Естествена смърт

25.

Беше вторник, а в стая за разпити №3 още от сутринта беше задушно. Тя нямаше прозорци, само отдушник на тавана, от който се очакваше да вкарва свеж въздух в стаята, само че той не го правеше. В средата имаше обикновена маса, плотът й от бяла пластмаса беше дамгосан с няколко прогаряния от цигари. До стената срещу вратата в пода бе завинтен пластмасов стол — на такова разстояние от масата, че да не можеш да се облакътиш удобно. Беше се опитат няколко пъти безуспешно и затова сега седеше облегнат назад с оковани ръце в скута.

Маклейн го наблюдава някое време, без да промълви. До момента крадецът отказваше да съобщи името си, което създаваше известни спънки. Беше млад, около трийсетгодишен, добре сложен. Маклейн беше натъртил здравата десния си хълбок, докато се боричкаха на земята, но това не беше нищо сериозно в сравнение с лицето на другия.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу Навъсения Боб. Носеше поднос с две чаши чай и чинийка бисквити. Постави всичко на масата, подаде едната чаша на Маклейн, взе другата и потопи в нея бисквитка.

— А за мен? За мен няма ли? — Младият мъж говореше с акцент от Глазгоу, който подсилваше образа му на уличен бандит. Маклейн обаче не се подведе. Всеки с подобно умение да борави с шперц и достатъчно умен, за да използва очила за нощно виждане, бе поне едно стъпало над крадец наркоман.

— Чакай да помисля. — За миг-два се престори, че се замисля, и отпи от чая си. — Не, за теб няма. Дай да ти обясня как стоят нещата. Ако ни сътрудничиш, ще бъдем добри.

— Ами фас? Тук направо не се диша.

Маклейн посочи табелата „Пушенето забранено“ на стената. Ефектът бе развален от задрасканото с химикалка „забранено“.

— Едно от малкото добри решения на парламента. Никъде в сградата не се пуши. Дори в килиите. А ти ще прекараш доста време в някоя от тях, ако не ни сътрудничиш.

— Не можете да ме затворите ей така. Знам си правата. Искам адвокат.

— Брей, ти си гледал телевизия! — възкликна Навъсения Боб. — Въобразяваш си, че знаеш всичко за полицията от някое долнопробно сериалче? Слънчице, няма да получиш адвокат, докато не ти позволим, пък колкото повече ни ядосваш, толкова по-късно ще го направим. — Той си взе нова бисквита от чинийката и я захапа, а към пода се посипа дъжд от трохи.

— Добре. Да започнем с това, което вече знаем.

Маклейн съблече сакото си и го окачи на облегалката на стола. Протегна се и извади от джоба си чифт латексови ръкавици, нахлузи ги бавно, като придърпа гумата плътно върху пръстите си. В това време крадецът го наблюдаваше с широко отворени сиви очи.

— Снощи си бил заловен в къщата на починалата госпожа Естер Маклейн. — Антъни се наведе, вдигна от пода картонена кутия и я тръшна на масата. Извади от нея тежка платнена торба, сложена в найлонов плик. — Бил си с тази чанта и си носил това. — Извади от кутията натрошените очила за нощно виждане и ги остави на масата. Те също бяха в найлонов плик. — В торбата намерихме вещи от къщата. — Той вдигна няколко сребърни украшения, взети от витрина в антрето. Изпита странно чувство. — У теб намерихме шперцове, медицински слушалки, високооборотна дрелка и дрехи, които човек на твоята възраст е по-вероятно да носи в дискотека. — Маклейн остави гореизброените предмети на масата. — Освен това и тази връзка ключове, които, предполагам, са за дома ти. Имаше и ключ за беемве, но колегата ми, детектив Макбрайд, го занесе в близкия фирмен сервиз, за да проверим по кода кой е собственикът му.

Сякаш по сценарий се чу почукване, вратата се открехна и Макбрайд промуши глава през процепа.

— Имам нещо за вас, сър — каза той и подаде лист хартия и плик за веществени доказателства. Маклейн взе листа, хвърли му едно око и се усмихна.

— Е, господин Макреди, явно изобщо няма да се нуждаем от съдействието ви. — Погледна крадеца, търсейки признаци на притеснение, и ги видя ясно изписани на лицето му. — Върни го в килията му, Боб. И кажи на дежурния сержант да не му изпраща педали, ясно? — Сетне взе плика с ключовете и го мушна в джоба си. — Стюарт, вземи двама полицаи и ме чакайте отпред. Отивам да издействам съдебно разрешение за обиск.

Като за дребен бандит господин Фъргюс Макреди се справяше добре. Живееше в модерна сграда до пристанището на Лийт. Преди двайсет години там се намираха свърталищата на проститутки и наркодилъри, но след преместването на шотландското правителство, както и на кралската яхта „Британия“ в Лийт, кварталът преживяваше възход. Съдейки и по колите, паркирани наоколо, явно и цената на земята се бе покачила.

— Я гледай ти как си живеели тука — възкликна детектив Макбрайд, докато се возеха с асансьора към последния, пети етаж. Вратата се отвори и двамата слязоха на безупречно чиста стълбищна площадка със само две врати на апартаменти. В жилището на Макреди се влизаше през лявата.

— Не знам. На мен, ако не ми мирише на застояла пикня, хич не ми го хвали. Маклейн посочи другата врата. — Провери дали съседите са си у дома. Ако имаме късмет, може да знаят нещо за двойствения живот на нашия крадец.

Младият детектив позвъни на дясната врата, а Маклейн влезе в апартамента на Макреди. Той се оказа едно огромно помещение. Таванът представляваше плетеница от стари дървени греди, а големите врати, навремето използвани за товарене на стоките, сега бяха преустроени във високи прозорци с панорамна гледка към устието на реката. В единия ъгъл на помещението бе оформен кухненски бокс, а в дъното вита стълба водеше към платформа за спане току под таванските греди. Две врати под нея загатваха, че зад тях има други помещения.

— Добре, хора. Търсим откраднати предмети и информация за задържания господин Макреди. — Маклейн остана в средата на стаята, докато полицай Кид и Навъсения Боб се разшетаха наоколо, взеха да отварят врати и да повдигат възглавници. Значителна част от едната стена заемаше голям плазмен телевизор, а под него имаше лавици с прилежно подредени дискове. Маклейн хвърли един поглед на заглавията — главно японска манга и кунгфу. Свряна в края, сякаш добавена допълнително, беше пълната колекция филми за Пинко Розовата пантера. Кутийките бяха изтъркани и очукани, свидетелство за многократното им гледане. Изключение правеше само последната, която си беше още с целофана.

— Сър?

Маклейн се обърна и видя на прага детектив Макбрайд. Зад него стоеше жена, дългата й руса коса беше разрошена като след ставане от сън, но очите й бяха широко отворени и наблюдаваха как полицаите претърсват апартамента. Той тръгна към нея.

— Това е госпожица Адамсън — каза Макбрайд. Изглеждаше леко замаян. — Живее отсреща.

Отблизо Маклейн видя, че госпожица Адамсън е облечена само с дълъг копринен пеньоар. Беше боса.

— Какво става тук? Къде е Фъргюс? Да не е в беда? — Гласът й беше мек, все още сънен, с лека следа от американски акцент, примесен с единбургския.

— Госпожице Адамсън, аз съм инспектор Маклейн. — Той протегна към нея служебната си карта, но тя явно не беше в състояние да я фиксира. — Извинете за безпокойството, но се надявам да отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се, няма проблеми. Не съм загазила, нали?

— Не, госпожице. Твърдо не сте. Бихте ли ми казали какво знаете за съседа си Фъргюс Макреди?

— Добре. Елате да пийнем кафе у нас.

Апартаментът на госпожица Адамсън беше по-малък от този на Макреди, но въпреки това достатъчно голям. Тя заобиколи иноксовия плот, който отделяше кухненския кът от всекидневната, и напълни кафемелачката. Скоро въздухът се насити с плътен аромат.

— Е, какво е сгафил този път Фъргюс, инспекторе? Винаги ми се е виждал малко съмнителен.

Маклейн се настани на един от високите столове, наредени по протежение на плота. Инстинктивно усещаше притеснението на застаналия зад гърба му Макбрайд.

— Не мога да кажа нищо конкретно, поне до момента, в който му се повдигнат обвинения. Но го спипахме на местопрестъплението, госпожице Адамсън.

— Моля, наричайте ме Ванеса. Само агентът ми ме нарича госпожица Адамсън.

— Добре, Ванеса. Кажете ми, отдавна ли познавате Фъргюс Макреди?

— Когато се нанесох, той вече живееше тук. Някъде преди около две години. Като се засечем в асансьора, се поздравяваме. Знаете как е. — Тя взе каната и наля три големи чаши кафе, после се обърна и извади от огромния хладилник зад себе си кутия обезмаслено мляко. Маклейн нямаше как да не забележи, че освен няколкото бутилки шампанско, хладилникът бе кажи-речи празен. — Няколко пъти се опита да ме сваля, но не е мой тип. Прилича на зубър, а акцентът му ми лази по нервите.

— Знаете ли с какво си изкарва прехраната? — Маклейн пое предложената му чаша и се зачуди защо Макбрайд не пристъпи напред да вземе своята.

— Май работи като компютърен спец по охранителни системи. Веднъж се опита да ми обясни. Така ми се пада, като го взех със себе си на парти. Пънеше се да се изкара много важен. Сякаш цял живот е обирал банки. Можел да покаже къде било слабото място в охраната им… Останах с впечатлението, че повечето време прекарва в седене пред монитора и гледане на числа.

На вратата леко се почука. Маклейн се обърна и видя полицай Кид в рамката на вратата. Погледът й се плъзна от него към Ванеса, а веждите й се изстреляха нагоре. Той се обърна пак към домакинята, недоумяващ какво не е забелязал.

— Заповядайте, полицай. Има много кафе. — Госпожица Адамсън се наведе за още една чаша, а Маклейн отклони очи, тъй като разтворилият се пеньоар разкри малко повече от предвиденото.

— Много любезно от ваша страна — каза полицайката, без да помръдне от вратата. — Обаче господин инспекторът трябва да дойде да види какво намерихме.

— Нямам и минутка покой. — Маклейн се надигна от стола. — Детектив Макбрайд, останете тук и научете колкото се може повече подробности за нашия крадец. Ванеса, благодаря ви за помощта. Ако не възразявате, след малко ще се върна да си допия кафето.

— Разбира се, инспекторе. Това е най-вълнуващото събитие за цялото лято, а и кой знае, един ден може да ми се наложи да изиграя ролята на полицай. Това е чудесна възможност да навляза в нещата.

Обръщайки се към вратата, Маклейн видя, че устните на полицай Кид оформиха към Макбрайд едно беззвучно „Ванеса?“, но още преди да се увери напълно във видяното, на лицето й отново се изписа обичайното полусърдито изражение. Последва я през стълбищната площадка към апартамента на Макреди. Една от двете врати в дъното беше отворена.

— Пропускам ли нещо, полицай? — Маклейн зададе въпроса, докато прекосяваха огромното помещение.

— Не я ли познахте, сър? Ванеса Адамсън? Миналата година спечели наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство за ролята си в онзи драматичен сериал на Би Би Си. Получи номинация за „Оскар“ за участието си във филм с Джони Деп.

Не беше гледал нито едното, нито другото, но след като се замисли, се сети, че я е виждал по новините. Усети как връхчетата на ушите му пламнаха. Ето защо му изглеждаше толкова позната.

— Наистина ли? Мислех, че е по-висока. — За да прикрие смущението си, влезе във вътрешната стая, която се оказа голям кабинет, осветен от огромен прозорец от пода до тавана. На широкото бюро със стъклен плот нямаше нищо друго, освен лаптоп и телефон. Седнал на директорски стол от черна кожа, Навъсения Боб се въртеше наляво-надясно. — Намери ли нещо, Боб?

— Мисля, че това ще ви хареса, сър. — Той се изправи и протегна ръка към книга върху последния рафт на библиотеката зад гърба си. Щом я дръпна, нещо изщрака, цялата библиотека се придвижи напред и по невидими релси се плъзна настрани. Зад нея имаше друга, само че стъклена, осветена отгоре и отдолу. Рафтовете й бяха отрупани с впечатляващо количество всевъзможни бижута.

— По дяволите, как се натъкна на това? — Маклейн заобиколи бюрото, без да сваля очи от тайното съкровище.

— Оглеждах заглавията. Видях книга, написана от самия Макреди. Реших да проверя дали няма и биографични бележки. Само дето се оказа, че не той е авторът. Било си е негова шегичка.

— Браво. Шестица по наблюдателност. Шест плюс за късмета.

— О, става още по-интересно, сър. Намерих и това.

Боб се наведе и извади от кошчето два вестника. Броеве на „Скотсмън“ от миналата седмица. Разгъна ги и ги сложи един до друг. Първият беше отворен на страницата с обявите, а вторият — на некролозите. И на двата се виждаха карета, оградени с маркер. В зърнестата фотография Маклейн разпозна снимка на баба си, направена преди четиридесет години. Навъсения Боб пусна усмивчицата, която му бе спечелила прякора преди много години.

— Май това е нашият читател на некролози, сър.