Естествена смърт

40.

— Горе-долу прилича на него, но май беше малко по-тъмен. Не, този. Или може би този?

Маклейн никога не бе влизал в светая светих на госпожа Маккъчън, макар повече от петнайсет години да живееха в един и същи блок. Въпреки това, нищо в апартамента й не го изненада. Всичко беше точно такова, каквото си го бе представял. Разположението на всекидневната бе като неговото три етажа по-горе, но с това приликите свършваха. Пълно беше с дрънкулки, най-вече красиви викториански кутии за шоколадови бонбони и шотландски национални знаменца. Голямото помещение беше буквално отесняло. Плюс котките. След десет се отказа да ги брои, защото не беше сигурен дали не е повторил някоя. Взираха се в него от рафтовете, от столовете, усукваха се около краката му, докато накрая вече не смееше да помръдне. За сядане не можеше да става и въпрос.

— Не знам, миличка. Всичките изглеждат доста зловещо, не мислиш ли? Няма ли някой усмихнат? Тоя, дето го видях, беше ухилен до уши.

Полицай Алисън Кид беше седнала до старицата на дивана, като нищо по-стар и от двете, взети заедно. На облегалката му беше метната фина дантелена покривка, а други две красяха дълбоките фотьойли, от които в момента ги наблюдаваха множество подозрителни котешки очички и потрепваха тънки мустаци. Въпреки котките, всичко в претъпканата стая бе чисто и подредено, просто въпросното всичко бе твърде много. За негова изненада, вътре миришеше само на лак за дърво и старост. Съдейки обаче по миризмата във входа и по стълбището, госпожа Маккъчън определено бе приучила котките да си вършат работата извън апартамента.

— Този. Мисля, че е този. — Старицата се взираше през очилата си в лаптопа, донесен от полицай Кид. Беше пълен със снимки на заподозрени, имаше и софтуер за фотороботи. Досега бяха разглеждали само готови снимки, като сред тях бяха сложили и няколко на Макреди. Освен това се стараеха да не пият от предложения им чай. Когато дойдоха, Маклейн видя как го приготвя госпожа Маккъчън — по едно пакетче във всяка чаша и едно в чайника. Жалко, че чайникът събираше само около половин литър. — Да, вече съм сигурна. Имаше същите особени очи. Прекалено сближени. С тях изглеждаше някак… хм, смахнат.

Маклейн се усмихна на избраната дума и се приближи до лаптопа, за да погледне. Алисън леко го извъртя към него, а на лицето й бе изписано триумфално изражение.

— Той е — каза тя, но Маклейн нямаше нужда от потвърждение. От екрана го гледаше снимката, която искаше да види. Фъргюс Макреди.

— Трябва да се приберем в участъка. Искам час по-скоро да задържим Макреди. Този път копелдакът няма да се отърве с пускане под гаранция.

Вървяха към центъра. Беше им отнело по-дълго, отколкото му се искаше на Маклейн, докато се откопчат от старата госпожа Маккъчън. А той през цялото време се мъчеше да потисне мисълта, че Фъргюс Макреди лети с беемвето си към някое местенце със слънчеви плажове и липса на споразумение за екстрадиция.

— Да се обадя ли, сър? — Полицай Кид се засуети с чантата за лаптопа, провесена на рамото й, опита се да я премести, за да стигне до радиостанцията си. Маклейн я спря:

— Дай на мен. Не това, дай ми лаптопа. Нямам представа как работи другото. — Взе чантата и я преметна през рамо. Алисън извади радиостанцията, натисна някакви бутони и я вдигна до ухото си.

— Централа? Тук две-три-девет… Боже мой! Внимавайте!

Всичко се случи прекалено бързо, за да го осмисли. Кид метна настрани радиостанцията, хвърли се върху Маклейн, удари го с рамо в корема и го изблъска встрани. Той се спъна в каменните стъпала, водещи към отворения вход на съседната сграда. Докато размахваше ръце в неуспешен опит да запази равновесие, коленете му поддадоха и Антъни падна възнак. Толкова силно удари гръбнака си в плочките, че си изкара въздуха.

— Какво стана? — понечи да попита, но отговорът дойде, преди да е довършил.

Бял „Форд Транзит“ се качи на тротоара и буквално вдигна във въздуха едно кошче за боклук. Полицай Кид се оказа на пътя му, също като заек в лъча от фаровете на връхлитаща кола. Мигът продължи цяла вечност: полунаведена, Алисън се помъчи да възстанови равновесието си, широко разтворила очи по-скоро от изненада, отколкото от страх. После колата я удари, повдигна я и я запрати във въздуха като парцалена кукла. Чак след това Маклейн чу форсирания рев на двигателя, тупването на тялото на земята, звука на счупено стъкло. Воят на спирачки.

Борейки се за глътка въздух, той се изправи с усилие и излезе от входа, който му спаси живота. Фордът се наклони, докато се връщаше на платното, сетне си проби път през трафика като пиян боксьор. Регистрационният му номер не се виждаше, а секунди по-късно вече бе свил зад ъгъла в посока Холируд Парк.

На пет-шест метра от вратата на въпросния вход лежеше полицай Кид с жестоко усукано тяло. Маклейн се озърна за радиостанцията, но на земята се виждаха само парчета от разпиляната й електроника. Мобилният му телефон бе напълно безполезен. По дяволите, защо батерията му не държеше? Извади служебната си карта, изтича пред най-близката кола и удари по предния капак.

— Имате ли телефон?

Изуменият шофьор посочи поставката, закрепена на таблото до предното стъкло.

— Не съм говорил, докато шофирах. Честна дума.

— Изобщо не ми дреме за това. Дайте го!

Маклейн сграбчи апарата още преди шофьорът да го е промушил през отворения прозорец. Набра номера на участъка. Не изчака дежурният да се представи.

— Пийт? Обажда се Маклейн. Намирам се точно пред „Плезънс“. Една кола удари полицай Кид и избяга от местопроизшествието. Спешно изпратете линейка. Обявете за издирване бял „Форд Транзит“, неизвестен регистрационен номер. Предният му капак е окървавен и огънат. Вероятно има и счупено предно стъкло. Последно е забелязан да кара по „Кенънгейт“ в посока Холируд.

Все още стискайки телефона, Маклейн се затича към лежащата на земята полицайка. От устата и носа й течеше кръв, светла и на мехурчета. Ханшът й беше усукан под невъзможен ъгъл, а за краката й направо не му се мислеше. Очите й все още бяха широко отворени, изцъклени от шока.

— Дръж се, Алисън. Линейката идва. — Маклейн взе порязаната й ръка в своята, като внимаваше да не мести ранената, макар и да се съмняваше, че някога ще проходи отново. Дори и да останеше жива следващите пет минути.

В далечината се чу вой на сирена.