Естествена смърт

63.

— Преди повече от десет години Спенсър го е измъкнал от уличните банди и го е назначил за личен бодигард. Оттогава е работел в Америка и затова сме го изгубили от поглед. Няма да се сетиш кой му е бил другарче по същото време.

— Дони Мърдо?

— Именно. Според мен Мърдо е прегазил Алисън по нареждане на Спенсър. Вероятно се е опитвал да отклони вниманието ни в друга посока, докато приключи с Клоуи. Боже мой, каква глупава причина да убиеш някого. — Навъсения Боб изрита невинното кошче за боклук и съдържанието му се разхвърча във всички посоки.

— Някаква идея защо внезапно му е хрумнало да убие шефа си? — Маклейн кимна към Джетро Калъм. Наблюдаваха го през огледалното стъкло на стаята за разпити. Той имаше своите предположения, но не му допадаше накъде водят.

— По-добре да попитаме него самия.

— Добре, Боб. Да приключваме с това. — Антъни се намръщи и стана от стола. Беше успял да си спука три ребра и цялото му тяло бе натъртено. Полека-лека придоби някаква представа как може да се е чувствал Дейвид Браун, преди да умре.

Калъм не помръдна, когато влязоха в стаята, нито реагира на присъствието им, когато Маклейн предпазливо се настани на стола срещу него. Навъсения Боб разпечата две касетки и ги зареди в касетофона, записващ разпитите, но широкоплещестият шофьор не пророни и дума. Маклейн изрецитира формалностите, след което се наведе напред и се облакъти на масата, която го разделяше от убиеца.

— Господин Калъм, вие ли убихте Гавин Спенсър?

Бодигардът бавно вдигна глава. Фокусира погледа си с известно затруднение, а на лицето му бе изписано изражението на човек, изпаднал в шок. Сякаш чак сега забелязваше къде се намира.

— Кой сте вие? — попита той.

— Вече минахме през това, господин Калъм. Аз съм детектив инспектор Маклейн, а това е моят колега, детектив сержант Леърд.

— Къде съм? — Калъм подръпна белезниците си. — Защо съм тук?

— Наистина ли очаквате да ви повярвам, че не знаете, господин Калъм? — Маклейн огледа лицето на бодигарда. Само майка му би могла да го хареса. Носеше белези от безброй битки, носът му беше сплескан и крив, очите бяха твърде сближени, та човек да се надява, че зад тях се крие някакъв интелект. Имаше обаче и нещо друго, притаено зад объркването. Можеше да го види, а в същия миг усети, че и то го наблюдава в отговор. Калъм спря да обтяга белезниците си и се отпусна.

— Познавам те. Подушвал съм те и преди. Ти очерта около себе си кръг, но той няма да те предпази от мен. Съдено ни е да сме заедно, ти и аз. Във вените ти тече неговата кръв. — Първите думи на Калъм прозвучаха неясно и колебливо, докато сега говореше ясно и отчетливо. Гласът бе силен и властен. Глас, свикнал да му се подчиняват. Сякаш на съвсем друг човек.

— Защо уби Гавин Спенсър? — Маклейн повтори въпроса си.

— Той беше техният лидер. Последният. Убих го, за да се освободя.

— Последният? Убил си и други?

— Знаеш кого съм убил, инспекторе. Знаеш, че и те заслужаваха да умрат.

— Не, не знам. Кого си убил? Как се казват? Защо са заслужавали да умрат?

Калъм се взря в него с каменно изражение. След това чертите му отново омекнаха, сякаш си спомни нещо силно емоционално. Ококори очи и отвори уста. Панически се заозърта и огледа стаята за разпити. Подръпна белезниците си веднъж-дваж, а щом разбра, че е безнадеждно, се свлече на стола. Сълзи напълниха очите му и се затъркаляха по белязаните бузи. И Калъм замънка с ужасен, детски глас:

— О, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже, о, боже.

Маклейн погледна великана, който се поклащаше на стола си. Сигурен беше, че ако не бе окован, Калъм щеше да се свие в ембрионална поза в ъгъла на стаята. Нещо се беше случило, но каквото и да бе подтикнало този човек да извърши такова брутално убийство, то си беше отишло, а той бе останал само със спомените за стореното.

— Разпитът се прекратява в 21:52 часа. — Маклейн се изправи с гримаса от болката в ребрата и натисна копчето на касетофона. — Върнете го в килията му. Утре сутрин ще пробваме пак.

Боб отвори вратата на стаята за разпити и повика двойка униформени полицаи. Те застанаха от двете страни на Калъм, после единият посегна да отключи белезниците.

Всичко стана за секунда. Бодигардът изрева яростно, рязко скочи от стола си и нападна с юмруци двамата полицаи. Те отхвръкнаха встрани и се блъснаха в стените. Маклейн чу как зад него Навъсения Боб се опита да препречи вратата, но Калъм се втурна не към него, а към голямото еднопосочно огледало, зад което бе помещението за разпознаване. Наведе се към него, отметна глава максимално назад и я заби в стъклото. От точката на удара тръгнаха пукнатини, но огледалото не се счупи. Вбесен още повече, Калъм се засили още веднъж и удари напуканото стъкло с глава. Този път то поддаде и се натроши на дълги и смъртоносно остри парчета. Едно от тях стърчеше от долната страна на рамката. Дълго трийсет сантиметра и с остър като игла връх, на който блещукаше капка от кръвта на бодигарда. Той се обърна и се взря в Маклейн с познатия разумен, приковаващ поглед. Не уплашен, не налудничав, а знаещ. Поглед не на плячка, а на хищник.

— Скоро ще разбереш сам — изрече с чуждия си глас. След това се обърна, вдигна глава и изпъна гръб, готов да се втурне и да забие стъклото дълбоко в мозъка си. Само че двамата полицаи се нахвърлиха върху него, сграбчиха ръцете му и ги извиха зад гърба му. Изведнъж стаята сякаш се изпълни с боричкащи се тела, налазили Калъм като мравки. Великанът се гърчеше и крещеше, но полицаите лека-полека го притиснаха до земята и щракнаха белезниците. Когато най-накрая го вдигнаха на крака и го обърнаха, Маклейн видя сериозни порезни рани по челото и носа му. Стъклото бе пронизало лявото око и по бузата му — като пародия на сълзи — се стичаше вътреочна течност.

— Боже мой, бързо го закарайте в болницата, но го дръжте под око. Не искам това да се повтори.

В коридора Маклейн се подпря на стената и се опита да овладее треперенето си. Навъсения Боб стоеше отстрани и мълчеше.

— Не се опита да избяга — каза най-накрая сержантът.

— Не, опита да се самоубие. Също като другите.

— Другите? Накъде биете?

Маклейн погледна стария си приятел.

— Забрави, Боб. Трябва да пийна нещо.

— С вас съм. Смяната ми свърши преди часове, пък и поне имаме повод за почерпка.

— Къде е Макбрайд? — попита Маклейн. — И той трябва да обърне едно.

— Сигурно е долу в оперативната стая и трескаво пише доклади. Знаете го какъв е.

— Не му секвай ентусиазма, Боб.

— Нямам и намерение, сър. — Старият сержант се ухили и така сякаш се поотърси от шока на скорошните събития. — Щом иска да върши работата на двама полицаи, аз съм съгласен. На драго сърце ще бъда вторият от тях.

Тръгнаха през сградата и стигнаха до целта си чак след като получиха безброй поздравления. Новината за успешното намиране на Клоуи се бе разпространила бързо. Вратата на оперативната им стаичка бе отворена и подпряна с метален стол, за да излиза горещината. Чуваха се тихи гласове. Маклейн влезе и видя Макбрайд зад масата, с лаптоп пред себе си. Говореше с друг човек, който се обърна, щом видя, че детективът вдигна очи към инспектора. Ема Беърд пристъпи две крачки към Маклейн и му заши здрава плесница.

— Това е, защото ти е минало през ума, че съм способна да извърша нещо толкова извратено, като да качвам снимки от местопрестъпления в интернет.

Той протегна ръка към лицето си с мисълта, че навярно заслужава шамара. Преди обаче дланта му да стигне до засмъдялата го буза, Ема го сграбчи и му лепна дълга, сочна целувка по устните.

— А това е, защото намери начин да докажеш, че съм невинна — добави, след като го пусна. Антъни усети как ушите му пламнаха. Погледна към младия детектив, който изведнъж насочи цялото си внимание към доклада, който пишеше. Навъсения Боб демонстративно зяпаше какво става в коридора.

— По дяволите, Стюарт! Може да го напишеш и утре — каза Маклейн. — Хайде да идем в кръчмата.