка да те нахока.

Заедно извадиха всички пликове от кутията и ги наредиха на пода със съответните фотографии. В този момент детектив Макбрайд се върна с мазна кафява кесия, пълна с понички. В заоблената стена на тайната стая имаше шест скрити ниши, а във всяка от тях — консервиран орган, придружен от сгънато картонче с една-единствена дума, написана с черно мастило, плюс още един предмет. Иглата за вратовръзка бе намерена заедно със стъкленицата, съдържаща слузестите останки от бъбреците на момичето, а на картончето бе изписана думата „стомни“. Маклейн сложи уликите върху снимката от тази ниша, разрови се и намери следващия комплект: снимка на идеално запазен черен дроб, сребърна кутийка за хапчета и думата „вомбат“3. След тях дойде редът на спуканата стъкленица с белите дробове, копче за ръкавели със скъпоценен камък и думата „гуляйджия“. Запазеният далак бе съпроводен от японска кутийка нецуке4, в която имаше няколко прашинки енфие, и думата „професор“. Другата останала здрава стъкленица съдържаше яйчниците и матката на момичето. Тя бе намерена заедно с очила с прости телени рамки и думата „гребо“5. Накрая, в нишата срещу главата на жертвата, бяха открити сърцето й, думата „капитан“ и елегантна сребърна табакера.

След като приключиха и с последния комплект, над помещението надвисна тягостна тишина. Две от шестте стъкленици бяха мистериозно повредени. Дали ги бяха зазидали в стената в това състояние? Дали ги бяха пукнали нарочно или случайно?

Маклейн се изправи, коленете му изпукаха.

— Добре. Кой иска да започне?

Настъпи дълга пауза — все едно учител бе задал на класа въпрос уловка.

— Дали е възможно да са прякори? — Младата полицайка Кид наруши тишината с несигурен глас.

— Продължавай — каза Маклейн.

— Ами… в нишите имаме шест неща. Шест лични вещи. Шест органа, взети от жертвата. Шестима души?

Маклейн го побиха тръпки. Логично беше в убийството да е замесен повече от един човек. В противен случай би било прекалено трудно. Но чак пък шестима?

— Мисля, че си права. Във всичко това трябва да има някакъв смисъл, само че един господ знае какъв. Ако обаче имаме шестима участници, всеки трябва да е свързан по някакъв начин с ритуала, след като е оставил своя вещ и е взел част от момичето…

— Това е… отвратително. Защо някой би постъпил така? — попита Навъсения Боб.

— Членовете на племето форе от Папуа — Нова Гвинея са ядели мъртъвците си. — Всички отправиха погледи към Макбрайд, който се изчерви от внезапното внимание.

— Това каква връзка има с нашия случай, младежо?

— Не знам. Вярвали са, че като ядеш от някого, вземаш силата му. Устройвали големи погребални пиршества и всеки хапвал по малко от тялото. Вождът и старейшините се угощавали първи, а за жените и децата оставали карантиите и мозъкът.

— Откъде знаеш всичко това, Стюарт? — попита Маклейн.

— Един по един започнали да измират от мистериозна болест. Мисля, че се нарича куру. Малцина са останали живи. Учените смятат, че е някаква форма на „луда крава“. Чували ли сте за болестта на Кройцфелд-Якоб? Ядейки мъртъвците, са предавали болестта на следващото поколение.

— Ти си извор на безполезна информация. Това какво общо има с нашето убито момиче, а? Никой не го е изял, нали така? — каза Навъсения Боб.

— Е, след като всеки е прибрал по нещо от нея, може би са целели… не знам… да вземат частица от младостта й за себе си или нещо от сорта.

— Звучи ми като изсмукано от пръстите — обади се отново Навъсения Боб.

— Не го нападай така, Боб. Засега нямаме никаква представа защо е било убито момичето. Отворен съм за всякакви идеи, независимо колко абсурдно звучат. Но си мисля, че трябва да се концентрираме върху предметите.

Маклейн взе последния плик. В него бе роклята на цветчета, прилежно сгъната, сякаш готова за излагане в магазина.

— Хайде да се опитаме да уточним времето на смъртта.

Старши инспектор Чарлс Дъгит стоеше в средата на стаята и ръководеше операцията, както диригент ръководи крайно некадърен оркестър. Някои полицаи неохотно се промъкваха до него, за да получат одобрението му, а голяма част от другите — за да го направят смешен. Маклейн наблюдава известно време от прага, питайки се дали всичко нямаше да върви по-гладко, ако Дъгит чисто и просто липсваше.

— Не ми губете времето. Трябват ми стабилни идеи, а не предположения. — Старши инспекторът се огледа и забеляза Маклейн. — А, инспекторе. — Някак си успя да вложи в думата обидна нотка. — Благодарим ви, че се присъединявате към нас. Ето я и полицай Кид. Може би следващия път ще благоволите да поискате разрешение от началника си, преди да се включите в друго разследване.

Маклейн отвори уста да защити полицайката, но тя сведе извинително глава и забърза към другите униформени, които пишеха на компютрите. Той добре помнеше уменията на Дъгит за работа с хора. Юркането и крясъците бяха доста нагоре в списъка. Всеки с адекватно чувство за самосъхранение бързо се научаваше да си трае и да не отвръща.

— Е, как мина аутопсията?

— Смъртта най-вероятно е настъпила вследствие на масивна кръвозагуба от прерязаното гърло. Доктор Кадуоладър не е съвсем сигурен, но смята, че Смит може и да е бил под наркоза, преди да го разпорят. Липсват следи от борба, както и от връзване. При положение че е бил жив, когато са отстранили далака му, сигурно е бил упоен с нещо.

— Което означава, че убиецът би следвало да има съответното образование или медицински познания — каза Дъгит. — Знаем ли какво са използвали?

— Кръвните проби ще бъдат анализирани до довечера, сър. Дотогава не мога да направя нищо повече.

— Притисни ги, човече. Не можем да си позволим да загубим и секунда. Шефката ми телефонира час по час, иска да я държа в течение. Довечера пресата ще съобщи за смъртта му, а ние трябва да държим юздите.

Значи, важно беше да разрешат бързо случая, за да не се злепостави главният инспектор, а не защото на свобода се разхождаше някакъв откачалник, който обичаше да вади органите на хората и да ги тика в устите им. Интересно подреждане на приоритетите.

— Заемам се, сър — каза Маклейн и се обърна да си тръгне.

— Какво носиш там? Нещо важно? — Дъгит посочи към плика в ръката на Маклейн, гласът му прозвуча като на човек, готов да се улови за сламка. Антъни се запита дали пък днешните разпити не са се оказали почти безрезултатни. Или старши инспекторът може би просто не знаеше откъде да започне.

— Случаят в Сайтхил. Роклята, която момичето е носело в момента на убийството си. — Повдигна плика, но Дъгит не посегна към него. — Отивам да го покажа на някого, който може би знае кога е била ушита. Ще се опитам да уточня кога е умряла.

За миг Маклейн помисли, че Дъгит ще му се разкрещи, както когато беше сержант. Лицето на старши инспектора почервеня и на слепоочието му се изду дебела вена. Положи видими усилия да се успокои.

— Добре. Да. Разбира се. Не забравяй обаче колко е важен случаят „Смит“. — После обгърна помещението с широк жест. — Твоят убиец най-вероятно отдавна е мъртъв. Трябва да намерим живия.

Не помнеше кога бе отворил врати магазинът. Вероятно някъде около средата на 90-те. Това беше доста смущаващо, защото му се струваше, че е там от памтивека. Кларк стрийт беше пълна с такива магазини, които обслужваха студентите, а те, от своя страна, наброяваха повече от половината население на района. Беше се специализирал в дрехи втора употреба, най-вече официални и вечерни рокли, произведени във времена, когато думата качество е значела нещо. Маклейн беше влизал няколко пъти там да потърси дрехи, различни от конфекционните делови костюми в тъмни цветове, които ползваше за униформа, откакто бе преминал изпитите за детектив. Нищо не бе привлякло погледа му. Всичко беше твърде натруфено. В края на краищата отиде при препоръчан шивач, който му направи няколко костюма по мярка. Единият все още висеше необличан в гардероба му, а друг замина на боклука, понеже след едно местопрестъпление с реки от кръв се оказа непосилна задача и за най-скъпите ателиета за химическо чистене. Сега вече носеше евтини костюми от големите вериги и се бе примирил с лошите кройки.

Касиерката се беше пременила като жена от 20-те години на XX век, а дългата боа от пера сигурно я задушаваше в тези летни жеги. Изгледа го с подозрение, докато се приближаваше към щанда. Едва ли мнозина негови връстници пазаруваха от това място. Още по-малко пък мъже.

— Разбирате ли от тези дрехи? — Маклейн посочи рафтовете, подредени по десетилетия. — Различните стилове? Кой кога е бил популярен?

— Какво искате да знаете? — Акцентът развали впечатлението, създадено от облеклото. Отблизо жената се оказа момиче. Надали бе на повече от шестнайсет години, но облеклото я правеше по-възрастна.

— Например кога е било ушито това? Или поне кога се е носело нещо подобно? — Маклейн постави плика с вещественото доказателство на щанда. Момичето го взе и го огледа.

— Да я продадете ли искате? Не изкупуваме такива дрехи.

Маклейн показа служебната си карта с думите:

— Провеждам разследване, а роклята беше намерена на местопрестъплението.

Момичето изпусна плика, сякаш беше жива змия.

— Ще повикам мама. Тя разбира от тези неща повече от мен.

После се втурна към задните помещения на магазина и изчезна зад рафтовете с дрехи. След малко оттам се появи друга жена. Беше по-стара, но не колкото облеклото си. То определено би изглеждало по-уместно преди около век. В жената имаше нещо много познато.

— Джени? Джени Спайърс, нали? Едва те разпознах в този тоалет.

— Няма нищо. Всички се обличаме в дрехи от любимите ни десетилетия. Трябва да видиш Рей в нейните хипарски одежди. Как е баба ти?

Маклейн огледа изложените в магазина облекла от различни епохи. Трудно му беше да си представи, че някоя от произведените при робски условия в Индия или Бангладеш съвременни дрехи ще оцелее няколко десетилетия, за да заеме мястото си на съответния рафт.

— Не знаех, че работиш тук. — Още в момента, в който го произнесе, се усети, че прозвуча глупаво. Избегна въпроса умело като политик.

— Ами магазинът е мой. От десет години вече. Е, всъщност е на банката, но… — Джени се усмихна смутено. — Но ти не си дошъл да си побъбрим, нали, инспекторе?

— Наричай ме Тони. Чудех се дали би могла да ми кажеш нещо повече за тази рокля. — Той отново повдигна плика.

— Може ли да го отворя? — попита Джени.

Маклейн кимна и проследи движенията й: как сръчно извади дрехата, простря я на плота и взе да я разглежда. Пръстите й замряха за миг и потрепериха при вида на избелелите петна кръв.

— Ръчно ушита — заключи Джени. — От майстор. Дантелата вероятно е купена отделно, но ми е трудно да го установя. Много прилича на нещо, което съм виждала. Изчакай малко.

После потъна в дебрите на магазина, като си проправяше път по тясната пътечка между редиците от дрехи, всичките опаковани в найлонови чували и закачени на дълги стойки. Ръцете й ловко ги прехвърляха, докато най-накрая се спряха на една. Откачи я и я донесе на щанда с победоносно изражение.

— Коктейлна рокля от края на 30-те. Богатите момичета са носели такива непосредствено преди войната. Твоята много прилича на тях, сякаш е изкопирана. Материята обаче е по-евтина и както казах, ушита е на ръка. Липсва етикет, а това отново потвърждава теорията ми, че е ушита от момиче, което не е можело да си позволи да купи оригинала.

— Горе-долу кога е била ушита? И колко време е била носена?

— Като се вземе предвид стилът, надали много преди 1935 г. Преди това подгъвите са били по-тесни, а деколтето е изцяло сбъркано. Доста е била носена — отзад има няколко кръпки, които обаче са направени много умело, а на места платът е изтънял. Бих казала, десетина години. По време на войната са нямали друг избор, освен да си поправят дрехите.

Значи, около средата на 40-те години, краят на Втората световна война. Маклейн се запита дали някой, свързан с убийството, може още да е жив.