Естествена смърт

4.

Маклейн гледаше през прозореца чезнещите светлини на предприятия, магазини, мръсни складове в посока към кулите, извисяващи се в далечината над облаците сиво-кафяв смог. Сайтхил бе един от градските райони, които не присъстваха в туристическите брошури. Жилищно предградие, простиращо се покрай старото шосе, Килмарнок Роуд, белязано от внушителната, почти стряскаща грамада на колежа „Стивънсън“.

— Имаме ли някаква допълнителна информация, сър? Казахте, че имало намерено тяло.

Маклейн още не беше свикнал с обръщението сър, което използваше Навъсения Боб. Сержантът му беше началник цели петнайсет години, а и съвсем до неотдавна бяха с един чин. Обаче в момента, в който повишиха Маклейн в длъжност инспектор, Навъсения Боб престана да го нарича Тони и превключи на сър. На теория имаше право, но беше някак си странно.

— И аз не знам подробности. Освен че на строителната площадка са намерили труп. Шефката подметнала, че случаят бил тъкмо за човек като мен. Не съм убеден, че го е казала като комплимент.

Навъсения Боб замълча, въртейки волана в сложния лабиринт от тесни улички с еднакви, сиви двуфамилни къщи. Изолираните случаи на разнообразие — боядисана в друг цвят врата или модерно осветление под покрива — маркираха домовете на хора, непринадлежащи към паството. Накрая завиха по тясна алея със сиви зидове, украсени с речни камъчета, които скриваха градинките от двете страни. В края й, в пълно несъответствие с безличните сгради наоколо, се издигаше величествена порта. Най-добрите й дни бяха отминали, орнаментите от ковано желязо бяха обвити с бръшлян, а двете крила висяха под опасен ъгъл спрямо каменните колони от двете й страни. Табелката отляво гласеше: ПРЕСТИЖЕН ИМОТ ОТ „МАКАЛИСТЪР ХОУМС“.

Къщата зад портата беше в типичен шотландски баронски стил — четириетажна, с високи тесни прозорци и кръгла кула, издигната в единия ъгъл. На едната стена имаше скеле, а едновремешната просторна градина сега бе запълнена с микробуси на строителни фирми, кранове, жилищни фургони и други подобни съоръжения. Пред входната врата на къщата бяха паркирани две патрулни коли, охранявани от самотна полицайка. Тя скалъпи някакво подобие на усмивка, когато Маклейн й показа служебната си карта, и ги въведе в тъмното антре. След горещината отвън тук си беше направо хладно, така че кожата му настръхна, а мускулите потръпнаха. Полицайката отбеляза:

— Така е вътре. Направо тръпки да те побият.

— Кой е открил тялото?

— Моля? А, да. — Тя заби очи в тефтерчето си. — Обадил се е лично господин Макалистър. Техническият ръководител на обекта, господин Доналд Мърдо от „Бонириг“, работил снощи до късно. Разчиствал мазето. Изпаднал в шок, когато… така де, сещате се.

— Снощи? — Маклейн се спря толкова внезапно, че Навъсения Боб едва не връхлетя отгоре му. — Точно в колко часа се е случило?

— Около шест.

— Тялото още ли е там?

— Ами да, тъкмо приключват огледа. Снощи бяха доста заети и прецениха, че случаят не е приоритетен.

— Как така труп може да не е приоритетен?

Полицайката му хвърли поглед, който изразяваше едновременно възмущение и досада.

— Съдебният лекар установи смъртта в 19:15. Запечатахме местопрестъплението и оттогава го охранявам. Не съм виновна, че половината криминалисти снощи са се размотавали някъде, а и честно казано, някой следовател също трябваше да се появи по-раничко. Има доста по-приятни места, където можех да прекарам нощта.

Тя затрополи надолу по стълбите към мазето. Маклейн бе толкова изумен от този внезапен изблик на емоции, че не му остана нищо друго, освен да я последва безмълвно.

В дъното на стълбището кипеше усилен труд. Дебели кабели се виеха по пода към няколко мощни прожектора, наоколо бяха разхвърляни отворени кутии от блестящ алуминий, чието съдържание беше струпано до тях, в средата на главния коридор бе разстлана тясна пътечка, макар че никой не я използваше. Половин дузина криминалисти усърдно разчистваха терена. Само един обаче обърна внимание на новопристигналите.

— Тони, с какво толкова успя да вбесиш Джейн Макинтайър още в началото на новото си амплоа?

Маклейн си проправи път през праха и оборудването и стигна до далечния край на мазето. Ангъс Кадуоладър стоеше пред огромна дупка в стената, през която струеше светлината на мощни прожектори. Патологът определено изглеждаше притеснен, нещо коренно различно от обичайното му веселяшко и закачливо поведение.

— Вбесил ли? — Маклейн се наведе, за да погледне през дупката. — Какво си ми приготвил този път, Ангъс?

Зад дупката имаше голямо кръгло помещение с гладки бели стени. В средата му бяха инсталирани четири прожектора, насочени надолу към една точка, сякаш специално за световноизвестна звезда. Макар че разчекнатото, изсушено и осквернено тяло надали би предизвикало аплодисменти.

— Грозна гледка, нали? — Кадуоладър извади от джоба си чифт латексови ръкавици и ги подаде на Маклейн. — Да хвърлим поглед отблизо, а?

Двамата прекрачиха през отвора, избит в тухлената стена, и Маклейн веднага усети резкия спад в температурата. Шумът, вдиган от оперативно-следствената група, внезапно стихна, сякаш бе затворил врата след себе си. Погледна назад и почувства несъзнателен подтик да избяга от това тайно помещение. Не толкова страх, колкото някакво вътрешно напрежение, което го караше да се махне. Преодоля подтика със значително усилие и насочи вниманието си към трупа.

Млада жена. Не знаеше откъде си направи този извод, но нещо в дребното тяло му подсказа, че животът й е бил прекъснат още преди да започне истински. Разперените ръце навяваха мисли за пародия на разпятие, дланите бяха приковани с черни железни пирони, като главичките им бяха закривени, за да не може жертвата да изтръгне плътта си от тях. Времето бе изсушило кожата й, изкривило пръстите като птичи нокти, а лицето — в гримаса на безкрайна агония. Беше облечена със семпла памучна рокля на цветя, повдигната чак над гърдите. Маклейн машинално отбеляза колко е демоде, но този детайл бързо бе забравен на фона на всичко останало.

Коремът й беше разпорен с умел разрез, започващ между краката и стигащ до гръдната кост, кожата и мускулите бяха отметнати настрани като листенца на гниещо цвете. Ребрата изпъкваха с белотата си сред изсъхналите потъмнели хрущяли, а от вътрешните й органи не бе останало нищо. По-надолу се виждаха широко разтворените й крака, като бедрените кости бяха буквално извадени от ставите и коленете кажи-речи докосваха пода. Кожата се беше свила върху изсъхналите мускули, оставяйки костите оголени почти до деликатните стъпала, които също като дланите бяха приковани към пода.

— Боже мой, кой би извършил подобно нещо? — Маклейн се завъртя на пети и огледа безличните стени над прожекторите. След това се взря директно в светлината, сякаш ослепителната й яркост можеше да отмие образа от съзнанието му.

— Може би по-уместен е въпросът кога е било извършено. — Кадуоладър приклекна от другата страна на тялото, извади скъпа писалка и я използва, за да посочва различни части от останките на момичето. — Както виждаш, нещо е предотвратило разлагането, като е позволило на тялото да се мумифицира. Вътрешните органи са отстранени, вероятно изхвърлени другаде. Когато я откараме в моргата, ще направя няколко теста, но отсега заявявам, че надали е била убита преди по-малко от петдесет години.

Маклейн се изправи, потрепервайки леко от студа. Искаше да погледне настрани, но неволно впери очи в трупа в краката си. Почти усещаше агонията и ужаса й. Била е жива, поне в началото на мъченията. В това бе напълно сигурен.

— По-добре изпрати екип за преместването й — каза той. — Не съм убеден, че специалистите ще намерят нещо на пода под нея, но си струва да се опита.

Кадуоладър кимна и излезе от помещението, като заобиколи натрошените тухли, резултат от дейността на работника, пробил първата дупка. Останал сам с мъртвото момиче, Антъни се опита да си представи мястото по времето, когато бе умряла. Стените бяха гладко измазани с хоросан, мъртвото тяло бе положено под най-високата точка на куполообразния таван от боядисани в бяло тухли. Ако беше в църква, би очаквал да види олтара точно срещу зазидания вход, но в случая помещението беше голо.

Прожекторите хвърляха странни сенки, от които тъмният дървен под изглеждаше вълнообразен. Докато чакаше някой да се появи, Маклейн огледа фигурите: струваха му се хипнотизиращи, като накъдрени йероглифи, разположени в кръг на около метър от стените. Поклати глава, за да се отърси от илюзията, и излезе от централния кръг светлина, след което се закова на място. Собствената му сянка се беше придвижила, плъзнала по пода, разделена на четири отделни сенки, но формите на пода бяха останали непроменени.

Той се наведе и се вгледа отблизо в дъските. Бяха излъскани и само леко запрашени, сякаш стаята е била херметически затворена до момента, в който е била пробита стената. Светлината на прожекторите го объркваше, затова извади от джоба си фенерче, включи го и го насочи директно към фигурите на пода. Бяха тъмни, почти неразличими от дървото. Усукани възли от линии, които се удебеляваха и изтъняваха, а накрая се преплитаха в сложна спирала. Изрисуваният кръг заемаше по-голямата част от пода. Маклейн го обходи в посока, обратна на часовниковата стрелка, и забеляза пет още по-заплетени знака, разположени на равно разстояние един от друг. Линията между първия и последния бе прекъсната от нападалите тухли на зазиданата врата.

Опита се да скицира в бележника си, макар и грубо, въпросните знаци, като отбеляза точното им разположение спрямо мъртвото момиче. Те идеално съвпадаха с разперените й ръце и крака, главата и средоточието между бедрата й.

— Свършихте ли, за да преместим тялото, сър?

Той едва не подскочи и се озърна, за да види как Навъсения Боб го гледа през отвора в стената.

— Къде е фотографът? Би ли го изпратил тук само за минута?

Боб се обърна и извика нещо, което Антъни не успя да чуе ясно. След секунда в отвора се появи главата на нисък мъж. Маклейн не го познаваше, явно беше поредният новобранец в редиците на криминалистите.

— Здравейте. Вие ли фотографирахте тялото?

— Аха. — Думата бе произнесена с акцент от Глазгоу, леко насечено и нетърпеливо. Напълно разбираемо, и на него не му се стоеше тук.

— Снимахте ли някои от шарките по пода? — Маклейн посочи най-близката, но в същия момент прочете отговора в учуденото изражение на фотографа. — Ето, погледнете. — Привика мъжа обратно в помещението и насочи фенерчето си към пода. За миг-два сякаш мярна още нещо, което веднага след това изчезна.

— Хич не виждам нищо. — Младият мъж клекна, за да огледа по-добре. От него се разнесе силен аромат на сапун и Маклейн осъзна, че това е първата миризма, която усеща, откакто с влязъл в помещението.

— Все пак бихте ли снимали пода? Навсякъде около трупа. Ето на такова разстояние от стената. В близък план.

Фотографът кимна, хвърли нервен поглед на замлъкналата завинаги фигура в средата на помещението, после се зае със задачата си. Светкавицата на фотоапарата припукваше при всяко зареждане, а кратките светлинни експлозии ритмично пронизваха стаята. Маклейн се изправи и насочи вниманието си към стените. Правилото гласеше първо да направи оглед на тялото, а след това — на мястото на престъплението. Усети студената мазилка през латексовата ръкавица, след това почука с кокалчето на показалеца си по повърхността. Звукът бе плътен, като от камък. Придвижи се малко встрани и почука пак. Отново плътен звук. Хвърли поглед през рамо и застана на една линия с главата на мъртвото момиче. Този път удари на кухо.

Почука отново и на смесената светлина от светкавицата и прожекторите му се стори, че стената поддава на натиска. Натисна я внимателно с длан и тя наистина потъна под пръстите му. Чу се звук като от трошащи се костици и част от стената, широка трийсетина сантиметра и петнайсетина висока, се откърти и падна на пода. Откри се малка ниша, в която слабо блещукаше нещо.

Маклейн отново извади фенерчето, включи го и насочи лъча към дупката. Върху сгънато парче пергамент лежеше тънка сребърна табакера, а зад нея, в стъкленица като експонат в кабинет по биология, плуваше човешко сърце.