Естествена смърт

18.

— Господин Маклейн, изчакайте малко. Има пакет за вас.

Маклейн се спря в подножието на стълбите и затаи дъх, за да не вдишва миризмата на котешка урина. Възрастната госпожа Маккъчън сигурно го беше чакала в малкото антре. Тя остави вратата отворена и изчезна в дълбините на апартамента си. В мига, в който се скри, слаба черна котка се промуши навън и взе да души въздуха, поклащайки глава. През главата на Маклейн се стрелна забавната мисъл, че старицата е вещица и се е превърнала в това животинче. Може би имаше навик нощем да броди по улиците на Нюингтън, да наднича през прозорците и да наблюдава хората. Може би затова знаеше всичко за всекиго.

— Моите съболезнования за баба ви. Беше добра жена. — Госпожа Маккъчън се върна с голям пакет, стискаше го здраво в сбръчканите си и треперещи ръце. Котката се заумилква в краката й, определено имаше опасност да я спъне. Теорията за вещицата претърпя крах.

— Благодаря ви, госпожо Маккъчън. Много любезно от ваша страна. — Маклейн пое пакета, преди да го е изпуснала.

— Нямах представа колко много е преживяла и постигнала. Да загуби сина си така… Ох! — Погледите им за момент се срещнаха, после госпожа Маккъчън наведе очи към пода. — Ох, съжалявам. Разбира се. Той би трябвало да е баща ви.

— Моля ви, госпожо Маккъчън, не се притеснявайте — каза Маклейн. — Случило се е преди много време. Но как научихте всичко?

— Пише го във вестника. — Тя повторно изчезна в апартамента и след секунди се появи с днешния брой на „Скотсмън“ в ръка. — Ето, задръжте го. Вече го прочетох.

Маклейн отново й благодари и се качи по витите стълби на последния етаж, където беше апартаментът му. На телефонния секретар мигаше голяма цифра 2. Той натисна бутона и остави пакета и вестника, докато чакаше лентата да се пренавие.

— Здрасти, Тони. Фил се обажда. Зарежи белезниците и ела към осем в кръчмата. Джен ми каза, че си започнал да се обличаш в женски дрехи, и искам да науча всички подробности.

Машината избибипка и пусна второто съобщение.

— Инспектор Маклейн? Обажда се Джонас Карстеърс. Искам да потвърдя, че кремацията е насрочена за понеделник в единайсет часа. Уредил съм да те вземе кола. Обади се, ако имаш нужда от нещо друго. Имаш домашния и мобилния ми номер. А, още нещо. През уикенда трябва да получиш един пакет. Това са копията на всички документи, свързани с имота на баба ти. Реших, че може да пожелаеш да ги разгледаш. По-късно ще поговорим за подробностите.

Маклейн погледна пакета. Носеше печата на „Карстеърс Уедъл“. Отвори го и извади отвътре дебел наръч хартия, още миришеща на ксерокс. Върху най-горния лист със засукан шрифт пишеше Завещание. Тъкмо се зачете, когато секретарят избипка още веднъж.

— Моля ви, помогнете ми. Моля ви, намерете ме. Моля ви, спасете ме. Моля ви. Моля ви.

По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Бе глас на млада жена, дори може би момиче. С непознат акцент. От Източна Шотландия, но не Единбург. Пак погледна секретаря, на дисплея мигаше цифрата 2. Две съобщения. Натисна бутона за повторно прослушване и нетърпеливо зачака лентата да се превърти. Първо веселяшкият глас на Фил, след него Джонас Карстеърс. И нищо друго. Апаратът изцъка и спря.

Още два пъти превъртя и прослуша съобщенията. Оставаха си две, и туйто. Отиде в кабинета и потърси в бюрото стария си диктофон. След това десетина минути търси батерии за него. Извади касетката от телефонния секретар и я сложи в диктофона, сетне я пусна отначало. Чу своето съобщение, че отсъства. Наистина ли гласът му звучеше толкова потиснато и отегчено? Кратка пауза и започна съобщението от Фил. Отново кратка пауза — и това от Джонас. И няколко по-стари съобщения, върху които не бяха записани нови, но нищо, звучащо поне приблизително като женския глас, който бе чул преди малко. Или който му се беше причул. Последва тишина. Остави лентата да се повърти още малко и натисна клавиша за бързо превъртане. В този режим диктофонът щеше да възпроизведе всички записи, но на бързи обороти. Така щеше да чуе момичето. Резултатът обаче бе само една по-дълга пауза и поредица от много стари съобщения, продължаващи няколко минути. След тях отново тишина.

Дали му се беше причуло? Беше доста странно, за да е халюцинация. Лентата продължаваше да се върти безмълвно, докато стигна края. Той извади касетката, обърна я от другата страна и я пусна.

— Здравейте. Това е телефонът на Тони и Кърсти. Прекалено сме заети да раздаваме справедливост и да се борим с неправдата, за да ви отговорим сега. Ще трябва да се задоволите със съобщение, оставено след сигнала.

Антъни бавно се свлече на колене. Мускулите на краката му не бяха в състояние да понесат тази тежест. Загуби представа за заобикалящата го действителност, изпитваше само смътното усещане, че стаята беше по-тъмна, с размити контури. Гласът й. Колко години бяха изминали, откакто за последно чу гласа й? Това последно, съдбовно, измамно „До скоро“. А през всичкото това време гласът й е бил на лентата в скапания апарат.

Без да се замисли, Маклейн върна записа и го пусна отново. Думите й отекнаха в празното жилище и за момент му се стори, че градският шум заглъхна. Огледа се наоколо. Същите стари картини висяха по стените. Старият килим, вече поизтъркан, покриваше бледожълтите дъски на пода. Тясната масичка до входната врата, където беше телефонът, а до него — ключовете му. Бяха я купили при разпродажба на стари вещи в Дъдингстън. „За семейното огнище“, беше казал Фил. Много малко неща се бяха променили в апартамента му след смъртта на Кърсти. Отиде си толкова внезапно, но гласът й остана след нея.

Звънецът на вратата извади Маклейн от меланхолията му. За миг се изкуши да не отваря, сякаш не се е прибрал. Би могъл цяла вечер да слуша гласа й и да си представя, че може да се върне. Ала знаеше, че това е невъзможно. Беше видял студения й труп на масата в моргата. Беше видял как ковчегът й се плъзга и изчезва зад завесата. Вдигна слушалката на домофона.

— Кой е?

Беше Фил. Маклейн натисна бутона за отваряне на входната врата и в този момент осъзна, че студентите от долния етаж очевидно са пропуснали да я подпрат с камък. Отвори вратата на апартамента и се заслуша в трополящите нагоре стъпки. Чуваха се повече от два крака, което означаваше, че Фил води Рейчъл със себе си. Това беше притеснително. Старият му съквартирант винаги идваше сам.

Нахлуха в апартамента: Фил, Рейчъл и Джени. Заливаха се от смях на някакъв виц, който явно си бяха разказали по пътя нагоре. Смехът им обаче бързо секна.

— Бога ми, Тони. Изглеждаш така, сякаш си видял призрак. — Фил влезе с походка на човек, все още живеещ там, а двете млади жени се спогледаха смутено. За момент Маклейн възнегодува вътрешно срещу присъствието им. Искаше да остане сам в нещастието си. След това осъзна колко е глупаво. Кърсти я нямаше. Много отдавна се беше примирил с този факт. Просто гласът й го изненада.

— Хващате ме в лош момент, съжалявам. Дами, заповядайте. Чувствайте се като у дома си. На Фил е излишно да му го казвам. — Мушна диктофона в джоба си и посочи към вратата на всекидневната, надявайки се да е поне малко подредено. Не помнеше кога за последно е влизал там. — Кой какво ще пие?

Женското присъствие в апартамента беше нещо необичайно. Маклейн беше свикнал с компанията на Навъсения Боб след някоя особено тежка разпивка по случай приключило разследване. Фил идваше от дъжд на вятър, обикновено, след като скъсаше с някоя от студентките си, и намираше утеха в бутилка малцово уиски. Не можеше обаче да си спомни кога за последен път е посрещал истински гости. Обичаше да живее сам, а контактите с хора оставяше за кръчмата. Затова и кухнята му беше толкова зле заредена откъм храна. Намери голям пакет фъстъци, но той скоро щеше да чества първата си годишнина от изтичане срока на годност, а и се беше надул зловещо като корем на мъртвец.

— Какво става, Тони? Ако не те познавах, щях да кажа, че ни отбягваш. — Обърна се и видя Фил на вратата.

— Търся нещо за хапване, Фил. — Маклейн отвори вратичката на шкафа в потвърждение на думите си.

— Тони, това съм аз, бившият ти съквартирант. Спомняш ли си? Може и да заблудиш служебния ви психолог, но с теб се познаваме достатъчно дълго. Нещо се е случило. За баба ти ли става въпрос?

Маклейн видя кутията с носни кърпички. Беше я захвърлил на масата заедно с докладите за обирите и папката за мъртвото момиче. Ето защо не обичаше да посреща гости. Никога не знаеш на какво може да се натъкнат.

— Не е заради баба ми, Фил. Нея загубих преди година и половина. Имах достатъчно време да се примиря с факта.

— Тогава какво те тревожи?

— Намерих това. Точно преди да се появите. — Маклейн извади диктофона от джоба си, остави го на масата и пусна записа. Цветът се отдръпна от лицето на Фил.

— Господи, Тони. Съжалявам. — Той тежко се отпусна на един от кухненските столове. — Помня това съобщение. Бога ми, трябва да е отпреди десетина години. Как, по дяволите…?

Маклейн започна да обяснява и чак тогава се сети за странния момичешки глас, който го бе подтикнал да провери касетката на секретаря. Сигурно си беше въобразил, но сега гласът на Кърсти се сливаше със зова за помощ от отдавна мъртва душа, ала се опасяваше, че не бе по силите му да се отзове. Потръпна от тази мисъл.

— Непременно имаш нужда от компания, приятелю. — Фил вдигна подозрителния пакет фъстъци, отчете степента на подуването му, след това го занесе до кошчето и го пусна в иначе празните му дълбини. — Ако с Рейч ще ти помагаме да изпиеш колекцията си от скъпи вина, ще ни трябва пица.

— Значи, вие с Рейчъл сериозно…?

— Не знам. Може би. Не ставам по-млад с годините. Тя пък ме изтрая по-дълго от повечето ми гаджета. — Фил кръстоса крака, тикна ръце в джобовете и си надяна изражение на смутен ученик. Маклейн не се сдържа и се изхили, от което веднага му стана по-добре. Горе-долу в същия момент от всекидневната изригна музика — популярно парче на групата „Блу Найл“ гръмна, усилено до дупка, след което поутихна, но все още недостатъчно, за да бъде приятно. Маклейн се втурна натам, за да ги помоли да намалят още музиката, обаче си припомни всички нощи, през които студентите под него го бяха държали буден. Освен това беше петък вечер, така че всички обитатели на сградата, с изключение на госпожа Маккъчън, щяха да се забавляват, а пък тя беше глуха като пън. Защо да пазят тишина?

Рейчъл беше седнала на ръба на дивана. Изглеждаше леко смутена. Лицето й засия, когато Фил влезе във всекидневната след Маклейн. Джени беше приклекнала пред полиците, заели едната стена, и преглеждаше касетите във фонотеката му. С гръб към тях и на фона на надутата музика, тя изобщо не забеляза, че са влезли в стаята.

— Тони е безнадежден ерген и в къщата му няма нищо за ядене. Има само пиене. — Фил успя да надвика музиката. — Така че сега ще поръчаме пица.

— Мислех, че ще ходим на кръчма — каза Рейчъл. При звука от гласа й Джени се обърна. Пресегна се към уредбата и намали музиката.

— Съжалявам. Не биваше… Аз… — Смути се и лицето й поруменя.

— Няма проблем — каза Маклейн. — От време на време трябва да се пускат, иначе записът се похабява.

— Не познавам друг човек, който все още да притежава касетофон. Или толкова много записи. Сигурно струват цяло състояние.

— Това не е просто касетофон, Джен — каза Фил. — Това е уредба Linn Sondek, която струва малко повече от брутния вътрешен продукт на малка африканска диктатура. Тони явно те харесва. На мен ще ми отреже ръцете само ако я пипна.

— Стига де, Фил. Знам, че си пускаше онзи стар запис на Алисън Мойет всеки път, когато не си бях вкъщи.

— Алисън Мойет! Обиждате ме, инспектор Маклейн. Принуден съм да ви предизвикам на дуел, сър.

— Обичайните оръжия?

— Разбира се.

— Тогава приемам вашето предизвикателство.

Маклейн се усмихна, като видя колко се забавляват Джени и Рейчъл. Фил отиде в банята и след малко се върна с две гъби луфа. Непипнати от години, те бяха сухи като барут и целите в паяжини.

— Моят секундант ще бъде Рейчъл. Джен, ще окажеш ли честта на нашия домакин? — Фил се поклони и й връчи едната луфа. — В коридора, нали?

— Ама вие сериозно ли? — попита Рейчъл. Във всекидневната Нийл Бюканън запя Stay (Остани) в пълен контраст с набиращото скорост весело настроение.

— Разбира се, милейди. Честта ми бе опетнена, така че съм длъжен да си я възвърна. — Той се отправи към коридора, а Антъни го последва.

— Какво правиш? — попита Джени, когато той нави килима на руло и го избута в края на дългия тесен коридор.

— Това е дуел с гъби. Така уреждахме споровете си през студентските години.

— Мъже. — Тя завъртя очи, подаде оръжието на Маклейн и се оттегли на безопасно разстояние, тъй като Фил вече бе заел мястото си на вратата за кухнята.

Тъкмо разтребваха, когато пицата пристигна. Маклейн не беше сигурен кой е победил, но се чувстваше по-добре, отколкото през последните дни. Циничният детектив в него разбра, че Фил е планират всичко. Обикновено старият му приятел пристигаше по-късно вечер, най-често сам. Слушаха меланхолична музика в компанията на бутилка малцово уиски и се оплакваха от живота и ужасните последици от остаряването. Довеждайки със себе си двете сестри, Фил превърна всичко в купон. Помен за Естер Маклейн, точно в духа, който тя би одобрила с цялото си сърце.

Виж, какво щеше да каже баба му за Джени, това не знаеше. Беше малко по-възрастна от сестра си, значи, горе-долу на неговите години. Беше сменила облеклото, което носеше в магазина, с джинси и чисто бяла блуза. Без задължителния за професията й грим изглеждаше привлекателна, но с видими първи признаци на остаряване. Не знаеше защо не й бе обърнал внимание по-рано, на някое от предишните събирания. Може би защото трудно би нарекъл осветлението в „Нюингтън Армс“ достатъчно ярко. По-вероятно обаче, защото съзнанието му бе изпълнено с образи на осакатени тела.

— Давам едно пени, за да науча над какво умуваш. — Обектът на мислите му се наведе и си взе ново парче лица. Фил и Рейчъл бяха потънали в разговор за филм, който бяха гледали наскоро.

— Съжалявам, бях се отнесъл.

— То се виждаше с просто око. Май често ти се случва, а? Е, къде беше, инспекторе? — Тя използва титлата на шега, но го жегна болезнено. Ето че дори тук, въпреки виното, пицата и приятната компания, беше обсебен от работата си.

— Чудех се дали сестра ти ще извади наяве доброто у стария ми приятел.

— Съмнявам се. Тя вечно покварява околните.

— Има ли нещо, за което трябва да предупредя Фил?

— Мисля, че вече е късно.

— Не се ли притесняваш, че ще се обвърже с по-възрастен мъж?

— Не, тя винаги си е падала по приятелите на по-големия ни брат, а Ерик вероятно е по-възрастен дори от теб.

— Явно имате голяма разлика помежду си.

— Рей беше, така да се каже, щастлива случайност. Когато се роди, бях на десет години, а Ерик — на четиринайсет. Ами ти, Тони? Случайно да криеш някой и друг брат?

— Не ми е известно. Сигурен съм, че баба щеше да ми каже, ако наоколо се навъртаха други Маклейновци.

— Съжалявам. Много нетактично от моя страна. Фил ми каза, че скоро се е споминала. — Джени се поизправи и стисна ръце в скута си, очевидно притеснена.

— Няма проблем. Предпочитам да говоря директно по темата, отколкото да увъртам. Преди година и половина получи удар, от който изпадна в кома, и така и не се възстанови. Практически от година и нещо беше мъртва, но аз не можех да я погреба и да продължа живота си.

— Много си бил привързан към нея.

— Родителите ми починаха, когато бях на четири години. Нито веднъж не съм чул баба да недоволства, задето е трябвало да ме отгледа. Въпреки че загуби единствения си син. Беше до мен даже когато… — Прекъсна го телефонен звън от коридора. За момент си помисли да не вдигне и да остави да се включи секретарят. След това се сети, че е извадил касетата, и го връхлетя споменът за всичко останало. — Извинявай, по-добре да вдигна. Може да е по работа.

Антъни хвърли погледна часовника си, докато вдигаше слушалката. Минаваше единайсет. Кога отлетя вечерта?

— Маклейн. — Постара се да прикрие раздразнението в гласа си. Имаше само една възможна причина някой да му звъни по това време.

— Да не си пиян? — Носовият говор на Дъгит ставаше още по-дразнещ от тенекиеното звучене по телефона. Маклейн прецени колко алкохол е изпил — около половин бутилка вино за три часа, дори повече. Пък и беше хапнал, което бе доста необичайно за него.

— Не, сър.

— Добре. Изпратил съм кола да те вземе. Трябва да пристигне всеки момент.

Сякаш по силата на някаква магия на вратата се позвъни.

— За какво става въпрос, сър? Толкова ли е важно, че не може да почака до сутринта?

— Ново убийство, Маклейн. Това достатъчно важно ли ти звучи?