Естествена смърт

16.

Точно както обеща госпожица-не-госпожа Беърд, купчина току-що отпечатани снимки го очакваха при завръщането му. Маклейн ги отнесе в стаята, безлюдна и притихнала в късния следобед. От стената все още го гледаше мъртвото момиче, раззинало уста в шейсетгодишен беззвучен писък, и го обвиняваше, че не е направил достатъчно, че не е разкрил коя е и кой я е убил. Той се вгледа първо в нея, след това във фотографиите, всяка от които бе почти напълно бяла. Тънки черни линии очертаваха ръбовете на отделните дъски и единичните чепове в тях. През всяка снимка преминаваха лъкатушни светлосиви линии, едва различими на флуоресцентната светлина.

Маклейн намери тънкописец и се опита да проследи шарките на първата фотография. Оказа се почти невъзможно, но той продължи работата си — снимка по снимка, и ето че започнаха да се оформят повтарящи се фигури, което донякъде улесни задачата. Премести масите до стената, за да освободи малко повече място на пода, след което прекара половин час в подреждане на снимките в кръг в средата на стаята. В момента, в който сложи и последното парченце от мозайката на мястото му и погледна творението си, един облак закри залязващото слънце и въздухът внезапно захладня.

Стоеше в средата на сложен кръг от шест пресичащи се въжета. В шест равноотдалечени една от друга точки по периферията на кръга въжетата се преплитаха във фантастични възли, невероятни фигури, които сякаш се загърчиха като змии, щом се загледа в тях. Маклейн се почувства като в капан и гърдите го свиха, все едно някой ги стегна с превръзка. Светлината отслабна, постоянният шум на града утихна, настъпи почти пълна тишина. Той чуваше въздуха, който излизаше от носа му при издишванията, както и бавното, ритмично туптене на сърцето си. Опита се да повдигне крака от пода, но те бяха като залепени. Можеше да движи единствено главата си.

Обзе го паника, някакъв първичен страх, а в това време въжетата започнаха бавно да се разплитат пред очите му. После вратата се отвори и няколко снимки се разлетяха настрани. Светлината отново се усили. Стягането в гърдите изчезна, а главата му внезапно олекна. Някъде в далечината се разнесе звук, наподобяващ яростен вой, и заглъхна в мрака. Невидимите окови паднаха и Маклейн залитна, в същия миг в стаята влезе главен инспектор Макинтайър.

— Какво беше това? — Тя наклони леко глава, сякаш се ослушваше за някакво ехо, което така и не се върна. Маклейн не отговори. Беше зает с това да успокои дишането си. — Добре ли си, Тони? Изглеждаш така, все едно си видял призрак.

Маклейн клекна и придърпа снимките към себе си, като започна с възела, който беше наченал да се разплита. Върху лъскавата хартия не се виждаше нищо друго, освен няколкото линии, начертани със зеления маркер, но въпреки това Маклейн потръпна при вида им.

— Просто се изправих прекалено рязко — каза, а докато го произнасяше, нещата полека-лека придобиха смисъл.

— Добре, но все пак какво правеше на пода?

Обясни й всичко за фотографиите, фигурите, които беше видял, как го бяха отвели до скритите ниши в стената. Не спомена нищо само за странната халюцинация. Не му се вярваше шефката да погледне благосклонно на подобно откровение, пък и всичко вече избледняваше в съзнанието му и оставаше единствено смътното усещане за безпокойство.

— Дай да им хвърля един поглед. — Макинтайър взе купчината от ръцете му, прехвърли ги, като се поспря на снимките, на които се виждаха шестте маркирани точки.

— Намирате ли някакъв смисъл в тях?

— Не знам.

— Мисля си, че може да образуват някакъв защитен кръг.

— Какво?

— Кръг, който осигурява защита. Петолъчка, свещи, призованият от теб демон е затворен вътре. Ей такива неща.

— Знам за какъв кръг говориш, само че не съм запозната с процедурата по арестуване на демони. А и остава незначителният проблем, че те всъщност не съществуват извън въображението на писателите и хеви метъл феновете.

— Знам, госпожо. Работата ни е достатъчно трудна и без намесата на свръхестествени сили. Фактът, че демоните не съществуват, обаче не е пречка някой да вярва в тях до степен да извърши убийство.

— Така е. Прав си.

— Изобщо не е лесно да се установи точно кой вид лудост е в основата на това. — Маклейн потърка очите и лицето си в напразен опит да прогони умората.

— Ако искаш да научиш нещо повече за магическите кръгове и демонопоклонничеството, се срещни с мадам Роуз, в края на Лийт Уок стрийт.

— Сериозно?

— Повярвай ми. Малцина са по-запознати с окултното от мадам Роуз.

От начина, по който му говореше шефката, Маклейн не можеше да разбере дали тя не се майтапи с него. Ако го поднасяше, трябваше да запомни никога да не играе покер с нея. Ако ли пък не, и той трябваше да се държи сериозно.

— Тогава ще я посетя. Ще изтърпя предсказанието й за бъдещето ми.

— Добре, Тони, но това може да почака. — Макинтайър подреди фотографиите и ги остави на бюрото. — Не съм дошла да си говорим за призоваване на демони, поне не от този вид. Чарлс ми наду главата за случая „Смит“. Ти ли си упълномощил детектив Макбрайд да изиска информация от имиграционните служби?

Маклейн не би го формулирал точно така, но нямаше намерение да наказва младока за инициативността му.

— Да, точно така. Мислех, че е важно да установим мотива и след това да проверим дали няма да получим потвърждение от някого от обкръжението на Около. Аутопсията му повдигна редица интересни въпроси.

— Затова трябваше да постъпиш точно както помоли старши инспектор Дъгит и да не задълбаваш. Знаем, че при Около от две години и нещо е била в ход процедура по репатриране. Не е приятно да си зад решетките, особено ако вярваш, че не си направил нищо лошо. Смит е бил чест посетител там, така че всички са го познавали. Около е избягал, проследил е набедения виновник за страданията му и го е убил в състояние на афект. Точка по въпроса.

— Имало е и други бегълци. Ами ако и на тях е хрумнала същата идея? Нещо за другите членове на Имиграционната апелативна служба?

— Останалите бегълци са заловени и върнати. Двама от тях дори вече са репатрирани. Около е бил единственият луд измежду тях. Може и ние да сме го докарали до лудост, но не там е въпросът. Липсват преки улики, че има и други замесени в убийството. Не мога да си позволя да отделя повече хора, а и честно казано, според мен евентуалното продължаване на това разследване е загуба на време.

— Но…

— Стига, Тони. — Макинтайър погледна часовника си. — А ти защо не си в кръчмата? Не е често явление Чарлс да черпи.

— Старши инспектор Дъгит е пропуснал да ме уведоми за въпросното мероприятие. — Дори и той самият намери изказването си за тъпо.

— Стига де, не бъди такъв надут задник. По-рано видях детектив Макбрайд и сержант Леърд да се запътват натам, а те дори не бяха включени в разследването. Горе-долу цялата дневна смяна е там. Какво ще си помислят за теб младшите офицери, ако останеш тук със странните си снимки? Че не са достатъчно добра компания за теб, след като наскоро са те повишили в инспектор?

След като нещата бяха представени по този начин, Маклейн нямаше как да отрече колко неадекватно се е държал.

— Съжалявам. Просто понякога случаите прекалено ме обсебват. Наистина не обичам неизяснени ситуации.

— И точно затова си инспектор, Тони, но за не повече от дванайсет часа на ден, поне не в моя участък. И определено не ден след смъртта на баба ти. Сега върви в кръчмата. Или се прибери вкъщи. За мен няма значение. Искам обаче да забравиш Барнаби Смит и Джонатан Около. Утре ще се притесняваме за доклада за прокурора.

В кръчмата беше като на полицейска конференция, само че поела в погрешна посока. Маклейн съжали всички случайни посетители, които нямаха връзка с органите на реда, макар че, оглеждайки тълпата, не мярна нито един човек, когото да не е видял по-рано в участъка. Купонът беше вече в разгара си. Хората се бяха разделили на групички по масите. Приятелските компании си личаха, враждуващите — още повече. Дъгит беше на бара, което постави Маклейн пред нещо като дилема. Не му се изпадаше в ситуация, в която старши инспекторът неволно да пропусне да го почерпи, но пък и не беше сигурен, че държи да приеме почерпка точно от него. И все пак беше тъпо да дойде и да не пийне едно.

— Ето ви и вас, сър. Тъкмо вече си мислех, че ще ни пренебрегнете. — Маклейн се озърна и видя Навъсения Боб на връщане от тоалетната. Сержантът посочи една маса в тъмен ъгъл, около която се бе събрала доста подозрителна компания. — Ей там сме. Дървеняка почерпи с една петдесетачка, което не стигна дори за половин халба на човек. Ега ти скръндзата.

— Не знам от какво се оплакваш, Боб. Ти дори не си участвал в разследването.

— Не е там въпросът. Не може да обещаеш по питие за всеки, а след това да платиш само половината.

Стигнаха до сепарето, преди Маклейн да има време да опонира. Детектив Макбрайд се беше настанил в далечния ъгъл, а до него беше полицай Кид. Боб се промуши покрай великана Анди Хаусман и се пльосна на стола, като остави Маклейн да се смести на тясната пейка до госпожица-не-госпожа Беърд.

— Познавате ли Ема? Душла й при нас ут високити хълмуви на Абърдийн. — Боб успя да изопачи произношението на думите в още по-пародийна версия на североизточния диалект.

— Аха, познаваме се вече. — Маклейн се плъзна на пейката.

— Все пак дойде — каза Ема, а Навъсения Боб вдигна пълна халба с пенлива бира и я връчи на Маклейн, сетне взе последната останала на масата.

— Наздраве, сър.

— Наздраве. — Маклейн се обърна към всички с вдигната халба, след това отпи малка глътка. Бирата беше студена и ужасно газирана. Като изключим това, липсваше й какъвто и да бил отличителен вкус. — Взех снимките. Благодаря — каза той на криминалистката.

— Част от обслужването. Помогнаха ли? Аз лично не видях нищо друго, освен бял лист.

— Да, те… Както и да е. — Маклейн сви рамене, припомняйки си странното усещане за пълна безпомощност, както и далечния вой. Сега всичко му се струваше като сън или плод на развинтено въображение. Не, най-вероятно наистина се беше изправил прекалено бързо, след като дълго бе седял клекнал.

— Пак ли говорите по работа? — Навъсения Боб се ухили триумфално и перна Макбрайд по гърдите. Халбата му беше почти празна. — Дължиш ми десет кинта, хлапе. Казах ти, че инспекторът ще дойде последен и ще бъде глобен първи.

— За какво става дума? — попита Ема, леко сбърчила чело от притеснение.

Маклейн въздъхна и извади портфейла от джоба на сакото си. Така или иначе следващите питиета бяха от него. Не че не можеше да си го позволи де.

— Разговорите по работа в кръчмата са забранени под заплаха от глоба. Това е стара традиция, датираща от времената, когато Навъсения Боб е бил редови полицай, което означава някъде между двете световни войни, нали, Боб? — Той извади банкнота от двайсет паунда и я удари на масата, като игнорира протестите на Боб. — Стюарт, ще ни окажеш ли честта?

— Какво? Защо аз?

— Защото си най-млад.

Мърморейки, детектив Макбрайд се надигна от удобното си местенце в ъгъла, взе парите и се запъти към бара.

— И този път поръчай свястна бира.

Доста по-късно Маклейн отказа да се качи в таксито, пълно с пияни полицаи и криминалисти. Големия Анди си беше тръгнал по-рано, за да се прибере при жена си и малкото си дете. Навъсения Боб остана, за да изпрати Маклейн до дома, а съдейки по състоянието му, и да преспи в съседната стая. Нямаше да му е за пръв път, пък и госпожа Боб нямаше да го чака да се прибере — беше го напуснала преди доста години.

— Тая Ема е приятно момиче, не мислите ли?

— Не си ли малко дърт да я задяваш, Боб? — Антъни очакваше закачливото потупване по рамото и не остана разочарован.

— Не за мен, глупчо. За теб говоря.

— Знам, Боб, знам. Да, готина е. Малко странна музика слуша, но това не е толкова важно. Знаеш ли нещо повече за нея?

— Само, че я прехвърлиха при нас прели няколко месеца. Тя е от Абърдийн. — Навъсения Боб добави и ужасния диалект към пиянското си ломотене.

— Да, вече го каза.

— Друго не знам. Криминалистите я харесват, така че сигурно я бива в работата. Освен това е добре наоколо да се навърта и някоя хубавелка, а не само обичайните криви муцуни.

Помълчаха за малко, докато вървяха по улицата — като стар сержант с посивели коси и недотам младия му помощник, правещи нощния си обход. Въздухът бе прохладен, небето над тях — тъмно, с леки оранжеви оттенъци. Звезди вече не се виждаха поради прекомерното светлинно замърсяване. Най-неочаквано Навъсения Боб се спря насред крачката си.

— Чух за баба ти, Тони. Моите съболезнования. Беше страхотна жена.

— Благодаря ти, Боб. Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че вече я няма. Наясно съм, че трябва да нося траур и да си скубя косите от мъка. Може би да порева и поскърцам със зъби. Обаче има нещо странно. Чувствам по-скоро облекчение, отколкото тъга. Тя лежа толкова дълго в кома.

— Прав си. В нейния случай си беше чисто избавление. — Двамата продължиха пътя си и завиха по улицата на Маклейн.

— Днес се видях с адвоката й. Оставила ми е всичко. Доста солидна сума.

— За бога, Тони, нали няма да зарежеш полицията?

До този момент идеята не бе хрумвала на Маклейн, но все пак му отне цели пет секунди, за да отговори:

— Разбира се, че не, Боб. Какво друго да правя? Освен това, ако напусна, кой ще те прикрива, когато по цял ден само четеш вестници?

Стигнаха до сградата и Маклейн видя същия стратегически камък, който пречеше на входната врата да се заключи.

— Можеш да се прибираш, Боб, или ако искаш, остани да преспиш при мен.

— Ммм, не, ще повървя, ще подишам чист въздух. Кой знае, току-виж съм изтрезнял, докато се прибера.

— Добре тогава. Лека нощ.

Навъсения Боб му помаха, без да се обърне, и се запъти надолу по улицата. Маклейн се зачуди докъде ли ще стигне, преди да реши да си спре такси.