Естествена смърт

Епилог

Кристофър Робъртс седеше на масата, унило навел глава. Беше прекарал твърде много нощи в килията и изисканият му костюм сега бе съсипан. Маклейн стоеше с гръб, опрян в стената на стаята за разпити, гледаше мъжа и се насилваше да изпита грам съчувствие към него. Безуспешно.

— Гавин Спенсър е мъртъв, както и Джетро Калъм.

Робъртс погледна нагоре, след като осмисли казаното. В очите му припламна лъч надежда. Преди обаче да каже каквото и да било, Маклейн продължи:

— Проблемът, господин Робъртс, е в следното: почти съм убеден, че са ви принудили да извършите отвличането, и ние трябва да го вземем предвид. Клоуи е спасена, макар да се съмнявам, че някога ще успее да забрави как дни наред е била окована в мазе, в компанията на обезобразен труп. Почти съм склонен да я убедя да не повдига обвинения срещу вас.

— Ще го направите ли? — Робъртс погледна отдолу нагоре като пребито псе.

Маклейн пристъпи напред, издърпа един стол и се отпусна на него.

— Не, няма. Не и сега. Господин Робъртс, вие пропиляхте своя шанс, когато доведохме съпругата ви на сигурно място тук. Тогава все още можехте да ни помогнете, а ние щяхме да заловим Калъм, преди да убие Спенсър. А сега всички, които исках да обвиня в отвличане и убийство, са мъртви. Освен вас.

— Но… но… аз бях принуден. Те ме накараха…

— Не, не са, господин Робъртс. Решението е било ваше. Имали сте всичко, но сте искали повече. Затова сега ще отидете зад решетките за много, много дълго.

Сиво, брулено от вятъра гробище, гледащо към река Форт. Лятото беше вече към края си. Дъждът се изливаше от отсрещната страна на залива Фърт, така че на малката група й беше само студено, а не и мокро. Маклейн бе приятно изненадан от бройката хора, дошли на погребението. Тук бяха детектив Макбрайд и Навъсения Боб. Тук бе и Ема. Главен инспектор Макинтайър бе намерила пролука в натоварената си програма, макар че нервно потропваше и току поглеждаше часовника си. Ангъс Кадуоладър скандално бе довел със себе си Трейси. Най-голямата изненада беше, че Клоуи Спайърс настоя да присъства. Сгушена в майка си, гледаше как пръстта покрива обикновения ковчег. Отне му известни усилия, но успя да намери гробовете на Джон и Елспет Доналдсън. И сега Маклейн наблюдаваше как погребват до тях дъщеря им Маги. Надяваше се никой да не разбере, че е платил за службата от своя джоб.

— Все още недоумявам как съумя да я идентифицираш — каза Макинтайър, докато се отдалечаваха от гроба.

— Успяхме да открием кой е изчезналият строител през четиридесет и пета. Това ни даде по-ясна представа за времето на смъртта. Списъците с изчезнали хора са доста непълни от онзи период, така че детектив Макбрайд се зарови в архивите на „Скотсмън“. Намери малка статия за изчезнало момиче. Оказа се, че майка й била камериерка в къщата на Фаркър. Проследихме рода до няколко живи роднини в Канада. Останалото оставихме на ДНК теста. — Казаното съвпадаше с истината, но само малко. Беше подметнал на Макбрайд къде какво да търси. Той самият не можеше да признае откъде е научил името на мъртвото момиче.

— Повечето детективи щяха да се задоволят със залавяне на убийците.

— Познавате ме, госпожо. Не обичам да оставям работата наполовина свършена.

— Вярваш ли го? Смяташ ли, че те наистина са заловили демон и са използвали неговата сила, за да удължат живота си?

— Трябва да се чуеш отстрани, Джейн. Разбира се, че не. Всички са мъртви, нали така? — Маклейн поклати глава, сякаш това би променило истината, която знаеше. — Такива неща като демони не съществуват.

— Но те са били толкова здрави за възрастта си.

— Е, като изключим Бърти Фаркър и Тоби Джонсън. И двамата са умрели млади. Не, останалите са живели дълго, защото са вярвали, че ще живеят дълго. Бога ми, не биха го извършили, ако не вярваха. А са се радвали на успех, защото са били родени в богати семейства и са получили възможно най-доброто образование.

— Дано си прав, Тони. Градът е достатъчно гаден и без разни свръхестествени сили да вгорчават живота на клетите ченгета.

— Гавин Спенсър умря, без да остави завещание. — Това бе подробност, която Маклейн научи от вестниците и която го притесняваше. — Никога не се е женил, нямал е семейство. Адвокатите са полудели в търсене на наследници. Всеки, който може да докаже дори много далечно родство, ще наследи милиарди. Пълна лудост. Ето колко убеден е бил, че ще живее вечно.

— Може би демоните все пак съществуват. Обаче само тук. — Джейн завъртя пръст на слепоочието си.

Стигнаха до портала на гробището и редицата от паркирани коли, които чакаха, за да отведат всеки в собствения му живот. Униформен полицай стоеше на пост до колата на главен инспектор Макинтайър, приклещена между старото ръждиво волво на Фил и мръснозеления ягуар на Кадуоладър. Яркочервената алфа ромео на Маклейн бе паркирана отстрани. Шефката я погледна с ужас, когато той я отключи и задържа вратата отворена, за да се качи Ема.

— Боже мой, Тони! Това твоя собственост ли е? — попита.

За момент Маклейн се зачуди дали го пита за колата или за Ема. След като реши, че Макинтайър не може да е чак толкова нетактична, поклати глава и с усилие сподави усмивката си.

— Не, не е моя — каза. — На баща ми е.

Стоеше в спалнята на баба си и оглеждаше тоалетката с колекцията от четки за коса, четчици за грим и фотографии. Чувалът за боклук тежеше в ръката му, полупълен с неща за изхвърляне. Останки от отдавна изживян живот. Трябваше да направи това още преди месеци, когато стана ясно, че баба му никога няма да излезе от комата, никога няма да се върне в дома си. Тя вече нямаше нужда от червило, кърпички, ментови дражета и от съдържанието на гардероба си. Както и от повечето снимки, окачени в стаята й, особено от една конкретна.

Тя висеше на стената, близо до вратата на банята. Черно-бяла, показваща двама мъже и една жена: Бил Маклейн, Естер Морисън и още един мъж. Когато я видя за пръв път, Антъни се зачуди колко малко прилича на дядо си и колко много баща му прилича на другия мъж. Колко много той самият прилича на него. Това ли бе мръсната малка тайна, която баба му бе опазила дори след смъртта си? Нещо, което беше сметнала, че може да сподели с адвоката, но не и с внука си? Какво пишеше в писмото? … ти не се превърна в човека, в когото тя се боеше да не се превърнеш. А по-късно Джетро Калъм каза: „Във вените ти тече неговата кръв“. Думи на луд или може би демон, но някак не можеше да ги пренебрегне. Е, не беше трудно да предположи какво се е случило.

Свали снимката от стената и я обърна, за да види дали на рамката й има надпис. Нищо, освен логото на фотостудиото, което я бе проявило, и адреса на отдавна изравнена със земята улица. Професионална работа — отзад бе дебело облепена с тиксо. Можеше да го разреже и да извади снимката, за да види дали на гърба й не бе написано нещо, но реши, че не си заслужава труда.

Пак обърна рамката и се вгледа отблизо в снимката. На двайсет баба му е била много красива. Седеше между двамата мъже, беше ги прегърнала през рамо, ала погледът й бе вперен в Уилям Маклейн. Другият мъж също се усмихваше, но очите му бяха студени. Устремени към нещо, което не можеше да има. Нещо, което бе готов да отнеме със сила. Или само си въобразяваше? Маклейн се отърси от мисълта, отвори чувала и пусна снимката вътре.