Естествена смърт

39.

Табелата на вратата гласеше: ГЛЕДАМ НА РЪКА, НА КАРТИ ТАРО, ПРЕДСКАЗВАМ БЪДЕЩЕТО. Маклейн открай време си мислеше, че зад нея се крие нещо друго, най-вероятно публичен дом, но това беше адресът, който му даде Макинтайър. Поразпита тук-там и общото мнение беше, че мадам Роуз е почтена, тоест прави това, което твърди, че прави. Всичко останало, разбира се, бе лъжа, стръв за лековерните. В Единбург нямаше голям пазар за подобни измишльотини, но явно достатъчно хора бяха готови да им повярват, след като тази предприемчива особа успяваше да си вади хляба с това.

— Защо сме тук, сър? — Детектив Макбрайд изтегли късата сламка и му се падна да изтърпи тази доникъде неводеща следа от нарастващия брой текущи случаи. Навъсения Боб имаше далеч по-забавна задача: да установи самоличността на самоубийцата от моста и същевременно да събере всички възможни улики срещу Фъргюс Макреди, за да ги представи на прокуратурата. Разследването клонеше към версията, че най-вероятното обяснение за сходствата между убийствата на Джонас Карстеърс и Барнаби Смит оставаше изтичане на оперативно-следствена информация. И като капак, естествено, мъртвото момиче. Всичко това наведнъж.

— Тук сме, за да научим повече за човешките жертвоприношения и демоничните ритуали. Както изглежда, мадам Роуз е своеобразен експерт в окултната сфера. Всички тези магьоснически принадлежности са само за прикритие. Или поне така ми казаха. — Маклейн отвори вратата към тесния коридор, в който имаше стълби, водещи нагоре. Разнищеният килим, по който петната бяха повече от оригиналните шарки, миришеше на гранясала мазнина и плесен. На безнадеждност. След като изкачиха стълбите и минаха през завесата от мъниста, в миналото може би лъскава, но сега цялата мазна и съдрана, двамата се озоваха в стаичка, която отчаяно искаше да бъде наречена будоар, но в действителност не заслужаваше дори името чакалня. Килим, подобен на този от стълбището, заемаше целия под от стена до стена, а петната по него преливаха едно в друго. На места дори бяха тръгнали да колонизират и стените, като се конкурираха с отвратителните релефни тапети и евтините фотокопия на картини, изобразяващи ориенталски и мистични сцени. Поглеждайки нагоре, Маклейн не се изненада да открие петна и по тавана. Явно тук рядко влизаше чист въздух, а миризмата на готвено и влагата принуждаваха човек да диша през устата, но дори и тогава вонята трудно се понасяше. И хората идваха тук доброволно?

На стената под единствения прозорец в стаята беше опряно ниско диванче. Сядането на него със сигурност не беше добра идея. От двете страни на ниската маса бяха разположени два разнебитени дървени стола, а тя самата бе покрита със стари броеве на „Рийдърс Дайджест“ и „Таро Монтли“. Някой, очевидно с две леви ръце, беше сковал нещо като тесен тезгях, зад който имаше затворена врата. Ценоразписът на предлаганите услуги се кипреше закован на стената под формата на мърляв лист хартия. Десет паунда за гледане на ръка, двайсет за гледане на карти. Някои пристрастени клиенти щяха да се бръкнат дори по-дълбоко — над сто паунда за нещо, носещо името Пълно разчитане на кармата.

— Охо, знаех си, че съм усетила нещо в ефира. Великолепно — разнесе се дълбок дрезгав глас, резултат от големи количества цигари и уиски.

Думите се чуха още преди Маклейн да види, че вратата се отваря. През нея се промуши огромна жена и запълни половината от чакалнята. Беше облечена, по-скоро увита, с червена кадифена палатка, така че приличаше на дебела мумия. Ръцете й наподобяваха смачкани и отрупани със златни гривни розови балони, месестите пръсти бяха стегнати в евтини пръстени, а ноктите — лакирани в малко по-различен нюанс на червеното от дрехата й.

— Трябва да разгледам дланите ви. — Мадам Роуз сграбчи ръцете на Маклейн с изненадваща скорост, обърна едната и проследи линиите с нежно докосване. Той се опита да я издърпа, но жената имаше желязна хватка. — Ах, колко нещастен живот сте имали! А още колко има да страдате! Ох, горкото момче! Какво е това? — После пусна ръката му също толкова внезапно. Театрално отстъпи назад с ръка, вдигната до пищната си гръд, и вдигна пръсти към увисналата си гуша. — Белязан сте. За велики дела. За ужасни дела.

— Стига с циркаджилъците. — Маклейн извади служебната си карта. — Не съм дошъл за празни приказки.

— Уверявам ви, инспекторе, думите ми не са празни приказки. Та аз усетих аурата ви в момента, в който престъпихте прага ми.

— Значи, знаете за какво сме дошли? — Въпросът бе зададен от Макбрайд, но само защото успя да изпревари Маклейн, който се готвеше да попита същото.

— Разбира се, разбира се. Искате да научите повече за ритуалните убийства. Гадна работа. Нищо не се постига чрез тях, поне не и според наблюденията ми, но е по-ужасен начин да извадиш на показ дявола в човека, отколкото е алкохолът, ако ме разбирате.

— Откъде…? — Макбрайд остана със зяпнала уста по средата на въпроса.

Мадам Роуз се изсмя с доста грубовато изгрухтяване.

— Духовете ми говорят, детектив. А чат-пат и Джейн Макинтайър.

— Не разполагам с много време, а търпението ми е дори още по-малко. — Маклейн прибра служебната си карта в джоба. — Казаха ми, че сте запозната с окултните обреди. Ако не е така, няма да ви задържам повече.

— Ау, че е докачлив! — Мадам Роуз намигна на Макбрайд, лицето и ушите му пламнаха. След това се обърна пак към Маклейн: — Заповядайте в офиса ми. И бездруго днес е мъртвило.

Офисът се оказа порядъчно голяма стая в задната част на сградата, с голям прозорец, гледащ към прашен двор, където на увиснали въжета беше простряно огромно количество пране. Контрастът с чакалнята и приемната, през които бяха минали, нямаше как да е по-голям. Колкото те бяха претрупани с кичозни джунджурии, които човек очакваше да види у някоя стара циганка гледачка, толкова малкото предмети в тази стая изглеждаха и автентични, и смущаващи.

И четирите стени бяха опасани с лавици, които стигаха чак до високия таван, а книгите по тях бяха уж случайна подборка от древни и съвременни заглавия. На рафтовете от двете страни на голямото старинно бюро бяха поставени стъклени витрини, а в тях имаше рис и полярна сова, с които би се гордял всеки препаратор. И двете животни бяха пресъздадени в момента, в който убиваха жертвите си. Поставката за четене на книги върху тъмен дървен щит подозрително приличаше на изсъхнала човешка ръка. От тъмните ъгли надничаха и други смущаващи вещи, които при по-внимателен оглед се оказаха напълно невинни. Дебнещият убиец беше закачалка с шапка, палто и чадър. Шалът, артистично метнат върху облегалката на полуизяденото от молци кожено кресло, беше жива лисица, която го фиксираше със злобния поглед на магьоснически чирак. Маклейн примигна и лисицата примигна в отговор, след което се прозя и откри острите си зъби, протегна се и скочи на пода. В крайна сметка се оказа не лисица, а котка, мършава като чироз, извила опашката си в рунтав въпросителен знак, докато пресичаше стаята, за да огледа неканените гости.

— Е, инспектор Маклейн, детектив Макбрайд. Искате да научите повече за човешките жертвоприношения и защо хората ги правят, така ли? — Мадам Роуз издърпа от деколтето си пенсне на сребърна верижка и го намести на носа си.

— В общи линии — да. Опитвам се да разбера един конкретен ритуал. Предполагаме, че в него са участвали повече хора.

— О, обикновено е така. В противен случай е само търсене на чуждо внимание.

— Исках да кажа, повече от един убиец. Вероятно шестима. — Маклейн описа в общи черти какво бяха открили в зазиданото мазе, като се постара да сподели съвсем малко детайли.

— Шестима? — Мадам Роуз се наведе напред в стола си. — Това е… необичайно. Най-често се прави в уединение. Двама души: извършителят и жертвата. Хората, които извършват ритуални убийства, обикновено са необщителни, знаете това.

— А защо ги извършват? — попита Макбрайд. Маклейн не бе наредил на полицая да мълчи, така че се опита да прикрие раздразнението си.

— Много уместен въпрос, младежо — каза мадам Роуз. — Някои допускат, че това им придава усещане за значимост, което липсва в ежедневието им. Други предполагат, че преживявания в детството, най-често свързани с насилие, упражнено върху тях от членове на семейството, карат въпросния индивид да смесва вниманието с любовта и така да демонстрира своята привързаност. Мнозина произхождат от строга религиозна среда, където на децата не са били спестявани физическите наказания. Ритуалността е важна за тях, както и нейното нарушаване. Според мен повечето чисто и просто са откачени.

— Да разбирам ли, че не вярвате в това? — попита Маклейн.

— Разбира се, че вярвам. Вярвали са и вашите шестима откачалки. Е, поне би трябвало, иначе нямаше да убият момичето. Най-малкото един от тях е вярвал, а другите петима са били изцяло под негово влияние.

— Смятате ли, че е възможно? Че хора биха отнели живот по този начин само защото някой им е наредил?

— Разбира се, ако лидерът е достатъчно харизматичен. Вземете например Уейко8 или Джоунстаун9, или Ал Кайда. Повечето последователи на култове не вярват, че са манипулирани. Те просто искат да им се казва какво да правят. Така е по-лесно.

— М-да. — Очакванията на Маклейн от идването му тук не се оправдаха. — Значи, този ритуал не е нищо особено, така ли? Просто поредната откачалка с мания за величие?

— Не съм казала това, инспекторе. — Мадам Роуз се пресегна и взе от бюрото книга, сякаш току-що свалена от рафта. Отгърна я на отбелязана страница. — Шест органа, шест предмета, шест имена. Разположени съобразно главните части на тялото. Кажете ми, на пода имаше ли някакви фигури? Някакъв защитен кръг може би?

Тя завъртя книгата към Маклейн и му показа страницата. На нея имаше груба черно-бяла рисунка в средновековен стил: женска фигура, лежаща по гръб, с разперени ръце и крака. Торсът й беше разпорен, но пространството вътре бе запълнено с черно мастило. Тялото бе оградено с усукани и преплитащи се лозови клонки при стъпалата, дланите, главата и средоточието между бедрата. Под картината бяха изписани думите Opus Diaboli. Маклейн притегли книгата към себе си, но мадам Роуз я издърпа.

— От XVII век е. Вероятно струва повече от годишната заплата на младия ви помощник.

— Откъде я имате? — попита Маклейн.

— Странен въпрос, инспекторе. — Мадам Роуз погали страницата с пръст. — Преди много, много години я купих от един антиквар на Ройъл Майл стрийт. Доколкото си спомням, сдобил се с нея и няколко други от имението на починалия Албърт Фаркър. Бърти бил голям почитател на окултното, поне така съм чувала.

Още едно парче от мозайката.

— И каква е предполагаемата цел на този ритуал?

— Тук вече става интересно.

Мадам Роуз приплъзна пръст под страницата и внимателно прелисти, преди да върне книгата пред Маклейн. Той погледна новата глава и за момент се стъписа, виждайки изящно изписаната първа главна буква. След това забеляза разръфания остатък от откъснат лист. Ръбчетата подсказваха, че се е случило доста отдавна.

— Ако се чудите, така я купих. — Мадам Роуз взе книгата, внимателно я затвори и сложи обратно на бюрото, сетне я погали като домашен любимец. — От двайсет години търся друг екземпляр.

— Значи, нямате никаква идея… — Маклейн посочи книгата със зловещата илюстрация. — … каква е целта на това?

— Инспекторе, Opus Diaboli означава „делото на дявола“.

Едва когато излезе на улицата, Маклейн осъзна, че в кабинета на мадам Роуз е било студено. Може би защото беше в северната част на сградата, ала сякаш имаше и нещо друго. Сякаш жилището се намираше в свое собствено измерение. Погледна отново към вратата, но на табелката все още пишеше ГЛЕДАМ НА РЪКА, НА КАРТИ ТАРО, ПРЕДСКАЗВАМ БЪДЕЩЕТО. Зидът все още беше мръсен, а первазът на прозореца все още се нуждаеше от боядисване. Той тръсна глава, а през тялото му преминаха тръпки, докато се аклиматизира към топлината на слънцето.

— Пада си малко чудачка — констатира Макбрайд очевидното.

— Спор няма. — Маклейн пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Запътиха се към участъка. — Макар че ще е по-точно, ако кажем „чудак“ — допълни.

— Чудак ли? — Макбрайд направи още три крачки. Дори май бяха четири, след което се обърна към Маклейн: — Искате да кажете, че тя е… той?

— Жените с адамова ябълка са рядкост, Стюарт. Или с толкова едри ръце. Готов съм да се обзаложа, че за този пищен бюст по-голям принос имат подплънките, отколкото природата.

— Значи, мадам Роуз е шарлатанка. Тоест шарлатанин. При това в много отношения.

— Е, не бих отписал така лесно гледането на ръка. Всеки, който е достатъчно глупав, за да се раздели доброволно с парите си за подобно нещо, заслужава да му ги вземат. Поне така мисля. А тя… той всъщност ни беше от полза.

Макбрайд притискаше към гърдите си пакета с книгата, грижливо опакована от мадам Роуз. Настоя да получи разписка, че им я е дала, когато Маклейн попита дали би могъл да я вземе като веществено доказателство. Петцифрената сума, която обяви за нейна стойност, беше може би преувеличена, но младият детектив реши да не спори.

— Вече имаме копчето за ръкавели — каза той. — Трябва ли ни и книгата? Знаем, че го е извършил Бърти Фаркър.

— Винаги е добре да има допълнително потвърждение.

Освен това в книгата имаше нещо. Искаше му се да я разгледа по-обстойно, макар онази важна страница да липсваше.

— Едно нещо ме притеснява, сър.

— Само едно?

— Добре де. — Макбрайд направи кратка пауза, сякаш си събираше мислите или просто не беше сигурен в това, което искаше да каже. — Книгата. Мадам Роуз. Все едно дали е тя или той, книгата вече бе извадена и оставена на бюрото. Дори страницата беше отбелязана.

— Направи ми впечатление.

— Откъде знаеше какво ще попитаме?